НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И СПОМЕНИТЕ
На м/к „Оборище” Черното Гоче веднъж така рече на капитан Петранов: „Другарю капитан, помните ли като бяхте трети помощник, как крадяхме храна от кухнята? Вие като по-висок и по-слаб се провесвахте през шубера, а аз Ви държах за краката в салета, докато пълнехте торбата с мезета.” „Не помня бе, Гоче!” - бързо и искрено му отговори Петранов.
Капитаните и главните механици наистина не обичат да си спомнят за времето, когато са били помощник капитани, втори, трети или, не дай боже - четвърти механици.
Като ни слуша човек, ние сме се родили направо с най-високата професионална степен и рядко имаме спомени за ранните етапи на кариерното си израстване...
Моите спомени идват обикновено нощем. Сядат около леглото ми и гледат с укор. Някои от тях разпознавам, други - не, а може би не искам да си ги призная. После се събуждам, лежа в тъмното и се изяснявам със спомените си, но тях вече ги няма и оправданията ми остават без отговор.
Сладки спомени разказват старите моряци - за времето, когато условия за живот нямаше, но живот имаше. Младите слушат и ... вярват. На м/к „Сакар” през 2000-а г. съм заедно с Емо - палубeн боцман. С него съм плавал още през 1972-а на „Оборище”. Аз бях трети механик, а той - рулеви. Един ден го чувам в салета да разказва на младите моряци спомени за безумния индийски рейс на кораба. Като ме видя и веднага ме включи в „мемоарите”. В кабината ми нямало столове и маса. Гостите ми сядали на пода. Навсякъде димяли ароматични индийски пръчици, а музиката - Джими Хендрикс и Сантана. Напитките били екзотични, разговорите - философски, дрехите ми - на цветя, а косата - до раменете. Аз друго помня от този рейс, но в моите спомени други са героите, а в емовите - аз.
На м/к „Вола” най-колоритен бе Барба Колю. Внушителен, спокоен, мъдър и моряк до мозъка на костите. Тридесет години по-късно, вече на м/к „Сакар”, се качи чевръст фитер, който се оказа син на Барбата от Виница. Казва се Калю и дори ме помни. Идвал с баща си на „Вола” и познава целия екипаж. Майката на Калю, баба Кера, дори беше с нас на рейс до Мурманск, та разпитвам фитера за родителите му. Барба Колю е починал, но баба Кера е жива. Силно религиозна е, край Виница има нещо като манастир и тя редовно го посещава, за да помага в поддържането му и да служи на Бог. Калю обработва доста сполучливо и артистично масивна дъска, а аз рисувам на нея лъскава и умилителна икона на Богородица. Провождам я за Баба Кера по сина й.
Днес вече нямам ясни спомени за съучениците ми от техникума. Тези от Морското са повече от спомен - те са семейство. А онези от детството нося в сърцето си. Любов до гроб. Чуйте само имената им: Данци Чиневри, Истатко Бети, Ванчо Немия, Николай Лудия, Байо, Цено Цициригата, Митко Врънкалчето, Данчо Бишата, Аврамчо Шушунь, Панди, Ицо Сурджията... По онова време и на онова място момичетата не значеха нищо... А истанбулска, де!
През 2005-а с м/к „Портинари” заставаме за авариен ремонт в Копер. Бил съм тук през 1971-а с м/к „Гоце Делчев”. Тогава пристанището бе в Югославия, днес е в Словения. Разтоварвахме цели 40 дена. Хванахме и Коледа, и Нова година и безкрайните зимни празници. Рядко изтрезнявахме. Допивахме си в пристанищните кръчми. С бира. Капитан беше Бай Даньо, шеф - Панчо Грънчаров, втори - Цецо Цонков, четвърти - Пацо, ел - Румен. И толкова. Ега ти спомена!
Една сутрин, като се бръснех на кораба, почувствах, че ножчето е за смяна. Домързя ме да го сменя, слушах стържещия звук, с който самобръсначката окоси лицето ми и си спомних за татко. Аз се бръсна с „Жилет”, татко - със „Солинген”. Тежка, цветен метал, солидна и красива самобръсначка, а ножчетата - „Астор” с голяма бяла петолъчка на опаковката... Татко много обичаше самобръсначката си, а аз обичах да гледам как се бръсне. Артистично го правеше Цено Пешков. С мерак и майсторлък.
Един ден моят приятел Насо ми каза, че брадата на баща му била много остра. Без да се замислям възразих, че няма по-твърда брада от татковата. Бях го установил с очите и ушите си. Насо обаче остана непреклонен. Това ме наскърби...
Днес се сещам, че насовият баща, Дачо се казваше, имаше много брадясал вид, дори след бръснене, а моят татко винаги изглеждаше лъскав и чист. Години по-късно Насо също изглеждаше недообръснат и след

„Петър Берон“ не е кораб, а спомен за нашето време.
Кораб „Вола“, Лисабон, 1974-а. Барба Колю е вторият от дясно. Аз се хиля между Симеон Мазния и прегърналия го Жоро Пача...
Крави край Рона, гледани от кораб „Сана“.
Спомените от корабното режище винаги са страшни...
Голямото бачкане - спомен от „Мед Леричи“.
Банкок - спомен за „Хайнекен“.
Спомен от Ню Орлиънс - Сюрреалистичен кеф!
Спомен от Холандски Антили и кораб „Верила“.
най-щателно бръснене, а моята брада никога не е била от най-лютите.  И на сина ми е такава, но сигурно за внукът ми няма по-упорита брада от татковата. Освен това неговите татко и дядо не се бръснат с вдъхновение, правят го набързо и имат мустак, баки, кочан и брадичка, но това е за спомените на моя внук...
С м/к „Мед Леричи” стояхме няколко дни във Витория, голям бразилски град. Предстоеше ни дълъг път до Европа и си направихме прощална вечер в бар „Манила”. За щастие в бара проститутки нямаше, само трима гея, но много тихи. Оправяха си макиажа на една по-външна маса. Аз, Брат Мит, Джеми, Живака и Митачето, всички от машината, влязохме в пустата танцувална зала, включихме лазера и пуснахме музиката. Имаше и кол. И като се почнаха танците - от прост рок, през мазен туист, шейк, хали гали, медисън, та до техно. Аз се включих само на туиста - петичка, кукичка, мост и яко разкършване. Бирата се лееше през повечето време, но нонстоп бяха само танците. Сутринта на маневрата за отплаване всички в ЦеПеУто бяхме с мускулна треска.
Това е спомен в спомена. В Бразилия си спомнихме българската младост.
На корабите моят най-ярък спомен от сушата се наричаше „есен в родното село”.
Утро. Мъгла, татко щеше да я нарече „мъглица”. Усеща се, че по обяд слънцето ще пробие и ще стопли земята. Тихо е. Нещо топло се ражда в душата ми. Излизам от къщи и бродя по хълмовете. Тревицата е все още жива и жълтеникаво се зеленее. А шумата е „побесняла” в златно жълто, ярък оранж, неописуемо кафяво, вишнево, зелено, виолетово и някои цветове, за които няма име. И птички някакви песни пеят. И кокошки се чуват, и кучета, и прасета, и магарета. И аромат на дим. Едва доловим, но постоянен. Дим от изгоряли съчки и суха трева. Дим от горене на естествено изсъхнали растения. Аромат чист, екологичен, прекрасен и неземен.
По време на плаванията доста мъжки парфюми смених: Табак, Брут, 4711, Табу, Брадли, Ван Гилс, Пино Силвестро, но любимата ми марка си остана „Олд Спайс”. Помиришете го - дим, гнило, есен...
Адашът Славчо Красински (1907 - 1984) е роден в Голяма Кутловица (Фердинанд, Михайловград). Ето част от негово стихотворение:
Над тихата река сълзи
зелена свежест от
                    върбите.
Златен залез, златен дим
                     дими...
Няколко дена стояхме в Карвар, Индия, но нямам спомен от това пристанище. Само природата помня - някаква необичайна джунгла: от палми, до огромни дървета. И зелено, зелено, очите ти ще извади. И все вали...
Смътни са спомените ми и за екипажа на м/к „Кейп Бретън” от 1991/92 г., но двама чилийци още помня: сеньор Гонзалес и Леонардо. Те не бяха членове на екипажа, но цял месец плаваха с нас и се занимаваха с товаренето на рибено брашно по пристанищата на Чили. И двамата бяха доста дребни. Екипажът наричаше Леонардо Малкия Мук, а аз виках на другия Спиди Гонзалес. Мук се вреше по хамбарите да монтира термодвойки, Спиди пък ръководеше товарачите и често се засичахме по палуби и канижели. Чилиецът бе на средна възраст, не близваше алкохол и ядеше само птиче месо и риба. Изучаваше будизма, без да го изповядва и беше духовно извисен човек, докато Малкият Мук бе млад, пъргав и лекомислен младеж.
Дойде време да потегляме през океана за Китай. С чилийците се разделихме на палубата. С Леонардо - весело и набързо, а сеньор Гонзалес помълча и така ни рече: „Ще ви помоля да не забрявяте да помните, че имате един приятел в Чили.” Какви прости думи, а ги помня и днес, особено онова „донт форгет то римембър”...
Това ми напомня за милите рими, които списваха младите момичета в лексиконите си, та ще се пробвам да завърша в този романтичен дух:
Спомен най - сърдечен
В гащички облечен
С джапанки обут
В „Морски вестник“ прочут!
И НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА ПОМНИТЕ, ЧЕ СПОМЕНИТЕ СА НАЧИН ДА СЕ СРЕЩНЕМ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимките са от личния архив на автора