НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И МЛАДОСТТА
„Приятно е да си спомниш младостта!” Така завършваше един популярен виц от шейсетте, имаше и филм („А бяхме млади”) по темата, но за нас младостта бе Морското училище, а не любовните трепети в ремсистки групи. Преди Морското беше детството, а след него - бач по далечни морета и океани. Въздишаме ние по отминалата младост, а по-трудолюбивите (Делийски, Събев, Кольо Шопа) вадят тефтерите и почват да звънят на бившите курсанти. Събираме се, защото е приятно да си спомним младостта. Тогава се изявяват специалистите по тъжествени речи, анимация и шинлици. По време на иху-ахуто някой, който „сяда винаги накрая”,  ще вземе да изтърси подробност от онова време, дето всички сме я забравили, а е толкова важна и характерна за цялата ни младост. Веднага се включват онези с речите и шинлиците: това се било случило на друго място и по друго време, а и участниците били други. Започват спорове и уточнения, а онзи от края на масата, който с „ТЕСЛИЦАТА НА СПОМЕНИТЕ ДЯЛА”, мълчи и се усмихва...
На последната среща Божо Митев ни в клин, ни в ръкав, напомни, че в Училището Пламен Кулата все повтаряше: „Шамара на Макнамара”, ама де го Гугъл да си спомним кой е този Мак, какъв там беше и защо така го е рекъл Пламен. Той пък само се усмихваше и ние трябваше да се досетим, че това няма никакво значение, защото е била Младост...
Неотдавна Вичев Стамбата ми припомни история, която толкова дълбоко бях заровил в прахоляка на забравата, че подскочих от изненада и дни наред въргалях спомена из паметта си. Този Стамен Вичев сяда по-накрая дори от Кулата и Чатрака (Божо Митев). Той не държи речи и не вдига наздравици, но явно има набито око и архивира важните събития.
Сънувах Васко Владев от наш,то класно. Той живее в малко родопско село, но срещата от съня стана в лъскав нюйоркски ресторант. Васко бе с гръб към мен и говореше във фоайето с добре изтупани гости на заведението. Облечен бе в дебел, дълъг и някак омачкан балтон. Неугледен и тромав ми се стори, когато се обърна и тръгна към мен. Тъкмо се канех да му кажа, че никога не съм го виждал услужливо любезен и непохватен, когато той ме прегърна и рече: „Всичко е постарому, приятелю”... Веднага го разбрах - аз бях гост на това място и можех да си тръгна когато поискам, за да се върна в прекрасната и незабравима младост, след като прегърна Васко, естествено...
Преди Морското най-младежкото събитие по онова време бе „Движението”, гезме му викат във Варна. Разхождат се по главната улица на града момчета и момичета, все приятели, и сякаш целият свят минава пред очите им. След няколко тегела те знаят всичко за живота на младите хора, че и за себе си...
Гезмето ни даваше възможност да погледнем на живота отстрани. В него имаше и радост, и носталгия, и знания. Очите и сърцата ни побираха безценна колекция от книги и филми, които по-късно щяхме да си прожектираме и препрочитаме с радост.
На другия ден се занимавахме с леярство и ковачество, и много се гордеехме с труда си. Ще нарека това време „Моята металургична младост”, защото по време на дългите практики работехме в големите металургични заводи на България.
Неотдавна прочетох мемоарите на Станиш Бонев... Да, бащата на Сергей! Този човек също е бил металург. Затова и изчетох цялата книга (от „Читанката”, разбира се), пък и иде реч за ДеМеЗе „Ленин”! Разказът започва с това как икономизирали(!) партийната работа. Имали са 28 партийни секретари! Те дори и хокеен отбор създали. И нито една капка метал, нито един инженер, нито един работник не се споменава в тези мемоари!
После създали културен дом на металурга, но вместо метал се описва комсомолският секретар. Девойка била и помагала на металурзите да „израстват идейно” - това също не ми е ясно, но щом го е написал, сигурно се е случвало... А Станиш станал секретар на комитета. Какво е това ли? Вече ви казах - и аз не зная, но го пише в спомените за младостта. Така и една капка метал не се изля до края на книгата. А е толкова красиво това. Нищо не е разбрал от младостта другарят Станиш. Дано синът да е по-наблюдателен...
В Морското понякога след вечеря имахме маршировка с песни. Надзираваха ни младшите командири и обикновено ни разрешаваха сами да избираме песенния репертоар. Не минаваше без „Велик е нашият войник” и „По долинам и по взгорям”, но най любими ни бяха „Високи сини планини” и „Заминава морякът на рейд”.
В стихотворението на моя градски Младен Исаев се пееше „тъй както си обичам мама” и срам, не срам, това чувство не бе чуждо на военноморските курсанти. Още по-вълнуващ бе текстът на другата песен, макар още да не бяме „заминавали на рейд”. Ние просто предполагахме, че това е нещо като „рейс” и жаловито извисявахме глас на „не тъжи, русокосо момиче”, като бяхме свободни в нашия вариант и в общия хор, да „пребоядисваме” косите на девойката в „подходящ” цвят. Музикалните маршировки се случваха само по вечерно време и е възможно някой съвипускник да е отронвал носталгична сълза по време на високите тоналности... Младост!
Никога няма да забравя вечерните маршировки в Морското. Избледняват в паметта ми много по-силни и болезнени преживявания, а очарованието на сълзливите песнички от военноморската ми младост, остава живо и незаличимо завинаги...
Ами корабната младост! Първият кораб, екипажът...
Приятели са ми разказвали за тяхната офицерска младост по военните кораби и поделения. Същото е като по търговските кораби. Трябва да призная, че не само екипажите, но и Параходството се отнасяше с уважение към нашата неприлична младост. Не помня точно, но мисля, че имаше и статут „млад специалист” с определени привилегии...

Младост ВНВМУ -1969 г. Отдолу нагоре - Петко Дългия, Киро Дългото, Събата и аз.
Корабна младост, някъде по света…
Металургията като оръжие...
Стамен Вичев, 2017 г.
Кулата и Чатрака са от щастливия випуск „Ленински“ на Морското училище, 2010 г.
Помня и това, че по онова време имаше клишета от сорта „Синът на полка, (отряда, завода)”, „Най-младият член на Партията”, но по корабите се помнеше и уважаваше „Най-млад Капитан/Главен механик”. И до днес помня имената на тези хора и те наистина бяха добри моряци, защото сме били на един кораб и съм се уверил в тяхните качества...
На м/к „Емона” организирах и спонсорирах вечер на „незабравимата младост”. Бях изумен от свежестта и красотата на моряшките спомени за младостта. В тези спомени най-удивително бе колко малко ни е било необходимо в нашата младост, за да бъдем щастливи: цвете, поглед, дума, жест... Много вълнуваща се оказа тази вечер, започнала, а и отстрани изглеждаща, като сполучлив повод за моряшко пийване, но неочаквано завършила с неизбежна равносметка за истинските ценности в живота ни...
В една възхитителна творба на Вазов се разказва как бедни селски девойки пеят:
„Дал ме помни мой любезний!
Дал ме помни и жалей?”
Момите произнасят: желай...
... Тая песен, една от безбройните истерически-въздихателни любовни песни, които някога наводниха България, прослужила честно службата си на поколението, на което аз принадлежа, одъртяла, завехтяла, продължаваше да служи за разтуха в младежките му мъки и блянове и на новото поколение!”
Вече съжалявам, че се опитах да опиша вечерните курсантски песни по плаца на Морското училище...

Ще споделя с теб, Читателю, че остаряването не е за слабите. От друга страна, кой ще се осмели да каже кога свършва младостта. И изобщо свършва ли някога. Някои твърдят, че младостта свършвала когато престанем да вършим глупости. По тази логика ние ще си умрем млади...
Във онзи стар виц, с който започнах, бабичка с бастун крещи насред Червения площад: „Помощ, изнасилват ме!” Съветската милицията се отзовава моментално, но наоколо няма никой, а бабето така обяснява действията си: „Нищо не се случва, но е ПРИЯТНО ДА СИ СПОМНИШ МЛАДОСТТА”...
От мен да знаете: Миналото е спомен, а бъдещето е във въображението ни. И двете са илюзорни, защото СПОМЕНИТЕ НЯМАТ ЗНАЧЕНИЕ, А БЪДЕЩЕТО Е НЕПРЕДВИДИМО!

Сл. ПЕШКОВ - моряк