НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
25 ГОДИНИ БЕЗ ПОЕТА, ПИСАТЕЛЯ, ЖУРНАЛИСТА, АКТЬОРА И
БАРДА ВЛАДИМИР ЛЕВКОВ (1950 - 1994)

Днес, 4 септември 2019 г., се навършват 25 години от мига, в който душата на един поет с китара отлетя с писъка на гларус в отвъдното. Осиротя не само семейството му и китарата му, осиротяхме всички ние, които го обичахме и като творец, и като човек. Какво ли не успя да направи Владо Левков за краткия си живот! Театрална трупа „Вълна“ и фестивал „Поетични струни“, пиеси и песни, стихове, есета и статии, и най-важното - спечели истински приятели, които не го забравят и днес.
Владо си отиде само седмица преди да навърши 44 години… Последното му желание бе да бъде погребан в гробищния парк на Галата, за да може гробът му да гледа към морето… Да, далече не цялата част от творчеството на Владо Левков е насочена към морето, но това, което той написа на морска тема, е запомнящо се и впечатляващо. Той бе истински свежата маринистична струя в екипа на списание „Морски свят“: откриваше нови автори, представяше утвърдените имена, напомняше за тези, които незаслужено са потънали в забравата.
Няколко години след смъртта на Владо имах шанса при пътуване в Родопите да се запозная с отец Боян Саръев. Попитах го дали помни Владо Левков. Отецът се усмихна тъжно и сподели: „Владо бе и мой приятел. Той беше един много светъл човек!“…
И ние, Владо, те помним като такъв: един много светъл човек!
Стиховете от Владимир Левков и снимките му, които сега публикуваме, получихме от неговата съпруга Светла, на която искрено и от сърце благодаря!
Атанас ПАНАЙОТОВ

ЕСЕННО МОРЕ

Как ще ми кажеш, че трябва да тръгвам
и още година да чакам дома?…
Вкъщи е освирепяла сама
паяжината с годишните кръгове.
Дави се правото ми на безкрайност -
не вятърът, дявол не би го спасил…
В тази трева с избелели коси
времето вече е останало стайно.
Няма вълна - да изхлипа от жалост,
и дъжд - по човешки за нас да гълчи.
Слънцето гледа със риби очи
в мен и в прощалното ти огледало.

ПРОЛЕТНО МОРЕ
Изумени ветрове и суетене сред дърветата.
А душата ми ще подивее по безкрая…
Хукнал е снегът подире му, зачернил бреговете -
всичко ли във шепата на този свят е тъй нетрайно?
Ставам малък, за да не побягна. Плажът океан е,
кораби Колумбови са двете ми обувки.
Хоризонтът се склонява подир моето желание,
дето пясък и вода на усмирени се преструват.
После морскосиньото във сиво-облачно прелива,
вятърът с мъгла полепва, вдига ме и ето -
аз съм запокитен на самото дъно - от наивност,
а пък всички кораби висят, закотвени в небето.

КОРАБИ
Защо във детството си хората
обичат да рисуват кораби?
Дали защото стават лесно -
хоризонтали и отвеси,
и две наклонени черти.
Готово, корабът лети!…
Или пък просто всяко детство
мечтае нещо по наследство.
Защо откакто свят светува,
младежът кораби бленува?
Дали от сладката измама,
че граници за него няма,
дали от страст към приключения,
или от болки и съмнения?…
Но, боже мой, със младостта ни
без кораби какво ще стане!
Защо мъжете чак до края си
от корабите са омаяни?
Защото всеки кораб носи
мечтите, хляба ни, въпросите
до другия живот. И просто
такъв е жребият и поста им -
да бъдат алфа и омега
до хоризонта… и след него.

НА ВРЪЩАНЕ
Още е август, невернико,
още сме в август, усети ли!…
Нека ветрецът да нервничи
по незабравката на небето,
нека в сапфира на утрото
от любовта те отлъчат,
старчески да се залутат
към слепоочията ти бръчките.
Нека тънеe прибоят.
Паяжинка да стане.
Свършила ли се е твоята?
Толкова!… Другото е мълчание!
Но след инфарктното смайване,
че те превзема забравата,
някой напук ще издайничи:
„Невероятно, ала е август!”
Краят е само измислица,
малко разклатени нерви.
Вятърът просто прелиства
своите спомени и невери,
дето с очите ти гълъбови,
с твоите кичури щури
от прегорелите хълмове
мигом момчето ти ще се втурне.
И ще усетиш ли, страннико,
как към върха си възлизаш?
Как със крилата си ангелски
бие единствената ви риза.

ПЕСНИЧКА ЗА СТАРИЯ ВОЙНИК
Беше спечелил хиляда войни,
скъпо заплащаше всяка победа,
ала в безброя на бойните дни
силна позиция той бе отгледал -
вярваше в коня и в точния щик…
Танкове нямаше само войникът!
Готвеха паметник в негова чест.
Поход започнаха без да го питат.
Късно научи голямата вест!…
Значи в хиляда и първата битка
нямаха нужда от коня, от щика,
нито от мъдрия дух на войника.
Сигурно в себе си той бе открил -
незаменими сме само за кратко,
лесно забравят, че силен си бил,
ако изгубиш в последната схватка.
Стар беше конят, ръждясал бе щикът
и срещу себе си тръгна войникът.