НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПУШЕНЕТО НА ЛУЛА
(не е по Сл. Пешков)
Когато Христофор Колумб достигнал до първият остров от Новия свят (12.Х.1492 г.), наречен Сан Салвадор, групата моряци, изпратена от адмирала във вътрешността на острова, направила интересно откритие. Както Колумб записал в дневника си, испанците „срещнали много хора, които се връщали в село с горящи главни в ръцете си и някаква трева, от която поглъщали дим, както били свикнали“. Групата, на която се натъкнали моряците, носела голяма пура; при всяко спиране за почивка индианците я запалвали с горящата главня, след което всеки „дръпвал“ три-четири пъти и изпускал дима от ноздрите си. След като се ободрявали по този начин, те отново тръгвали на път.
Първите пушачи европейци били естествено моряците на Христофор Колумб. Един ден той видял половината от екипажа, налягал на палубата с гадене и изпъкнали очи. Хората му си били набавили тютюневи листа от индианците. И макар че новата „наслада“ не им се отразила добре, те отговорили на ядосания си предводител, че не е вече в тяхна власт да се откажат от „дяволската трева“. По този повод Колумб отбелязва в дневника си: „Не разбирам какво печелят от тлеещата смукателна тръбичка“.
Сред първите растения, които били пренесени в Европа от Новия свят, бил и тютюнът. Най-напред в Испания, а после и в Португалия от донесените семена поникнали първите растения. Първоначално тютюнът бил отглеждан като декоративно и лекарствено растение, а по-късно, под влиянието на пристигащите от Америка моряци - за пушене, дъвчене или смъркане на ситно смлян тютюнев прах - енфие. Тютюнът станал панацея, универсално средство за лекуване на всякакви заболявания. Само с това може да се обясни фактът, че в Германия например бил пренесен от лекаря Окко през втората половина на на ХVІ век. В Европа „пиенето на тютюн“, както някога наричали пушенето, се разпространило удивително бързо. Още в края на ХVІ век само в Лондон имало около 7000 магазина за тютюн.
Но се появили и противници на тютюна и пушенето. През 1624 г. папа Урбан ХІІІ постановил да се отлъчва от църквата всеки, който пуши или смърка тютюн. Това било потвърдено в 1690 г. и от папа Инокентий ХІІ, като папа Бенедикт ХІІІ го отменил едва през 1724 г. - огромният търговски интерес принудил правителствата на европейските държави да действат за премахването на забраната. В Русия тютюнът се появил през втората половина на ХVІ век. Скоро обаче тютюнът и употребата му били забранени от правителството и църквата. С указ, издаден от Петър І, който докато пребивавал в Англия и Холандия, станал страстен пушач с лула, забраната за употребата на тютюн, както и на търговията с него били отменени.
В Турция тютюнът бил пренесен около 1605 г. Тук пушенето с лула, чибук и наргиле, както и смъркането му бързо се разпространили. Появата на тютюна в България се отнася към края на ХVІ и началото на ХVІІ век. След откриването на Новия свят търговците направили с тютюна същият блестящ бизнес, както с подправките от Индия и Океания, дали най-мощния тласък на географските открития. Европа забогатяла не от златото на инките, а от няколко екзотични растения.
Първият от европейците, който срещнал индианци, пушещи лула бил испанския мореплавател и конквистадор Васко Нунес де Балбоа - човекът, който открил (за европейците) Тихия океан. На срещите с вождовете на индианските племена, с които завързал приятелски отношения, по стар местен обичай те пушели лулата на мира и приятелството. Лула пушели и североамериканските индианци, но те не били постоянни пушачи. По-скоро тютюневата „наслада“ била отредена за особени случаи. При религиозни церемонии вождът или жрецът на племето изваждал „вълшебната“ лула, обвита старателно в кожи. Свалянето на всяка обвивка на лулата и дългата и шийка било съпроводено с изпълнението на съответна песен - на антилопата, вълка, мечката и бизона. След освобождаването на дългата шийка на лулата, вождът благоговейно я вдигал първо към слънцето, после я насочвал към земята, после на север, юг, изток и запад произнасяйки молитви, след което индианците напълвали лулата с тютюн и я запалвали с въглен. Вождът смуквал няколко пъти и я предавал по кръга. Всеки дръпвал по няколко пъти от лулата и изпускал дим нагоре и надолу, произнасяйки кратка молитва към слънцето и към майката-земя.
На друг обред след запалването на „вълшебната“ лула бил изпълняван бавен и строен танц от всички мъже, жени и деца. Начело с вожда те образували дълга процесия, лъкатушеща между шатрите на лагера и огъня в средата, като танцували и пеели песни за „вълшебната“ лула. Лула индианците пушели и при почивките по време на поход при търсене на нови ловни райони.

Капитан далечно плаване Георги Дюлгеров (1908 - 1971 г.), вдясно, с неизменната лула докато е на мостика.
Находки от морското дъно пред Карантината, Варна, 1968 г. Случката е описана от автора в разказа „Кораб с товар от лули“, публикуван в неговата книга „Тайните на морското дъно“, Варна, ИК „Морски свят“, 2008 г.
Главният механик Богдан Проданов (1908 - 1978 г.) също трудно се е разделял с лулата на море.
Темата „Морякът и пушенето на лула“ вълнува автора не от вчера.
Особено интересен бил обичаят с лулата на мира и приятелството. При сключването на мир и договори за приятелство старейшините на племето, предлагащо мира, запалвали лулата на мира, която обикаляла в кръг и всеки смуквал по няколко пъти от нея. Най-скъп подарък за вожда на племето, с което сключвали договора за мир, бил изпращането на сплитове от най-хубав тютюн и красива лула от черен камък с дълга, богато украсена с орлови пера шийка. Останалият от древността индиански обичай за лулата на мира бил възприет с охота от моряците: старият морски вълк подавал на новака в екипажа своята димяща лула, като преди това изтривал мунщука в ръкава си. Този обичай се запазил чак до края на ХVІІ век.
Лулата била предпочитана и станала атрибут на моряците, защото морякът не можел да работи при вятъра и солените пръски с горяща цигара или с пура в уста. На корабите били определяни специални места за пушене, а след залез - слънце се забранявало да се пуши. Нарушаването на тази забрана на военните кораби водели до наказания, докато на търговските кораби тя не се спазвала особено строго. Но затова пък не малко пожари на тогавашните дървени кораби ставали от безгрижното отношение с огъня при пушене. Пушенето било забранено и в много пристанища, понеже корабите били швартовани борд до борд и пожарът на един от тях би унищожил цялата флотилия. Навярно забраната за пушене след залез - слънце дала повод за дъвченето на тютюн. Моряците дъвчели на борда и по време на работа, понеже лулата пречела, когато се катерели по вантите, въртели шпила или търкали палубата. Най-често сдъвканият тютюн не се изхвърлял, а го изсушавали и след това го тъпчели в лулите.
На корабите пушели пресован тютюн, защото се запазвал по-добре и заемал малко място. Състоял се от листи, увити като чилета, които се режели на резени като салам. Повечето тютюни за лула били смесица от Порто Рико, Кентъки, Вирджиния, Мериленд, Варинас. Ала моряците се задоволявали и само с един сорт. Тютюнът се числял към корабното продоволствие и капитаните купували най-евтините, но винаги отвъдморски сортове! Пристрастяването към пушенето на лула понякога стигало дотам, че когато запасите от тютюн на борда свършвали, пушели  чай или морската трева от дюшеците.
Счита се, че мореплавателят Рейли, който през 1584 г. основал в Северна Америка английската колония Вирджиния, е донесъл в Европа първата лула. Лулата допринесла много за победния марш на тютюна. Сред моряците този начин на пушене станал  „най-мъжествената“ форма на изява. Няма съмнение, че атрибутите за пушене на тютюн, най-вече лулите, са се запазили на морското дъно и на потъналите кораби и представляват интересни исторически и археологически артефакти. През лятото на 1962 г. (края на юли - началото на август) при учебни спускания в района на Карантината във Варненския залив, курсанти леководолази и техните инструктори от ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ - Варна, попадна на амфори и котви. Бяхме се върнали от подводната археологическа експедиция „Бизоне, 1962“ на Каварна и буквално след три-четири дни н.с. Горанка Тончева от Археологическия музей във Варна организира проучване на това находище.
Имах щастието да участвам в него, както и в едномесечната експедицията „Карантината, 1963“. От морското дъно извадихме десетки цели амфори, множество фрагменти, няколко силно обрасли древни котви, светилници, открихме и проучихме подводен вълнолом. Малко по-западно от основното петно, близо до старото турско „скеле“, коловете на което се виждаха след голямо вълнение, попаднахме на останките на потънал дървен кораб. Личаха килът, ребрата и части от обшивката. Тук на следващата година извадихме над петнадесет белоглинени лули с различни орнаменти, всичките неопушени.
Не съм пушач и през ум не ми е минавало тогава, че тези лули ще сложат началото на една колекция на лули, повечето извадени от морското дъно. Находките следваха една след друга, окото ми като че ли все по-лесно ги забелязваше на дъното. Интересна лула от розова глина с голяма чашка с печатчета на втулката, алебарда от едната страна и абордажна кука от другата намерих при едно спускане в залива на Царево през 1969 г. Две лули  извадих от дъното на южната бухта на Китен, под нос Урдовиза - едната със счупена втулка от кафява глина, с орнаменти познати от лулите от варненския Етнографски музей, а втората през лятото на 1976 г., белоглинена, приличаща по форма, размер и орнаменти на лулите от гемията при Карантината. Няколко лули ми подариха приятели подводни плувци.
При спускане в морето пред хижа „Черноморец“ извадих собственоръчно от морското дъно и бронзова част от наргиле. Голям интерес предизвика и една богато орнаментирана лула от тъмнокафява глина, с гланцова повърхност и печатче с арабски йероглифи на втулката, която намерих при разкопките при реконструкция на ул. „Цариброд“ във Варна. Една лула от червена глина намери синът ми при летуването ни в Боженци.
Лули били произвеждани от най различни материали: черен камък, предпочитан от индианците; глинени лули с шийки и мунщуци, с каквито пушели главно моряците; дърво; порцеланови - произвеждани в Унгария и Холандия; лули от морска пяна от Виена, докато се стигне до най-новите лули от пластмаса с вътрешни чашки от морска пяна. Някои лули били богато украсявани - във варненската колекция има глинена лула с позлата. Употребявали се и лули и чибуци, украсени със сребро, слонова кост, диаманти и перли.
Голяма колекционерска рядкост представляват огризганите и опушени лули на някои известни пирати, между които украсената с диаманти лула на Морган и чибукът от слонова кост на Кид. Най-висока колекционерска стойност обаче има остатъкът от каменната лула на Рейли, паднала от устата му, когато главата му се търколила на пясъка. Този мореплавател се покачил на ешафода с димяща лула, подобно на мнозина капитани и моряци, които съпровождали на морското дъно своя потъващ кораб със запалена лула или с тютюн между зъбите.
Траян К. ТРАЯНОВ