НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЛЕКОВОДОЛАЗНОТО ДЕЛО И ПЪРВАТА РЕПУБЛИКАНСКА
ИЗЛОЖБА „ДОСО В ПОМОЩ НА ТЕХНИЧЕСКИЯ ПРОГРЕС“ (1967 Г.)

В първите състезания по подводно ориентиране компаса държахме в шепите на двете си ръце, опънати до болка напред. Разстоянията между ориентирите измервахме с броя на ударите на краката - на десния или на левия крак или на двата. Ще рече, че си брояхме „крачките“. Това не беше много удобно, щото ако сбъркаш можеш да сбъркаш и с десет „крачки“ („удара“). На Третото републиканско първенство (1962 г.) в Созопол, благодарение на познанията ми по навигация от Секция „Военноморски специалности“ на Морския клуб Варна (бях 4 години в доброволен екипаж на учебния катер „Дръзки“), се класирах осми. През 1963 г., на Републиканското първенство, отново в Созопол, поради спукано тъпанче не беше възможно участието ми - варненци участваха с два отбора - на Морския клуб и на Пристанището.
През 1964 г. на Петото републиканско първенство в Несебър бях четвърти в крайното класиране. Идеята за лагокомпасни установки вече битуваше в главите ни в напреднал стадий. За лаговете събирахме броячи от водомери, електромери и касетофони. В интерес на историята, в началото на 1964 г. излезе от печат книгата „Подводна навигация за леководолази“ ДИ „Медицина и физкултура“ - София, написана от един от пионерите на подводния спорт в България Иван Джаков. От тази книжка доста неща за лагокомпасните установки ни се изясниха.
През 1965 г. вече бях начертал в мащаб на чертожната си дъска как искам да изглежда моята установка. На Шестото републиканско първенство в Бургас аз се класирах на пето място, а Димитър Михаилов - на шесто, и ни повикаха в националния отбор. Стана наложително да си направя лагокомпасната установка.
След юнската сесия през 1966 г. в МЕИ имахме задължителен стаж (практика). Аз останах в университета със задача „оживяване“ в учебния корпус на Ел. факултета на 6 лабораторни маси. Уговорих се с проф. Светослав Колев, като свърша работата да „бягам“ по мои задачи. Помагах два дена на Боян, техникът на лабораторията, да разпробием всички отвори на лицевите панели - за вграждане на измерителни прибори, контакти, букси за различни постоянно токови напрежения, кнопки, магнитни пускатели, контролни лампи, бушони. Материалът за лицевите панели беше гетинакс и разноцветен плексиглас с дебелина 4 мм. Имаше и прозрачен плексиглас и аз видях възможност да измоля необходимите парчета от Боян.
Като свършихме разпробиването, Боян ми връчи разкройките и отрязания плексиглас. Ехе, имах работа и за вкъщи! А времето напираше. Републиканското първенство щеше да бъде за първи път на язовир „Г. Димитров“ (сега „Копринка“). Витлото (винтът) на лага, също от плексиглас, го поръчах на Веселин Недев - авиотехник на летището и член на ръководството на секция „Подводен спорт“, работил преди това в Корабомоделната на Корабостроителния завод. Той ми направи витлото и предпазната тръба (дюзата), в кронщейните на която лагеруваше остта на витлото.
Успоредно с оборудването на лабораторните маси вървеше и работата по завършване на установката. За магнетофонния брояч измайсторих


„Подводна навигация за леководолази“ на Иван Джаков.
Лагокомпасната установка.
Наградата - авторът с подводния пистолет под вода. Снимка инж. А. Беджев.
Грамотата от ЦК на ДОСО.
плексигласова кутийка. За да не ръждясва остта на зъбните колела на брояча, запълних вътрешното пространство на кутийката с масло за финна механика. Това решение доведе до куп трудности - миниатюрно салниково устройство за вала на остта, към който от външна страна закрепвах върток за чистене (нулиране) на брояча. И на всичкото отгоре - и пробка за наливане на маслото за финна механика.
Дойде ред да изпробвам творението си в басейна. Понеже лопосите на винта бяха също от плексиглас, ъгълът на атака не можеше да се регулира, се получи коефициент, с който трябваше да превръщам метрите в бройки на брояча. Това за мене не представляваше никаква трудност, като се има в предвид, че тогава и в техникума, и в университета, изчислявахме със сметачни логаритмични линийки - една средно голяма „Логарекс“ вървеше комплект с лагокомпасната установка.
В дърводелската работилница на Аквариума поръчах на Наско (царят) сандъче за установката. Той намери авиационен шперплат 8 мм. Занесох му панти, затворни устройства и дръжка от някаква немска кутия от войната. И така за Републиканското първенство в Казанлък и по-късно за лагера на националния отбор бях с новата си придобивка.
През пролетта на 1967 г. в Съвета на Морския клуб (вече бях председател на Секция „Подводен спорт“) дойде указание от председателя на ЦК на ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) генерал-лейтенант Стоев Морският клуб да участва с експонати на Първата републиканска изложба „ДОСО В ПОМОЩ НА ТЕХНИЧЕСКИЯ ПРОГРЕС“. Новата ми лагокомпасна установка се оказа чудесен експонат. Предоставих сандъчето с уреда на началника на Морския клуб. Към края на месец май 1967 г. ме викат в Градския комитет на ДКМС (срещу кино „Република“) да си прибера лагокомпасната установка и ... наградата. Награждаваха ме с взривен харпун (пистолет подводной охоты) - великолепна направа на Ижевския оръжеен завод (СССР).
Харпунът работеше с капси за ловджийски патрони, които по предписание се допълваха с бездимен барут. Капсата се херметизираше с разтопен восък и лак за нокти. Веднага го пробвахме в закрития басейн. Невероятна дължина на боя - почти 15 метра, но като го изпитахме в морето се оказа, че късата и лека стрела нямаше необходимата плътност на удара. Не можеше да пробие люспите на кефалите. Твърде скоро започнахме да използваме харпунчето като стартов пистолет при състезанията в басейна. У дома на Нова година гърмим с внуците по три капси. Почиствам го и го смазвам като оръжие вече 52 години.
Траян К. ТРАЯНОВ
Илюстрациите са от личния архив на автора