НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ТЪГАТА
Застояхме се с м/к „Сакар” в Порто Весме на остров Сардиния - нещо като Горно Нанадолнище. Стотина къщи, тесни и мръсни улици. И страшна жега се случи. Скитаме  по уличките, купуваме си мерло и го мешаме със „Спрайт”, белким убием жегата и скуката.
Решаваме да изследваме острова. На пет минути път от Весме ни посреща табела „Порто Скузо”. Портоскузо, Портоскузо, кой ти го дава. Да, ама и то същото като Порто Весме. До там и обратно - десет минути. Налегна ни тъга, а ние, за да я убием, налегнахме едно движение на главен двигател - ще му правим моточистка.
Доста разнообразно ни дойде. Двама се скараха и а - а, да се сбият. Не успяха, а всички чакаха с надежда...
Сардиния ми напомня Червенецо, най-неугледната местност в малакутловската мерА. Тя е в долния край на селото, точно над дома на сестра ми. Мястото е ужасяващо скучно, но оттам изгрява слънцето. През последните години ерозията и промишлеността съвсем обезобразиха Червенецо. Оголи се червената почва, която му е дала името, а аз продължавам да го харесвам. Нали сестра ми живееше там!
В Мала Кутловица нямахме време за тъга. Всички обичахме екшъна. Крадяхме череши, ритахме топка, стреляхме с пистолет и самоделно оръдие, правехме взривове, копаехме землянки. Все активни мероприятия, но най-обичахме акцията „Нощем на язовира”. Денят си показваше каква ще е нощта и ако знаците бяха добри, се споглеждахме съзаклятнически. Саво, Торев, Насо, Мечо и аз вечеряхме по домовете си, вземахме одеала и топли дрехи, и тръгвахме към язовира. По залез бяхме там. Водата - тиха, топла и гладка като стъкло. Наоколо - планина. Кеф ти гора и баири, кеф ти ливади и поляни. Хвърляхме багажа на някоя полянка и скачахме във водата. Плувахме мълчаливо. От тук околният пейзаж придобива нови очертания - мрачни и таинствени. Освен тихото шляпане на водата, ясно се чуваше хорът на щурците и този на жабите. Тогава излизаше месечината - жълта, ококорена и някак тъжна. Гоним отраженията си по водата с ленив бруст, милваме огледалната повърхност и накрая един по един излизаме. Събуваме мокрите плувки и ги окачваме по дърветата да съхнат, а ние подскачаме от крак на крак, за да се стоплим и изтръскаме водата от телата и ушите си. После се обличаме, постиламе половината одеала, лягаме и се завиваме с останалите. Щурците и жабите поутихват, откъслечно и неравноделно нощни животни съобщават за себе си. Понякога уплашена птица разсича като с нож тишината. Луната се изкатерва по небосвода и тук таме някое парцаливо облаче я притулва, та обстановката става още по-тайнствена.
Торев пуска някой майтап от рода „Скиф луната к,во се е одзверила”, а Мечо или Насо разказва страшна история, от която ти се ще никога да не си нощувал на открито...
Заспиваме леко и колективно.
Сутрин се будиме рано и от студа, и от звуците. Овчари, кучета, хлопатари, крави, орачи, косачи. Хора и животни пъплят по предназначение. Изтърсваме одеалата и тръгваме към дома...
Подобна безпричинна мирова тъга съм изпитвал по корабите, когато нощта е лунна, времето е тихо, а отраженията ми напомнят за малакутловския язовир. Само дето шумът от корабния двигател не може да се сравнява с щурците, жабите и птиците...
Незабравимо мероприятие беше и „Денем на язовира”. Моята майка ставаше рано и омесваше содена питка със сиренце. Наточвах едно шише с вино, изсвирвах силно с уста и потеглях към язовира. По пътя се присъединяваха и останалите. Не всички носеха питка, но виното бе задължително. Заобикаляхме язовира и отивахме на отсрещния по-стръмен бряг. Сядахме под крушата, хапвахме и отпивахме от виното.
Тогава се показваше слънцето. Бавно и тържествено, точно срещу нас. Лъчите му като стрели пронизваха сутрешната мъглица, а после целуваха върховете на крушата. Минути по-късно очите ни се пълнеха със светлина. Виното добиваше друг вкус. Лягахме по гръб и мълчахме...
М/к „Сакар”, 2002-а. Босфора го минахме от раз, но на Дарданелите някакъв кораб гореше, та се въртяхме като шантави, докато накрая отвориха отново трафика. Няма язовири, няма месечина, няма птици...
Къде сте приятели от детството? Колкото пО остарявам, толкова пО ми липсвате. Виждаме се от дъжд на вятър и лениво  чоплим темите. Родителите ни вече ги няма, останаха децата, снахите, зетьовете и внуците. Дали ще ни повярват ако им разкажем за язовирните ни приключения? И как ще им обясним абсолютното отсъствие на девойки в тези истории.
Няма цуни - гуни, няма шушу - мушу. Така беше. Момичетата не си падаха по нас: Бедни, яки и умни бяхме. На мода бяха богатите, зализаните и слагачите. Признавам, че и на нас ни се искаше да бъдем такива, та белким ни забележи някоя девойка. Не се получаваше. Родителите ни бачкаха в ТКЗС пък и, откровено казано, никога не сме предполагали, че женското присъствие ще украси преживяването. Та къде повече? Нещата биха се разлигавили и осрали...
На друго място и по друго време - да, но на язовира и тогава - Никога!
Мечо работи и живее в София, а през почивните дни винаги е в Мала Кутловица. Ходи и до язовира, но там е тъжно и пусто.
Саво е бивш моряк, бивш началник, бивш селянин. Разпиваме с него в Монтана и той току ще рече: „Малей, помниш ли коги одиуме посред нощИте на езовиро?” Отплава завинаги той неотдавна, но цял живот тъгуваше за природата и звуците от детството.
Торев е брат на Саво, инженер и бачкер, много печен и в двете. Сяда понякога с нас и все ще изтърси нещо от рода: „А бе помните ли къ Рако все сакаше да му пееме песни за любов?”
Насо е пенсиониран милиционер. Седим в Москвича му и мълчим. „Ей, айде, че требва да прибЕрем


Екипажът на кораб „Сакар“. Срещу тъгата - с многобройни подръчни средства.
Аз и Насо сме „мъжкарите“ в първата редица. Присъстват шест девойки, невръстният брат на Насо и Пако с барабанче.
Виктор Васнецов, „Аленушка“. Руската тъга край няма...
Плакат за филма „Не тъгувай“.
Грузия, 2003 г. Пощенска марка припомня за филма „Не тъгувай“.
Кикабидзе и Леонов в „Не тъгувай“.
унуката от забавачката, щото нали знааш кво е рекъл Платон...”
Някъде през 1967 г. в Морското написах песен за тъгата. Съчиних и мелодията, и текста. Проста блус хармония, мазна вокална линия и рими от рода: тъга - сега, тъга - деня, тъга - спя, тъга - вина, а пълнежът - лекции, приборки, отпуск, прошка... спирам, че ми прилошава. Накои романтични натури харесаха песновката, но аз винаги съм се срамувал от нея...
Хубавото в тази песен е, че запетайките не се пеят, а за пълния член в песните никой не придиря...
С тъга се сещам за великите рокаджии Фреди Мъркюри и Марк Болан. И музиката, и животът им са тъжни. Пуснете си песните им. Не е необходимо да обличате лъскаво трико и да намятате боа от цветни пера. Освен ако наистина не ви се иска, а за финал ще цитирам една песен на мъжкарите от „Блек Сабат”:
Животът е пълен с крале и кралици
Те ослепяват очите ви
И крадат мечтите ви
Всичко е ад и рай...
Има съветски филм - „Не тъгувай”. Създаден е през 1969-а, по френски роман, а действието е пренесено в Грузия. Резултатът е брилянтен! Представете си: шейсет и девета година и някакъв си Г. Данелия прави в Москва филм, по повест на френски писател, без Сталин, Ленин, Брежнев, националноосвободителните движения в Африка и Латинска Америка, и дискриминацията на негрите...
При това във филма темите са: свобода, чест, любов, секс... Можело значи!
Затова: НЕ ТЪГУВАЙ, ЧИТАТЕЛЮ! ВСИЧКО С ВРЕМЕТО СИ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк