НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И НЕЗАБРАВИМИТЕ
Погребенията финализират живота на земята, споменът за погребаните го удължава, а писането за тях, го прави безкраен.
Едно от последните погребения, на което присъствах, бе това на Димитър Христов Димитров - Телми или ДъХъДъ, щото във випуска си имаме и ДъГъДъ... После го споменах в есето за тамбураците и се почувствах, като да съм го „съживил”. Телми не се набиваше на очи, бе много тих и скромен, но изключително умен и почтен. В Морското бяхме големи приятели, а след това живяхме на съседни улици, срещахме се, гостувахме си и споделяхме корабни впечатления.
По време на престоя на ро/ло „Добруджа” в Бургас, се наложи да поискам съдействие от корабния агент. Момчето бе дребно, вежливо, та чак срамежливо. Обясних му какво трява да направи и станах да го изпратя, но той се загледа в мен и рече:
- Ти си най-добрият приятел на моя татко...
Стреснах се и го попитах как се казва...
- Павчо, ти ли си? Извинявай, че не те познах. Баща ти Ачо наистина е най-добрият ми приятел от корабите. Как са майка ти МАринка и сестра ти Жасмина? Господи, десет години не съм ви виждал...
С Ачо сме съвипускници, но приятели станахме на м/к „Копривщица”. После той слезе на брегова работа в Бургас и при всяко мое завръщане му гостувах. Чудесни хора бяха и баща му, и майка му, и брат му Данчо. Ачо почина преди години, а спомените за него не ме напускат. Гърция, Турция, Италия, Испания, Казабланка, Алжир, Александрия, Латакия, Бейрут, все заедно излизахме по тия места. Бях трети механик, а той - трети помощник капитан, бяхме най-младите в екипажа, моряците ни харесваха и уважаваха. Колко пазари сме обиколили, на колко филми сме били заедно, колко плочи с музика сме си купили и обменили.
И едни други съвипускници завинаги ще помня: 1960 - 1965, леярите от ТеМеТето в Михайловград. Бедни, та чак отчаяни 14-годишни момчета от околните села. Нещо като дисцип. Първи сме само по борба, щанги и футбол. Последни по успех и дисциплина. Нито едно гражданче. Само селяни. И до днес НЕЗАБРАВИМИ остават: Скелета, Тапича, Гаганишкия, Витан и Гошо, Сприета, Тангото, Филчо, Мечо, Горанкин, Кузо, Труплето, Пешо, Сарделата, Громшинския, Чипи, Илийчо, Асен, Белия, Виолет, Карамфил, Гомутарския, Веско,Ракьовския, Гошо, Расовеца, Чандо, Селановския, Кадинов, Кошовеца, Дреновския, Пути, Захари...
През 2012 г. наградата „Оскар“ получи един особен филм - „Артистът”. Хората по цял свят забелязаха френският артист Жан Дюжарден, те дори запомниха труднопроизносимото име на режисьора Азанависиюс. За мен обаче незабравим герой от този филм е кучето. Невероятен грозник и сладур. Ако зависеше от мен, нему щях да дам „Оскар“-а.
И до днес помня името на това куче - Уги. И много му отива!
Петьо Рахнев бе суперинтендант в Параходството. Няма го вече Петьо. Беше безгранично и някак тъжно влюбен в професията ни. В София бяхме почти съседи. Мир на праха ти, незабравими приятелю.
Случват ми се незабравими неща, но тях калем ги не лови... камо ли китайска клавиатура...
Зная, че завинаги ще помня машинните команди, в които съм работил, но напоследък някои от имената ми се губят, бъркам годините и корабите. Един машининен колектив, обаче помня поименно и подробно, защото те бяха първите, на които съм бил главен механик. Това са момчетата от м/к „Вола”. Снимали сме се на кърмата вероятно сутринта. Наско Бузата и Владо Вълков са долу на вахта, най в ляво е клекнал Наско Танина, следват Марчо, Педро да Йота, Трети механик, Наско Мустака и Кольо Таблата - прав. Отпред седим Лъки Лучано, Санди и аз.
Верни и незабравими приятели бяхме всички от машинната команда на м/к „Ловеч”. Срещаме се и до ден днешен по кафенета и улици, чуваме се по средствата за връзка, спомняме си незабравими хора и събития. Както казва Мечо Пух: „Едни го могат, други - не!”
Никога няма да забравя и първия син на сестра ми Надка. Казваше се Чавдар. Бях много щастлив и горд да съм вуйчо още докато бях в първо отделение. Много обичах това момче. Като братя бяхме. Ровехме по мази и килери, утолявахме детското си любопитство. Откривахме чудни неща и мълчаливо им се възхищавахме. Той бе обичано и Обично дете, винаги спретнат и красиво облечен, а аз - волен и мълчалив малчуган, влюбен в екшъна и книгите. Книгите бяха мечтите ми, а Чачо - реалността. 
Уби го камион току преди да тръгне на училище...
Сестра ми роди друго момче и пак го нарече Чавдар. И двамата наричах Чачо, а към Чачо 2 и до днес чувствам необясним сантимент...
Помня времето, когато пиех. Пиех много: коняк, ром, уиски, червено вино, но никога: водка, ракия и бяло вино. Пиех с любов и вдъхновение. Забравях всички, с изключение на незабравимите. И песни пеех, все тъжни: Момиче, не си отивай; Исусе, слез долу; Симпати;  Отнеси ме, сладка каручке; Моя първа любов; Както сълзите отминават; Дона; Лятно вино; Запечатано с целувка; Може би, момиче; Никой не те обича... Единствен мой фен на тези песни бе приятелят ми Къки. Пиехме заедно...
Преди години гледах филм на тайванския (!) режисьор Едуард Янг. Два часа и половина, мудно действие, а главният герой е малко дете. Филмът толкова ми хареса, че накрая на „пауза”, с химикал и лист, си записах речта на хлапето при погребението на баба му. Ще споделя тази незабравима реч с вас:
„Съжалявам, бабо. Не беше така, че не искам да си говоря с теб. Мислех, че всичко, което ще ти кажа, ти вече го знаеш. Иначе нямаше постоянно да ми казваш да слушам. Всички ми казват, че си си отишла, но никой не ми казва къде. Предполагам, че е някое място, което би трябвало да знам. Но, бабо, аз знам толкова малко... Знаеш ли какво искам да правя когато порасна? Искам да казвам на хората нещата, които не знаят. Да им показвам това, което не могат да видят. Много ще е готино! А може един ден да открия къде си отишла ти. Ако го намеря, може ли да кажа на всички и да ти дойдем на гости? Бабо, липсваш ми.

Аз и Чачо 1 - 1956-а. На краката ми - галотки...
Кораб „Копривщица“, 1970 - с Ачо някъде в Алжир.
Незабравимата команда на кораб „Вола“ 1975 - Танина, Марчо, Йотата, ..., Мустака, Таблата, аз, Санди и Лъки Лучано.
Капитан Костов - незабравим.
Роската и Митака от Сливен на кораб „Кейп Бретън“.
Уги! Не е ли сладур...
Особено когато погледна новородения си братовчед, който даже име си няма. Напомня ми за теб, когато казваше, че си остаряла. Искам да му кажа, че аз също се чувствам остарял...”
Така свършва този незабравим филм с непроизносимо тайванско заглавие...
Някои от „незабравимите” не съм срещал вече повече от десет години. Може би и затова са незабравими.
Емо беше кърмчия на м/к „Вежен”. Той можеше всичко: плетеше макраме, свиреше на китара, рисуваше, четеше много, спортуваше и правеше невероятни арт инсталации...
На м/к „Кейп Бретън” имаше двама камериери: Роската и Митака от Сливен. Правеха първи рейс в живота си. Първият е бил сервитьор, вторият - бръснар... Толкова старателни и учтиви домакинци не бях срещал. Май не повториха да се върнат на кораб, но за мен остават „незабравими” моряци.
Ами Красьо и неговата „Красьовица” от Клуба на Механика. Преди да отлава завинаги той седна пред пианото в ресторанта и цял час свирИ популярни песновки и мелодии в интересен джаз аранжимент. Не сме били приятели, но не мога да го забравя!
Капитан Костов отдавна отплава на последния си рейс, а и до днес с Наско Н. Николов всеки път когато сме в Клуба поглеждаме към мястото, на което седеше старият капитан и го споменаваме с добро!
Споменът за незабравимите е „невърендинг”, както казват циганите, но предаността на човек към приятелите и помненето на важни хора, НИКОГА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ В ИЗЛИШЪК, защото: ОНАЗИ ТОПКА, КОЯТО ХВЪРЛИХ В ПАРКА ОЩЕ НЕ Е ПАДНАЛА...

Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са от личния архив на автора