НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ ЗА ОСТРОВА, ОСТРОВИТЯНИТЕ И ЗА
ОЩЕ МНОГО ВЛЮБЕНИ В МОРЕТО БЪЛГАРИ ОТ
ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХХ ВЕК (4)

4.
Наближаваше Новата 1970 година. Дни преди нея получих дългоочакваното съобщение, че ще бъда лекар на риболовния траулер „Феникс“. Същият беше докуван и ремонтиран във Варна и трябваше да отплава незабавно с пълния състав на екипажа. Спешно отидох с нощния влак до Бургас и веднага с колата на мой приятел потеглихме за Варна. Пътувахме цял ден заради заледеното шосе, задръстено от аварирали коли. О, ужас, при ремонта в машинното отделение на „Феникс“ възникнал пожар и не можел да отплава веднага. На следващия ден от бургаското летище излетяхме с Ил 18 за Лагос, за да сменим екипажа на кораба „Албатрос“, който ни очакваше с нетърпение.
По него време с този самолет се изминаваше този маршрут за 12 часа с кацане за зареждане на гориво в Триполи и Кано. Самолетът прекоси цялата Африка и от прозорците се нагледахме на непознати за нас пейзажи. Сменихме екипажа на „Албатрос“, който се връщаше в България със същия самолет, а ние потеглихме на риболов. Риболовната ни акватория беше край западния бряг на Африка, под екватора, в близост на брега - в неутрални води, без да се на нарушава граничната морска полоса и то на дълбочини не повече от допустимите за влачене на тралните мрежи. Това изискване беше в задълженията на капитана, защото имаше доста случаи с наши и чужди риболовни кораби, навлезли в териториалните води на страната, да бъдат арестувани и да прекарат с месеци, акостирали или на рейд до уреждане на въпроса с граничното нарушение.
Отплавали от пристанището на Лагос на юг, не след дълго достигнахме до екватора, като пресичането му беше свързано с общоприет ритуал за тези, които го правят за първи път, а той се състоеше в къпане на новаците с морска вода обилно с маркучите и после връчването им на грамоти с морски имена, подписани от Нептун - богът на моретата и океаните. И всичко това - с много смях и веселие. Аз бях един от новаците и получих морското име Делфин. Преди да почнем риболова т.е. да пуснем мрежата трал, трябваше да заредим хладилните агрегати с хладилен агент - тогава амоняк, а това налагаше да го получим от град Уолфиш бей, където пристанахме за няколко дни.
Някои членове на екипажа са идвали тук и друг път, и познаваха градчето. Още същият ден доведоха при мен собственика на хотел, магазин и ресторант - емигрант грък от селище, разположено до България, говорещ добре български, да го прегледам и дам съвет ако е необходимо. Същият  ни покани няколко души на почерпка в ресторанта му, а на мен подари току що излязлата книга „Един живот“ за първата операция в света, извършена от доктор Бернар в Кейп Таун, в клиниката „Гроте Шур“, за присаждане на сърце от донор. Рейсът ни тогава продължи 6 месеца, но за съжаление - с малък риболовен улов. А заплатата на екипажа се формираше от т.н. „пай“ - процент от цената на уловената риба, а много от моряците на тралната команда бяха тръгнали, месеци откъснали се от семейство и суша, да изкарат някой лев. Аз не съжалявах - първо, защото не се наложи да оказвам медицинска помощ на тежки здравни проблеми и второ, защото се запознах с моряшкият живот.
Следващото ми плаване беше на кораб от типа „Атлантик“, с който, за разлика от типа „Тропик“, се ловяха пасажи от риби, независимо от дълбочината на морското дъно и много често далеч от брега. На кораба присъстваше и ихтиологът Георги Вълчанов от Варненския аквариум, въоръжен с конструираната от колектив мрежа, захранвана с електрически ток за експериментирането й. Резултатът щеше да покаже ефективността й. Подробности не си спомням, но така или иначе тази електрическа мрежа не намери приложение в риболова.
***
Годината беше 1971. Влизаме в пристанището на Лагос. На кея се виждаха акостирали много кораби като имаше само едно свободно место. Капитанът на нашият кораб прецени, че можем да пристанем на него, но  са необходими много маневри. За целта боцманът и единият от помощник-капитаните застанаха на бака и на кърмата да помагат на капитана при правенето им. При една от тях нашият кораб закачи стоящият зад него и причини лека деформация на борда му. Засегнатият кораб се оказа плаващ под панамски флаг.
Незабавно двамата капитани се събраха на нашият кораб на чаша уиски за уреждане документите на застраховката в Лойд. В хода на разговорите се разбра, че пострадалият кораб е от няколко месеца на пристана заради повреда в двигателя. Повредата била на някаква ос, която трябвало да се достави от друга държава. В групата на моторните механици имахме един, който беше изумително кадърен. Запомних му името - Богдан Илиев („Бодко“), с който в последствие станахме приятели. Нашият капитан го повика и поиска да донесат повредената ос. Бодко я огледа и каза категорично, че няма проблем да я изработи тук - в ремонтната работилница на кораба, още тази нощ. После постави условие, някой да му прави компания и да го стимулира с хубаво питие. Тогава предложих аз да бъда този „някой“. Повредената ос беше с много сложна конфигурация, но той  успя да я възстанови напълно, използвайки възможностите на корабните ремонтни машини. На следващият ден чухме шума на двигателя на кораба и радостните възгласи на екипажа му. Нашият капитан и Бодко отказаха категорично сумата, която предложи другият капитан за ремонта и тогава над нашият кораб увиснаха мрежи, пълни с какви ли не храни и питиета.
П. С. Години по късно Бодко стана шеф на техническата служба на Театър „София“ като направи много преобразувания в материалната му част. За съжаление досадно загина през 1991 г. от грешка при употреба на антифриз за питие…

Д-р Иван Сърбянов на море. Снимката е от личния архив на автора.
Траулерът „Албатрос“ (ALBATROS - ІМО 6719005), клас „Тропик“, плава под български флаг точно 20 години: от 1964 до 1984 г., след което е продаден за скрап. Източник на снимката: http://www.shipspotting.com/gallery/
Корабът-майка „Албена“ (ALBENA - ІМО 7329182) плава под български флаг от 1970 до 2001 г., след което е продаден на друг собственик. Нарязан е за скрап през 2004 г. На снимката: „Албена“ приема улова на риба от два български траулера едновременно.
„Албена“, нарисувана от Димчо Пишманов - дългогодишен корабен агент от Бургас.
Всекидневие на палубата на български траулер в Атлинтика, 70-те години на ХХ в.
Свидетелство за морско кръщение след преминаването на екватора, връчено на д-р Иван Сърбянов като член на екипажа на „Албатрос“ на 3 януари 1970 г. Личен архив на д-р Иван Сърбянов.
„Албена“ и „Китен“ (също кораб-майка) на пристанището на „Океански риболов“ в Бургас, 70-те години на ХХ в. Архив на „Морски вестник“.
* * *
1971 г. Аз съм преназначен за лекар на кораба - майка „Албена“. Наричат този тип кораби така, защото функцията им е да приемат уловената и замразена риба от риболовните кораби на флотилията, а те да продължат ловуването си. След като напълни хладилните си трюмове със замразената риба, корабът - майка тръгва към пристанище, в което ще я разтовари и предаде на фирма, която я е закупила. Лекарят на този кораб изпълнява длъжността си като такъв не само за екипажа, но е и консултант и в помощ на лекарите на риболовните кораби от флотилията и на всички, които са в близост с кораба - майка, най-често - съветски. Рейсовете на кораба - майка обикновено траят около 3 месеца. За втория ми рейс получихме разрешение аз, старши помощникът и шефът на електро-механиците да вземем и съпругите си. Капитанът на кораба Димитър Матеев („Мутата“) се отнасяше към нашите съпруги съвсем по капитански, като ги канеше всяка сутрин в каютата си на кафе приготвено лично от него в малки медни джезвенца и по едно малко уиски. А на екипажа на кораба, по време на рейса, не се полагаше употребата на алкохол…
Първото пристанище, което посетихме, беше Гибралтар, за да натоварим плодове и зеленчуци. То бе посещавано редовно от нашите кораби при излизане от Средиземно море и при връщането им, като основанието беше зареждане на камбуза и последен пазар, главно на подаръци. Второто акостиране беше в Лас Палмас, на остров Гранд Канария - най-уреденият и посещаван от туристи целогодишен курорт от групата Канарски острови.
Плавайки към първия риболовен кораб, за да натоварим уловената и замразена риба, получихме тревожна радиограма, че лекарят на кораба е много болен.
От направената радиовръзка и от информацията на капитана  разбрахме, че най-вероятно се касае за инфаркт. Двамата капитани наредиха двата кораба веднага да вземат курсове за сближаване. След няколко часа аз и съпругата ми - специалист-реаниматор, с лодка бяхме прехвърлени на кораба с болния лекар и установихме, че наистина се касае за инфаркт. Приложихме медикаментите, с които корабната амбулатория разполагаше, но беше абсолютно необходимо по най-бързия начин да бъде хоспитализиран. Най-близкото пристанище беше Порт Етиен, на няколко часа път от нас. Пристигнахме възможно най-бързо и пренесохме болния в единствената малка болница в града, която се обслужваше от един възрастен лекар с обща специалност и една сестра. След проведения консулт решихме, че трябва незабавно да бъде приет в специализирана болница. Най-близката беше на около 300 мили - на Канарските острови, в Лас Палмас.
Единственият начин да се заведе там беше транспортирането му със самолет.
Тогава корабният агент, който ни сътрудничеше, предложи да помолим пилота на малък частен самолет да извърши нощния полет до Лас Палмас. Пилотът беше събуден и за щастие се съгласи да направи полета, но беше възможно да качи освен болният само един придружител. Тримата лекари решихме, че придружителят ще бъде жена ми, която е реаниматор и ще разполага с всичките налични животоспасяващи медикаменти и инструменти, които имаше в болницата. Много бързо самолетчето излетя с болния и ние останахме на летището в очакване на връщането му, за да получим информация.
На разсъмване самолетът се върна и жена ми разказваше как още при кацането, след като пилотът съобщил по радиото за пристигането с болния, се появила специализирана линейка на най-престижната болница в града за сърдечно болни - „Санта Каталина“, в която болният и тя пристигнали за много кратко време. А това, което най-много я учудило, било, че първият въпрос на приемащите лекари и сестри бил какво е вероизповеданието му -  християнин, католик или протестант, за да знаят в коя стая да бъде настанен. За съжаление, болният лекар д-р Ценов - шеф на клиничната лаборатория на ИСУЛ в София, въпреки всички лечебни процедури, починал след няколко дни.
След разказа на жена ми бяхме поканени да посетим директора на мината до града, която бе за извличане на желязо-съдържащи минерали, собственост на  американска компания. Бяхме много учудени за бързата му информация за инцидента и още повече на предложението му да останем на работа в болницата на градчето на заплати от компанията с фантастични размери в сравнение на нашите в България. И двамата благодарихме и отказахме, а защо, това е друга тема, която е дискусионна и днес. При връщането ни на кораба, вече на светло, хвърлил котва извън пристанището, видяхме че от повърхността на водата в него стърчаха множество комини, мачти и части на потънали кораби от Втората световна война. От корабния агент узнахме, че от летището на това градче е излетял за последният си полет летецът и писателят Екзюпери.
От капитана на кораба разбрахме една подробност, свързана със заболяването на доктора. Същият ден траулерът е бил освободен от едномесечен арест поради нарушаване при траленето на морската граница на Мавритания. По този случай се развихрило тържество с много емоции и употреба на алкохол, в което участвал и докторът...
Като епилог на описания спомен: в България бях свидетел на делото между майката на доктора - сама възрастна жена, и „Океански риболов“. На него се решаваше дали смъртта на доктора е битов или производствен инцидент и дали й се полагало някакво обезщетение…
Както вече споменах, корабите - майки са предназначени да прибират пакетираната замразена риба от риболовните кораби. Има интересни особености в конструкцията им, които ги отличават от останалите кораби за пренасяне на друг вид товари. Задвижването на гребния им винт на кораба става от електродвигател, който получава енергия от електрогенератор, свързан с дизелов двигател (т.н. дизел-електроход). За обслужването на тези двигателни звена се грижат две групи механици, мотористи и електромеханици, като всяка от тях си има своя йерархия на изпълнители.
Поради необходимостта от поддържането на ниска температура в товарните трюмове под - минус 20 градуса, необходимо условие за запазване на товара от замразена риба до неговото разтоварване, на кораба има сериозни хладилни генератори. Те поддържат изискваната ниска температура в трюмовете понякога с месеци, което пък предполага наличието на групата от хладилни механици. Така че освен конвенционалния екипаж на кораба, необходим за плаването му, има допълнително групи от специалисти, които да осигуряват предназначението му.
(Следва)
Д-р Иван СЪРБЯНОВ