НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И Б. ТРАВЕН
На м/к „Емона” през 2012-а си пуснах филма „Съкровището на Сиера Мадре”. Правен е още през 1948-а от Джон Хюстън по едноименния роман на Б. Травен от 1927 г. Във филма играе Хъмфри Богарт, а романи на Травен съм чел преди цели петдесет години. Още тогава ме впечатли необичайното име на автора. После се оказа, че никой не знае кой е този човек, то и до ден днешен това не е много ясно, но още в онези далечни години, бях сигурен, че Б. Травен е моряк!
Първата негова книга, която взех от михайловградската библиотека, се казваше „Бунтът на бесените”. Тя не ме очарова кой знае колко, но ми бе интересно името на автора, пък и корицата бе готина, та прочетох книжлето. Според мъглявите сведения Травен бе германец, но немците, които ние бяхме чели, се казваха Карл Маркс и Карл Май, а Б. Травен звучеше като псевдоним.
В Морското, пак от библиотеката, взех „Корабът на мъртвите” и като че ли и до днес не съм прочел по-добър моряшки роман. Джек Лондон е малко наивен и по моряшки некомпетентен, Джоузеф Конрад ми идва прекалено мрачен, а „Морски труженици” на Виктор Юго си е направо романтична измишльотина.
Биографията на Травен бе истинска мистерия. Наричаха го „Известният неизвестен” и „Многоликия”, защото имаше повече от двайсе все „достоверни” биографии...
Стараейки се да разгадае съкращението Б.Т., както понякога се подписваше писателят, литературният свят бе създал много легенди. Някои фантазьори дори предполагаха, че зад това име се крие самият Джек Лондон, който е симулирал самоубийство, за да се спаси от кредиторите си и скрит някъде, пише книги. На мен най-достоверна ми се стори версията, че е бивш моряк, особено след като прочетох „Корабът на мъртвите”.
Загадката на невидимия писател стана една от удивителните мистификации на нашето литературно време. Журналисти, литератори и дори частни детективи от цял свят многократно се опитваха да разгадаят мистерията „Б. Травен”.
За мен истината за този човек се крие в неговите произведения. Ако сте чели „Корабът на мъртвите”, то няма как да се съмнявате, че Б. Травен е бил моряк.
А ако трябва да бъда съвсем точен - сякаш всяка дума и препинателен знак съм написал аз лично, да не говорим за автентичния хашлашко-моряшки изказ на автора.
Умолявам ви да прочетете първия абзац на тази книга:
„С парахода „Тускалуза“ бяхме превозили пълен корабен товар памук от Ню Орлеан до Антверпен. Той беше екстра кораб. Проклет да съм, ако не е вярно. First rate steamer, параход първа класа, made in USА. От Ню Орлеан. О, ти слънчев, засмян Ню Орлеан, тъй различен от вкиснатите градове на замръзналите пуритани и вкочанясалите търговци на басма от Севера! А какви чудесни каюти за екипажа! Най-после се е намерил корабостроител, осенен от революционната мисъл, че екипажът се състои и от хора, а не само от ръце. Всичко чисто и приветливо. Баня, чисто бельо и навсякъде мрежи против москити. И винаги чисти чинии, лъснати ножове, вилици и лъжици. И негърски момчета, които нямат друга работа, освен да поддържат чистота в кубриците, за да бъде екипажът здрав и в добро настроение. Компанията най-сетне бе открила, че един добре настроен екипаж по-добре си плаща разноските, отколкото някой занемарен.”
Господи, книгата е писана още през 1926-а! Половин век бе нужен на някои корабособственици, за да проумеят тези прости истини...
Прочетен днес, цял век по-късно, този текст звучи като морска фантастика или рекламна брошура. Продължаваме да четем и става ясно, че и тогава е имало всякакви кораби и чорбаджии. Нещо повече, една отвратителната бракма, която описва Б. Травен, поразително прилича на някои от корабите, на които и аз съм плавал.
Невероятна е и приликата между неговата и моята моряшка съдба:
„Господ знае на колко кораби съм плавал. А пък съм виждал хиляда кораба, ще ми повярва и неверният Тома. Но никога преди това не бях виждал кораб, равен на този. Целият корпус - за да започна веднага - бе не само един страшен майтап, не, той бе невъзможен. Като погледнеш тази кофа, усъмняваш се, че още може да плава по водата. Много по-лесно е да повярваш, че тя би била отлично транспортно средство през Сахарската пустиня и с лекота ще бие най-добрите камили. Формата й не бе нито модерна, ни средновековна. Би било съвсем напразна мъка да я причисляваш към някой период от корабостроителното изкуство. На носа си носеше името „Йорике“. Но името бе тъй тънко и тъй избледняло, сякаш тя се срамуваше, че се нарича така. На кърмата трябваше, според морския правилник, да се чете нейното родно пристанище. Но къде беше то, не можеше никой да отгатне, навярно се срамуваше и от своето местожителство. Тя пазеше в строга тайна и националността си, очевидно паспортът й не беше съвсем в ред. Флагът, който се вееше на кърмовия флагщок, бе така избелял, че можеше да си избереш какъвто цвят искаш. Освен това той бе целият на парцали, сякаш бе предвождал воюващите флоти във всички морски битки през последните четири хилядолетия.”
Сещам се за параходите „Рила” и „Родопи”, за моторния кораб „Гоце Делчев”, смукачката „Суатлинк” и влекача „Морски лъв”, а някои кораби няма да спомена, тъй като все още са живи хората и фирмите, които ги купуваха и изпращаха български моряци на борда им...
Защо ви разказвам всичко това. Първо, защото съм моряк, а след това, защото обичам литературните мистификации...
В началото на 50-те години на миналия век прочетох книжката „Приключенията на Самуил Пингъл” от Сергей Беляев - абсолютен литературен шок за детската ми глава - изумителна смес от крими, приключения, фантастика и булевардна литература. Бях толкова замаян от прочетеното, че цели десет години не споделих с никого за литературното си откритие. Когато се опитах да си спомня и споделя подробности за книжката, се оказа, че такъв автор не съществува, а книгата липсваше от бащината библиотека. Някои ми казаха, че сигурно съм прочел нещо от Александър Беляев, други ме подсещаха за Владимир, но за Сергей Беляев никой нищо не беше чул. В началото ми беше обидно, но с течение на времето повярвах, че идиотското име Самуил Пингъл ми се е присънило, а идеята за генетично преобразяване на хората е налудничава моя измислица, резултат от прекалено четене на лоша литература и нощни кошмари.

Сергей Михайлович Беляев.
Б. Травен - полицейска снимка.
„Всички, които не пътуват по море, нямат друга работа, освен да произвеждат боя“... текстът е на Б. Травен, а корабът - „Кейп Бретън“.
„Корабът на мъртвите“ - велика книга за моряци.
„Бунтът на бесените“ - и шрифтът е провесен...
„Съкровището на Сиера Мадре“.
После дойде Гугъл и днес вече зная, че е имало и Самуил Пингъл, и още един Беляев - Сергей Михайлович (1883 - 1953), а книгата му е издадена в годината на моето раждане... Остана ми споменът за литературната загадка и услужливата способност на човешката памет да ни прави за резил.
А как мислите, че съм се чувствал преди 50 години, когато съм чел „Корабът на мъртвите”? Отново  трябваше да минат много години, за да повярвам, че написаното от тайнствения Б. Травен не е измислица, а жестока истина. Колко прозорлив е бил този човек, та и днес, цял век по-късно, думите му да звучат актуално. Убедете се сами:
„Дори и капитанът днес е само инженер. И самият старши матрос, който стои на руля и най-дълго време се смяташе за моряк, сега е само един машинист, нищо повече. Цялата му работа е да освобождава лоста, който върти кормилния механизъм. Времето на романтичните морски истории отдавна е минало. И аз съм на мнение, че то никога не е съществувало. Най-малко на платноходите. Такава романтика е имало само във фантазията на съчинителите на морски истории. Лъжливите истории за морски приключения са примамвали не един примерен младеж и са го въвличали в живот и обстановка, гдето той пропада физически и душевно, понеже не е донесъл със себе си нищо друго, освен детската си вяра в почтеността и любовта към истината у писачите на тия истории. За капитани и кормчии може някога да е съществувала романтика, но за екипажа - никога. Романтиката на екипажа винаги е била само една: нечовешки тежък труд и животинско третиране. Капитани и кормчии са герои на опери, романи и балади. Никога не е била пята песен за моряка, който върши работата. Такава песен щеше да бъде премного брутална, за да буди възхищението на онези, които биха искали да я пеят.”
Не ни е пропуснал и нас, писачите на морски истории, колегата Травен:
„Ако дълго време си мирисал солената вода, от външния вид на един кораб можеш вярно да съдиш за храненето и третирането на екипажа. Понякога човек сериозно си въобразява, че разбира нещо от море, от кораби и моряци, щом с пътнически кораб - може би дори в правителствената каюта - дузина пъти е преплавал океана. Но пътникът не научава нищо нито за морето, нито за кораба, а още по-малко за живота на екипажа.”
Ще завърша с ключовия цитат как писателят измисля името на книгата. Подозирам, че не му е била известна гениалната мисъл: „Хората биват живи, мъртви и моряци...”, а кораб в английския език е одушевен предмет от женски род...
„Да, навярно. Навярно тя е кораб на мъртвите. Ето! Открих го! Кораб на мъртвите. Дявол да го вземе, да, тя е кораб на мъртвите.
Как не го забелязах от пръв поглед? Спал съм.
Правилно, съмнение няма.
Но все пак имаше нещо друго, може пък и да не е. Тука има някаква тайна. Но нека полярна мечка да ми почеше задника, ако не изровя каква е тази работа.”

Сл. ПЕШКОВ - моряк