НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар

САЛЪТ СРЕД ТРЪСТИКИТЕ (РАЗКАЗ)
Лекият следобеден бриз накланяше на пориви тръстиката и разнасяше юлската омара над плажа. Излежавах се на сянка под стария рекламен чадър и чаках да ми премине опиянението от изпитата на обяд мастика. От другата страна на сянката спеше Цецо, като от време на време похъркваше. Двамата се бяхме установили на бивак преди три дни, на пустия северен бряг направо на плажа, защото имахме възможност да стигнем до тук с джипчето ми. Палатката вече бе избеляла от дъждовете и слънцето, ние с приятеля ми бяхме оплешивели и с побелели, небръснати бради, но тръпката от дивото къмпингуване не намаляваше през изминалите години. И докато блажено мързелувах, забелязах как вълните премятат нещо в прибоя. Надигнах се и видях, как няколко дървени палета се приближават към брега, бутани от вълните. Станах, протегнах се и след като си сложих шапката - идиотка на главата, тръгнах към водата. Нагазих и приближих до палетите. Бяха девет на брой, вързани с почернял, стоманен синджир. Там, където синджира се бе търкал, дървото бе заоблено и изтрито. Придърпах ги на брега и събудих Цецо.
- Виж, какъв подарък имаме от Нептун!
Той стана, потърка си очите и изръмжа:
- Що не спиш, бе Тони? Кви са тия дървета?
- Палети! Можем да ги използваме за дърва на огъня! И без това нямаме никакви дърва.
- Нали още първата вечер изпекохме и изядохме мръвките? Защо ти са дърва сега?
- Просто така! Ще е по-красиво, когато си запалим огън довечера! А и комарите ще бягат от дима!
Цецо отиде до палетите, побутна ги с босия си крак и вдигна рамене:
- Защо по дяволите са вързани със синджир?
- Не знам! Но това не е проблем, разбира се! Ще чукна катинара с брадвичката и ще измъкнем синджира.
Приятелят ми изрови бутилка бира от пясъка в тръстиката, отвори я и отпи. Облиза устните си и предложи:
- А не може ли, да си сковем един сал от тези дъски? Така ще  влизаме в морето и ще си ловим риба!
- Може, що да не може! Стига салът да издържи тежестта ни.
Море край Несебър (1900 - 1910 г.). Худ. Йордан КЮВЛИЕВ (1877 - 1910). Картината е собственост на Художествената галерия „Димитър Добрович“ - Сливен.
- Ами, дай да опитаме!
Горещината вече бе попреминала и двамата се заехме за работа. Счупих катинара и махнахме синджира. После поставихме един до друг, натежалите от попитата в тях вода палети. Образува се голям правоъгълник, който обаче трябваше да се закрепи с други дъски. Цецо се почеса по носа и ме изгледа под вежди:
- Кво ше кажеш, ако измъкнем няколко летви от бараките на бившия пионерски лагер, до ресторантчето?
- Трябва да внимаваме, да не ни видят! Не, че са голяма ценност, но все пак са чужда собственост!
- Собственост, трънки! - ядоса се Цецо - Някакви тарикати са заграбили пионерския лагер с измама и нищо повече! Изтърбушиха цялата държава от крадене, тяхната мама недоклатена!
- Добре, де! - успокоих го - Скачай в джипката, да видим!
Подкарах към трите реда необитаеми вече от години бараки и спрях встрани. По това време хората все още си почиваха и за нула време успяхме да отковем десетина летви, без никой да забележи. Качих ги върху багажника на покрива и ги стегнах с една тел, от някакъв бивш простор за пране. Върнахме се при палатката и стоварихме летвите. До вечерта салът бе готов. С доста труд успяхме да го избутаме до водата, но решихме да го пуснем в морето едва сутринта. После си намазахме по няколко филии пастет и ги излапахме със затоплени от слънцето краставици, за мезе. Изровихме по още две - три бири от пясъка, изгълтахме ги и мързеливо се вмъкнахме в палатката. Музиката от радиото ни приспа и не разбрахме, как дойде утрото.
Събудихме се малко преди изгрев слънце. Гмурнахме се в морето, да се разсъним, поплувахме и закусихме набързо. Сложихме по една въдица върху сала, туба с вода и го избутахме във водата. Дъските леко се огъваха, но в общи линии бе стабилен. Почти нямаше вълни и с помощта на един прът успяхме да се избутаме малко след прибоя навътре в морето. От изток се показа жълтият перчем на слънцето. Започна да става горещо. Метнахме въдиците и още преди тежестите да стигнат до дъното, се хванаха риби. Бяха попчета и все още обикаляха до брега, въпреки топлата вода. За кратко наловихме цяла кофа риба.
Щом решихме да се връщаме обаче разбрахме, че сме се отдалечили доста от сушата. При това течението ни бе отнесло встрани от бивака ни. Въпреки, че опитвахме да се бутаме с пръта, салът не желаеше да се подчинява. Бе доста тежък и неподатлив на управление. За да не влезем съвсем навътре в морето, решихме да се върнем с плуване, като зарежем сала. Взехме в по една ръка въдиците, кофата с рибата, тубата с водата и заплувахме. Излязохме уморени, но доволни от риболова. Щяхме да си опечем предостатъчно риба, а за сала изобщо не съжалявахме.
- Откъдето дошъл, там и отишъл! - заключи мъдро Цецо.
- Абе, щеше да е хубаво да го ползваме още ден - два, но…! - отвърнах и тръгнах да събирам суха тръстика за огъня.
После така се напраскахме с печена риба, че едва си поемахме въздух от преяждане. До вечерта се къпахме, слушахме музика и се наслаждавахме на пейзажа. Заспахме, след като дълго се взирахме в нощното небе. Звездите се виждаха ясно и между тях често се забелязваха малките светлинки на прелитащи самолети. Бяхме щастливи по мъжки, простичко и без много приказки.
Сутринта отворих очи и погледнах през отвора на палатката. На брега, точно пред нас бе заседнал салът ни. Тръстиката нещо нашепваше и аз побързах да стана. Отидох до сала и тогава видях, проснат точно по средата голям калкан. Рибата бе скоро уловена, защото кожата и все още потръпваше.
- Ей, Цецо! Ела да видиш, какво е хванал нашия сал!
Приятелят ми стана и приближи със съмнение в погледа. Мълчаливо хвана и вдигна рибата. Поклати глава в недоумение:
- Имаш ли представа, че тоя калкан струва куп пари? Никой рибар не би се лишил от такъв улов! Тежи най-малко пет - шест кила!
- А кой може да го е оставил тогава?
- Кой знае! - озърна се Цецо.
Огледах пустия бряг и аз. Нито в морето се виждаха лодки, нито по брега се забелязваше някой. Само тръстиката леко се накланяше и разказваше за нещо свое.
- Тони! - прошепна Цецо с разширени очи.
- Какво?
- Тук има нещо съмнително! Дай да събираме палатката и да се махаме!
- Защо?
- Обясни ми, как се озова салът ни точно пред нас на брега, а върху него този голям калкан!
- Не знам! Трябва някой да го е уловил все пак. Не се е метнал върху сала сам, я!
- Именно! А този някой се крие, но държи да знаем, че ни наблюдава! Това как ти се струва?
- Не знам! И на мен ми се струва странно.
- Не странно, а си е чиста лудост! Нормален човек не върши такива неща, Тони! Или някой си прави грозен майтап с нас, или има някаква нечиста сила тук! Снощи ми се стори, че някой шепне в тръстиката! Виж, посред бял ден настръхнах, като си спомних!
Отново се огледах разтревожен. И на стотина метра встрани видях, как от морето излиза водолаз, облечен в черен неопрен. Посочих го на приятеля си, а той прехапа устните си от притеснение. Бързо влезе в палатката и се върна с брадвичката в ръка. Водолазът съблече неопреновия костюм, остави на пясъка кислородната бутилка и бавно тръгна към нас. Бе доста по-възрастен, с широка, бяла брада. Щом приближи просто кимна и сложи върху сала, до калкана бутилка мастика. Отпусна се на пясъка и тихо каза:
- Преди четиринадесет години претърпяхме злополука точно тук! Бяхме с малък траулер, който потъна на стотина метра навътре. Бяхме петима, но се спасих само аз! Успях да изплувам, хванат за един палет! Всяко лято идвам, да помена приятелите си! Поменете ги и вие, момчета! И повече не влизайте със сала в морето! Това място е опасно, защото има силни подводни течения! Хайде, със здраве!
Той стана и тръгна към костюма, оставен на брега. Щом стигна до него го вдигна и бавно се отдалечи. Двамата с Цецо се спогледахме. Нямаше какво да си кажем, затова се пресегнах и взех бутилката с мастика. Отлях малко на пясъка и отпих. После я подадох на приятеля си. Той стори същото, а после въздъхна. Въздъхнах и аз, тихо зашумяха тръстиките, в нещо като въздишка. Брегът, морето и салът пред нас бяха станали по-естествени и обясними. Само дето слънцето печеше някак пожълтяло тъжно, сякаш пламъка му идеше от кандило.
На другият ден си тръгнахме. Нищо не ни задържаше вече тук. Събрахме набързо палатката, чадъра и останалия багаж, и ги метнахме в джипа. Подкарах към шосето и когато стигнах до коловоза, от където трябваше да се кача на асфалта, погледнах назад. Въздухът трептеше от маранята и образуваше причудливи форми, но ясно се забелязваха четири човешки фигури, стъпили върху сала, как ни махат за сбогом.

Красимир  БАЧКОВ
Море, 1941 г. Худ. Христо КАВАРНАЛИЕВ (1894 - 1951). Картината е собственост на Художествения музей „Георги Велчев” - филиал на Градската художествена галерия - Варна.