НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И „МОРСКИ ВЕСТНИК“
Наясно съм, че „Морски вестник“ не е издание за Литература, Изкуство и Култура, но нима има каквото и да е издание с подобна тематика днес в БеГе? Липсват ми „Литературен фронт”, „Народна култура”, ЛИК, „Ритъм”, „Кино”, „Театър” „Ролинг Стоун” (Българското издание), та дори и варненския КИЛ ми се ще да прочета. Това, че такива издания изчезнаха от РЕП-овете сигурно е знак за нещо, но не е моя работа да правя такъв анализ. Наистина има няколко интернет портала за литература, но искрено тъгувам за „културните” вестници от миналото...
С досада наблюдавам безумния спор по телевизора за прическите на дамите във властта. Може би не могат да измислят друго за обсъждане, но „Морски вестник“ отдавна „обсъди” дори и мъжките моряшки прически (Морякът и алабросът), без да прескача границата на усмивката и добронамерената шега. И ако е голям героизъм, че някой се подстригва собственоръчно (ТОЙ всъщност се стриже), то аз съм „герой на бръснарския труд”, защото още когато новите „герои” не са били родени, съм се самоподстригвал, че и прически съм си правил, без да мисля, че това е повод за някаква гордост. Дори точно обратното - доброто подстригване трябва да се извършва от специалист, а не от аматьор, особено за хората от такива нива на властта...
В началото бе „Маяк”!
Онова беше безнадеждно време. И безнадеждно място. Затова и повечето от каузите в „Маяк” бяха безнадеждни. Имаше нелоши автори като Мишо Михайлов, Тони Загорова, Любо Маринов, Светльо Загоров и Георги Йолов, а Тодор Колев днес би изпял „и Наско Панайотов го нямаше даже”... Имаше и няколко неординарни статии, които напомняха за моряшката надежда, че на третия ден бурята утихва, а ако не спре - чакаш седмия и т.н., и т.н. Списваше тези статии приятелят ми моряк Алекси Филипов, а за други подобни такива не се сещам. Алекси все ме агитираше да напиша нещо за вестника, но аз се офлянквах поради страх и граматическо невежество.
Затова пък в „Маяк” излизаха текстове за мои изяви в пропагандирането на рокендрола, корабната самодейност, техническите и литературни пърформанси. Предполагам, че Алекси е агитирал в моя полза сред редколегията, защото все другите пишеха за мен. Накрая и аз написах статия - „Щрихи от портрет” се казваше и още сълзливото заглавно клише подсказва, че авторът хленчи за снизхождение и подкрепа. „Портретът” всъщност бе очерк за моя боцман на м/к „Вола” - Наско Мустака. Първото изречение бе много дълго, заемаше половината текст и се състоеше от думи, фрази и препинателни знаци, които се чуват и усещат при моряшко събиране за почерпка след тежък ремонт. Въобразявах си, че това е много оригинален писателски трик, но не съм го прилагал в следващите си писания. То ако бях много печен, цялата статия щях да сместя в това единствено изречение, ама не - втората половина изписах в общоприетия стил: подлог, сказуемо, допълнение, точка и пак отначало.
Не съм аз откривателят на този хаотичен начин на писане, защото го заимствах от Казимеж Брандис или някакъв друг поляк, чийто роман прочетох в „Съвременник” и целият текст (!) представляваше едно единствено безкрайно изречение. Бях си купил от СССР модерния символистичен роман „Петербург” от Андрей Бели - безумно дълги изречения и огромна купчина от препинателни знаци, та и от Бели бях повлиян.
Ще ви помоля да си го представите: Провинциално вестниче в един цвят, малък формат и скромен тираж, а негов автор подражава на Брандис и Бели! Обяснението е просто: В редакцията имаше нелоши журналисти, писатели, поети, художници, дисиденти и моряци.
Днес човек може само да мечтае за такава свобода, тираж, разпространение и популярност на печатно професионално издание. От друга страна, такива като мен не пишеха за нещо, което са учили, чули или прочели, а за видяното и преживяното. От цялата редакция познавах лично само Алекси, защото бяхме плавали на м/к „Оборище”, а останалите автори ги познаваше цялото морячество, тъй като споделяхме една сграда и имахме общи идеи. Срещахме се пред или по канижелите на Параходството, с някои се поздравявахме, но главното бе, че се уважавахме и обичахме.
Днешната журналистика е по-различна - чета например политически анализи и неволно им се възхищавам. Авторите познават историята, документите, скритите политически игри, а аз само съм бил в коментираните държави и съм гледал. Като че ли нямам шансове за успех пред тези автори. Има още няколко подробности, обаче. Въпросните автори са били „там” в командировка или на официално посещение, съпровождали са мастит политик, някой им е плащал пътя, храната, информацията, а накрая са получавали и хонорар за компетентния си анализ, докато аз съм овчарят Джендо, който е неволен свидетел на събитията.
Един пример: В момента чета за някакъв конфликт САЩ - Иран. Анализаторите се колебаят чия страна да вземат. Морякът не би се колебал. Бил съм в пристанищата и на двете държави. Да, в Щатите трябва да спазваш стриктно досадни и дребнави тяхни закони за опазване на водите и визовия режим, но на улицата е чисто, всички се усмихват и те поздравяват, можеш да си позволиш забавление и отдих по свой вкус. В Иран няма забавления, няма чистота, няма закони, огромни лозунги вещаят смърт на неиранците и друговерците (морякът е и в двата списъка) и въобще не те допускат да слезеш от кораба.
Морякът не е държавен служител, не е и интелектуалец, затова неговият избор е предопределен и лесен.
А какво да кажем за човек като мен, преживял национализация, колективизация, социализъм и гордия отказ от плана Маршал. На мен не ми трябват мъдри анализи и агитации, защото пред очите ми държавите, отказали социализма и приели плана Маршал, днес са първи по благоденствие на народа си, а ние сме на опашката.
Няма как да не срещна несъгласия и критики, но и Джендо е отнесъл доста хули в онези далечни времена...
Само не си мислете, че в комунистическото далечно минало съм бил фен на плана Маршал и враг на социализма. Нищо подобно! Просто все още не съм ги забравил и днес правя елементарни сравнения и съждения. Няма как да не призная, че „Маяк” беше честен и справедлив вестник за времето си, а списанието „Морски свят” - образец за полиграфия и съдържание. За това списание дори съм рисувал и с гордост съм го показвал по цивилизования свят, като допълнително доказателство за високата класа на българското морячество.
В човешката история има един девиз, който ще се

20 юни 2007 г. - печатно издание на „Морски вестник“. Протест срещу произвола на НАП!
„Ню Йоркър“ - образец за световна класа.
И карикатурите на „Ню Йоркър“ са класа...
Джендо Стоянов Джендев.
Андрей Бели, от когото съм се учил.
Темата за опазването на чистотата на морето не е от вчера. Карикатура на Светлозар Загоров във в. „Маяк“, бр. 3, 21 януари 1982 г.
опитам да осъвременя за целите на настоящото есе. Популярният лаф е „шерше ла фам”, но в наше време той звучи като „търси парите”. В последните години с изненада узнахме, че зад „огромните икономически и културни успехи” на Родината не стои никоя жена, а парите във форма на обществени поръчки, еврофондове, хонорари, заплати (с огромни премии) и журналистически текстове. Не е много вероятно баш за есета да са плащани големи пари, но за всеки случай ще направя една декларация: Никога и по никакъв начин не съм получавал парично възнаграждение, привилегия, предимство, пост или някаква облага, като благодарност за мой текст. Никога не съм бил на държавна или партийна служба, не съм бил началник, предприемач, търговец, консултант, фирмаджия, ползвател на европейски, държавни, общински фондове или каквото и да е друго, освен моряк, т.е. - работник дори по тогавашните стандарти. А на изброените длъжности и роли не съм бил не защото не съм искал, а защото съм преценил, че не ставам за тях.
Всеки текст пиша, оглеждам и редактирам, като да е за публикация в „Ню Йоркър”, защото „Морски вестник” заслужава това!
Мислил съм кое е онова, което наистина ще остане след смъртта ми. Безспорен факт е, че написаното може да се съхрани стотици, хиляди години след нас. Може да ви прозвучи патетично, но чрез него ние най-пълно се доближаваме до безсмъртието...
Като доказателство ще цитирам гореспоменатия Джендо, (и той като мен няма университетска диплома по творческо писане) с текст писан преди повече от сто години:
„Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да направиш разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния...” 

П.П. Пак ще те занимая, Читателю, с моята частна статистика, защото настоящото есе е номер 156. Ще рече - три години подред, всяка седмица „морякът” се е замесвал в колаборация с кого и какво ли не. Дано го има и занапред „Морски вестник“, за да можем и в бъдеще да се четем и обезсмъртяваме...

Сл. ПЕШКОВ - моряк