НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПРИЯТЕЛИ (РАЗКАЗ)
В най-отдалечения край на пристанището, там където струпваха ненужните съоръжения да ръждясват на спокойствие, и където свършваше железопътната линия, по която се движеха вагоните със стока, един стар пристанищен кран доизживяваше дните си. Бяха го отписали от активите на пристанището при последната инвентаризация и два „Зетор“-а го бяха набутали съвсем на края, почти до оградата, след което здраво го застопориха и овързаха. И за да не помисли, че за нищо не става, сложиха му аерометър на върха на стрелата да измерва силата на вятъра и ветропоказател, така, за вътрешноведомствена употреба. И, разбира се, националният флаг. Гордо да показва, че все още има държава.
Ятата гълъби, които го населяваха, когато наблизо товареха жито, го бяха оцвъкали до такава степен, че отдалеко погледнат, човек можеше да си помисли, че страда от някаква кожна болест. Едно от стъклата на кабината на крановика беше счупено и от там бяха влезли няколко гълъба  да живеят за постоянно и да предупреждават останалите, когато докарат жито за товарене. Можеше да се каже, че тогава беше Великденът на гълъбите.
Бяха му оставили гака и желязната топка, която държеше шкентела винаги опънат, който приличаше на дюлгерски отвес, мерещ постоянно нещо. Така беше, когато нямаше вятър, но завъртеше ли се аерометърът, тежката проволка започваше еднообразен танц напред-назад,  наляво-надясно, при което стържеше по една издадена ламарина, издавайки протяжен, неприятен звук, който караше гълъбите да отлитат  нанякъде.
Металната стълба, по която на времето пъргаво се изкачваха крановиците, сега беше отрязана толкова високо от земята, че никой да не може да се качи по нея. Както изглеждаше, нямаше кой да прави това, но така бяха наредили от Охраната на труда, за да не стане някоя беля.
Двата големи прожектора, монтирани от двете страни на кабината, бяха фиксирани в едно положение и създаваха впечатлението на огромни немигащи очи, гледащи, като че ли малко тъжно. Впечатлението за това се засилваше и от счупеното стъкло на единия от тях.
Тъжно му беше на стария кран, овързан като Прометей, че не върши нищо, но полека-лека се беше примирил с това, а и беше открил философията на стари години. Имаше късмет, че го бяха поставили на това място, защото от другата страна на оградата беше вълноломът, по който при хубаво време се разхождаха хората от града. Всякакъв народ. Млад, стар, шумен, пъстър. Понякога така се захласваше да гледа от високо бавно движещата се тълпа, че не усещаше кога се е изнизал денят. Но най-интересно беше вечерта, когато тръгваха младите хора по двама, по двама да гледат лунната пътека, да търсят своята звезда и да си обещават неща, които най-вероятно единият от двамата забравяше още на сутринта.
Така се забавляваше старият кран, не забелязвайки, как се изнизва времето и само увеличаващата се ръжда по него му напомняше за това…

Пълния текст на разказа на Продан ГЕОРГИЕВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.

Снимките са от архива на „Морски вестник“ и са направени през 2003 г. в района на Пристанище Варна-изток.