НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МАЛКИ ИСТОРИИ ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (2)
Как преболедувах морската болест
Няма или поне не съм чувал да има ваксина против морската болест. Всички тези чудодейни илачи, предлагани широко в аптечната мрежа с арогантни реклами, които обещават блажен комфорт и душевно равновесие, са изтъркани рекламни похвати за наивници. Сещам се например за рекламата на „Алка Зелцер”-а, с която за пръв път се сблъсках в Америката, че обещаваше (Саунд оф фаст релийз) - „Звукът на бързото възстановяване” или кафето „Макселхаус”, с което ще ви е (Гууд то ласт дроп) - „Готино до последната капка”. И какво следваше после? Виждал съм след порядъчен запой на някоя кьорсофра, нещастният ачкаканин да изгълта два-три хапа от „чудодейният” илач, след около двадесетина минути се поосеферва и пак започва да се налива. Да, но втори рунд няма, той се оказва и последен. Нокаутираният „герой” сетне не е в състояние да се надигне и в следващите два дни. А за кафето „Макселхаус” само ще вметна, че за мен си остана гола „негърска пот”. Лично за себе си мога да кажа, че имунитет се създава, само след като настъпилият катарзис се преболедува.
При мен нещата протекоха горе-долу в следния порядък. Още в зората на най-ранното ми детство, (по разказите на майка ми), когато не съм бил изпълнил още 10 месеца, се случило да направя първият си морски круиз от Каварна до Варна. Поводът е бил съвсем прозаичен, просто тогава баща ми работел като механик по

К.д.п. Росен Лодозов
Минало незабравимо! Морският транспорт като алтернатива на автобусния транспорт по българското Черноморско крайбрежие…
Мостикът на „Петър Берон“, 1972 г.
„И стана моряк”!  Нептуново тържество на борда на „Иван Загубански“, 1983 г.
сондите, които търсели нефт от Българево, та до Шабла и по-точно около с. Свети Никола. Поради липсата на автобусен транспорт в онези години, младата все още Република решила транспортния въпрос алтернативно, като основала морска връзка с този добруджански край.
Та след като съм изкарал няколко месеца във фургона на сондьорският камп, настанало време да се прибираме към Варна. Пътуването през нивите в жегата, с омирисаната на нафта служебна триосна „Татра” от Свети Никола до Каварна, било само прелюдия към предстоящото в този зноен августовски ден. От пристана на Каварна се накачили местните пасажери, добружанци и гагаузи, натоварени с армагани, включващи дамаджани с вино и ракия, кошници с яйца и ранно грозде, чували с камби и пипер, а вързаните за краката патки и кокошки обрамчвали картината на тази менажерия. Кораб(чето) с дължина около 20 метра и 4 широчина, с надводен борд не повече от 30 сантиметра, поема всичкия този багаж, като капитана го разпределя по класи, според цената на билета и комфорта. Североизточният вятър бил свеж и белите зайчета игриво си подскачали по гребените на синьо-зелените вълни. Дизелът, като пъдарска едноцевка, изстрелял през димохода няколко черни облачета и задумкал някъде по-надолу под  водолинията. Отдали въжетата, капитана си запалил „яваш“-а и корабчето запорило, ровейки с носа си към Варна.
Докато нос Калиакра все още правил заслон от вълните, круизът наистина обещавал да е поне като в онези рекламни филми от сорта на „Лав боут”. По-юначните пасажери, спретнали набързо върху отдавна прочетените вестници, шведски маси с домати, сирене и варени яйца, отпушили дамаджаните и като с телескопи заоглеждали небесният простор и така я подкарали подобаващо. 
След излизане обаче от заслона на н. Калиакра ситуацията се променила драматично. Освен с бака, корабчето започнало да загребва вода от ляво, кланяйки се на първичната природа. Първо започнали да падат неукрепените багажи, а след тях и собствениците им, които масово се втурнали да „хвърлят серкмето”, като се освобождавали през борда от погълнатия привиот. Човек лесно може да се досети какво се получава от такава комбинация на 2-3 бала вълнение, клатене от 10-15 градуса ляво-дясно за 8-10 секунди, миризма на нафта и пушек от дизела, който свежият вятър щедро натиквал през отворените, заради жегата, филистрини, и това съдържание на недосдъвкана храна по палубата, което потърпевшият не е устискал зад зъбите си преди да се надвеси зад борда. И всичко това под акапелния съпровод на грачещите пернати. Е, какво остава за едно 10 месечно бебе…? Ами … същото. Интересното в случая е, че не ми е прилошавало, когато са ме кандилкали в коша!
На по-късен етап в развитието си, нямам особени спомени. Като юноша бледен, покрай брат ми се занимавах с ветроходство, но и тогава не помня да съм „драл котките”.
Вече като курсант по стажовете - да. Ама тогава поне не бях сам. Дето се казва, общата болка не е болка. Особено с един колега по време на практиката на м/к „Петър Берон” в братска Куба. В селцето, откъдето товарехме, имаше фиеста. Критерий за хубава фиеста по кубинските стандарти е да има „мучо сербеса”- много бира. Та си спомням, че безплатното меласово пиво беше в литрови чаши от парафиниран картон, които можеха да се държат само отдолу. Запознахме се на мегдана с едни руски специалисти по хидростроителство, за които пиенето на бира без водка си беше чисто прахосване на пари - денги на ветре. Поканиха ни в квартирата си, където едно вентилаторче се мъчеше да се пребори с напеченият до червено въздух. Водката беше заместена от топъл тръстиков „рун”- ром „Хавана клуб”. Не искам да си спомня как се добрахме и какво стана после на кораба. Освен последващото „дране на котки”, бяхме наказани да помагаме в кухнята и да мием чиниите още една седмица. Но наказанието ни беше свалено още на следващият ден, след като оставихме без вечеря 70 гладни скандиращи стажантски гърла, без да влагаме никакъв умисъл, разбира се.
Тогава, не че проявих някакъв героизъм, просто корабът си плаваше натоварен спокойно по океанската гръд  на път за Лас Палмас, Гран Канария. Атлантика си „дишаше” както му се полага, а корпусът плавно се надигаше и спускаше под тежестта на единадесетте хиляди тона сурова захар. Колегите вече бяха заели масите в салета, в очакване на ежедневния шедьовър, кебап с ориз. Нетърпеливо потропваха с вилиците и набиваха като гларуси топъл хляб вместо предястие.
Кухнята се намираше един етаж по-надолу от салета. С другия наказан, снехме внимателно от печката горещата тава с размерите на хандбално игрище и бавно се заизнизвахме по канижелите в надстройката. Нивото на дипломната работа на готвача беше само на два пръста под мазния ръб на тавата. Врящият кебап изпускаше дъх на Геена и се вълнуваше в синхрон с поклащането на кораба, като заплашваше да ощави ръцете на някой от двама ни. Взаимно се насърчавахме за по-голяма осторожност при транспортирането на вечерята по трудният път до салета. Накрая, изпотени от зор излязохме на главна палуба. Предстоеше най-трудният и отговорен етап - да се качим с игрището по трапа до салета. Самоинструктирахме се, като водещият трябваше да се катери полуклекнал „патешката”, а другият да нивелира тавата с ръце на нивото на гърдите. Изчакахме да влезем в ритъма на качката и атакувахме трапа.
Едмънд Хилари и шерпът Тенсинг Норкей надали са изпитали такъв зор при атаката на Чомолунгма. При поредното накреняване на кораба колегата успя само да изкрещи - „Пуска-а-ам” и налапа попарените си пръсти. Млад бях тогава и само си спомням, че се озовах върху капака на хамбара, когато под мен с шеметната скорост на драгстер се плъзна тавата с кебапа, преодоля около два-три метра и се удари в един изпречил се кнехт. От комбинираният удар съдържанието изригна подобно на Йелоустонският „Олд Фейтфул” и едва ли вътре остана и една десета от шедьовъра на майстора. Гледахме се втрещени, но нищо повече не можеше да се помогне, а горе нашите гладни събратя роптаеха за закъснението на вечерята. В този момент един по-нетърпелив излезе от салета с вилица и комат хляб. Погледът му проследи мазната пътеката осеяна с късчета месо, ориз и каша, която водеше до усмирената и димяща все още тава. Времето за реакция беше отрицателно. По-пъргавите вече летяха като болиди от Ф-1 на права отсечка и набиваха спирачки около тавата. Вилиците с набодени хапки тракаха по алуминия като човки на гларуси.
Честно казано, очаквахме линч, затова спешно се евакуирахме на бака във форкасъла. Но здравият разум надделя - можеше да се случи на всеки. После корабният домакин, скубейки и без това олисялото си теме, ходеше по кораба като забравен космонавт, но все пак намери отнякъде едни полузелени домати и сирене с мекота на карарски мрамор. Добре, че и момчетата бяха поприбрали по няколко консерви от стоката, та се устиска предреволюционната ситуация. Малко е страшничко да гледаш една рота от огладнели 22 годишни здравеняци.
Година и нещо по-късно бях назначен като четвърти щурман на един от големите „японци”. Много хубав и мореходен кораб и с много свестен и ерудиран капитан. Имах късмета още в първия си рейс, вече като „работник”, да посетя Лондон и по-забележителните му места пак благодарение на този човек. Разтоварвахме пумекс - шамотна вулканична глина, от която се правят огнеупорните тухли на прословутите английски камини. След това от Мурманск натоварихме апатит за България. Попътно минахме през Рощок и от там натоварихме едни пещи и мелници за цимент. За по-направо към Северно море излязохме от Балтика през Килският канал. Спомням си, че майсторът беше сготвил шкембе чорба и целия кораб вонеше на чесън. Това не възпря немският лоцман и рулеви да опитат и този балкански деликатес. После се оригваха и пърдяха през следващите осем часа плаване по канала, но при тях този вид общуване се приема за нормално.
Северно море ни посрещна с поривист северозападен вятър, който отнасяше гребените на късите и остри вълни. Благодарение на тежкия апатит и металните конструкции, и непрекъснатото блъскане от десният борд, корабът изпитваше силно напречно клатене, като ровеше бака и загребваше пенестата зеленикава вода с двата си борда. Видимо притеснен, капитанът стоеше на мостика и следеше поведението на кораба. Опасността идваше от големите цилиндри на пещите и мелниците. Имахме доверие в укрепването на германците и все пак…
Капитанът се беше облакътил на филистрина в разкрач и си пафкаше „Стюардеса”-та. Периодично пращаше стюарда да му носи кафе, от което отпиваше блажено и издухваше смрадливия цигарен дим. Бях на вахта и си стоях чинно на мостика. В името на безопасността, капитанът разпореди да се задраят плъзгащите врати на рулевата рубка. Вътре наистина стана душно. Цялата ми душа се противеше на обстановката. Стомахът ми се беше вдигнал на бунт току зад зъбите и напираше да се освободи. Съзнанието ми постоянно рисуваше картината на излагацията и постоянно се мъчех да не мисля за това, като си намирах някаква работа.
Но на където и да мръднех, постоянно ме настигаше миризмата на цигареният дим и дъхът на чесън, който се бе просмукал дори в дрехите на рулевия, чиято уста не спираше да ръси глупост след глупост. Главата ми бучеше като кошер при роене. Но всичко си има граници. Усетих, че повече не мога да устискам и с разрешение на капитана отидох до галюна. Но стомахът ми се колебаеше накъде да поеме, а времето течеше. Наплисках си лицето, но не почувствах особено облекчение. Реших да действам радикално. Напъхах си дълбоко пръстите в гърлото, позавъртях ги и … се облекчих. И … толкоз. Излекувах се! Та се сетих и за големите фото-табла пред входа на Параходството, документиращи трудовото ни ежедневие. На едното беше запечатан момент от кръщение на Екватора, където на поредния сапунисан късметлия, коленичил в поза „партер” пред спасителния кръг, двама стари колеги бяха забили пръсти в мястото, което слънцето трудно огрява, а надписът мъдро уточняваше… „И стана моряк”!  Това беше навярно терапията?... Сега го препоръчвам горещо.
(Следва)

Росен ЛОДОЗОВ
капитан далечно плаване