НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (3)
Буревестник
Беше някъде в началото на февруари. В ерата на „йе-йе” пред нас вече блестяха „житата, окъпани от топъл дъжд”. Месеци преди да се влеем отново в цивилният живот и упражняването на занаята, за който имахме нагласа и мъглява представа. По силата на желязната училищна програма (на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“ - бел. ред.), трябваше да изпрактикуваме още около два месеца на борда на някоя бойна единица от състава на славните ВМС. Попаденията от разпределянето ни по бойните кораби на родната ни „Кригсмарина” бяха разсеяни като залп от БМ-13 „Катюша”.
С още трима бойни братя по оръжие ни насадиха на един миночистачен кораб (тралчик). Дървен корпус, скован от сибирски чамови талпи, дебели по 18 см, покрити с фибростъкло и лакирани. Останалият метал за надстройка и съоръжения биха били „елдорадо” за мангалите - много алумин и бакър! Железни бяха само момчетата от командата. Така се запазваше и природното равновесие, дървен кораб - железени моряци и ... обратното. Но иначе идеята, заложена в постройката на кораба, беше да е недосегаем за хитрите вражески мини. Ресурсът на двата танкови мотора, оцелели след Курската дъга, обещаваха на коритото напредък от около 15 възла в тиха вода.
Шумът и вибрациите надскачаха всички санитарни и хуманитарни норми, но все пак това не беше пансион за благородни девици, а действащ боен кораб. Всичката тактико-техническа информация имаше гриф „Топ сикрет” („Совершенно секретно“) и се спотайваше в книжки с оловни корици, заключени и запечатани в касата на командира.
Независимо от полуофицерският ни ранг „мичман”, с който се кичехме, деляхме койките и рундуците с още дузина матроси в общият кубрик. Нищо смущаващо. Само до преди няколко месеца се диплехме, като мароканска аншоа, около стотина юнака, на два етажа в спалното помещение на южния училищен корпус в Морското училище.
По средата на отминалото лято славно се бяхме завърнали от последния търговски четиримесечен стаж. Практикантският рейс беше до братска Куба - „Ел пример територио либре дел Америка” и назад. На борда на учебния ветеран, изпитан и покрит с патината на неръждясващите легенди, митове и саги, товаро-пасажер „Петър Берон”, екс („Брандангер”), екс („Алкаид”). И там условията не се различаваха от тези на спалното в Морското. Без климатик. Мижава или никаква вентилация. Жега и смрад. По половин дузина потни юнашки снаги в кубриците на „негърския” квартал.
На „късметлиите” от главна палуба, която беше само на два фута над водолинията, дори не даваха да се отварят илюминаторите, та си сменяхме спарените „коптори” през месец. Трима, четирима дори се осмелиха да спят в спасителните лодки. Но затова пък бяхме много, всичките класни търговци и рибари вкупом, около седемдесет юнака и ... „а бяхме млади” и поне с по едно полу отворено око за това, което ни чакаше зад оградата на родната Алма матер!
С полагащата се половин валута, натрупана до „невиждан” размер за времето на вояжа, от Лас Палмас си бяхме накупили японски радиокасетофони, газови печки „СЕР”, дънки „Урунгел“ („Вранглер”), тревира, фанелки с „крокодил” („Ла Коста”), мокасини и друга моряшка благинка. Сред нашите редове имаше двама, трима меломани, които не пожалиха валутата си и се сдобиха с последните тави на „Дийп Пърпъл”, Джорж Харисън, „Ролинг Стоунс”, „Бляк Сабат” и други епохални рок-класици. Така практиката ни приключваше „мажорно”. С кеф и наслада подръпвахме по някой шипчандлърски JPS (Джон Специалният Играч) или пура „Ромео и Хулиета”, свивана върху 18 годишно бедро, запалени с армейска запалка „Зиппо” ориджинал (с присобление за топлене на консерви)!
В началото на есента се преселихме в новите спални корпуси на Морското, по трима и четирима в стая, баня с топла вода и кенеф. Но, ... кратка беше радостта ни, трябваше да придобием и спомагателни военновременни умения, като например прочистване на фарватер от вражески мини или плаване в състава на конвой или друга поддържаща армейска дивотия. Воденето на неравни морски баталии беше гласуван приоритет на „шушляците”.
Тук в базата, нас от „мърчантфлийт-а”, поне не ни закачаха за нищо. Излизахме си всеки ден с преспиване, който имаше къде. Само сутрин трябваше да сме за ритуала по вдигането на флага, да закусим и се наобядваме. Скритом бях си пренесъл касетофона, да слушаме упадъчната музика, презаписана от бордовия магнетофон на „П. Берон” и УКВ-то на Гуантанамо бей. Най-лют фен и меломан беше радиотелеграфистът на тралчика, каварналия.

К.д.п. Росен Лодозов.
Базовият миночистач „Искър“ (№ 31) напуска флотския район. … „… дизелите виеха и бълваха гъстият и миризлив дим на флотската „солярка”.
Екипажът на базов миночистач е построен за приветствие на преминаващ наблизо началник с моторен катер. Снимката е от личния архив на о.з. капитан І ранг Христо Б. Димитров (Чони).
Вахтен офицер на мостика на базов миночистач.
Базов миночистач на котва под нос Калиакра. Снимката е публикувана в тогавашния военноморски седмичник „Димитровска вахта“.
Сега му се падна да слуша саунд, без да заляга и напряга в радиорубката и да чисти с „лупата” нашите заглушителни станции, които ни пазеха денонощно от вражеска пропаганда. Времето беше варненско класическо. Откъм Франгата се спускаше тънък пронизващ „поряз”, който събираше и разпиляваше гнилите ланшни листа и мазни хартии от закуски. Сивите дрипави облаци бяха захлюпили града и базата. Напластени подобно на армейската боя по корпуса на бойната ни единица, като скриваха и без това оскъдните лъчи на зимното слънце. Ситен леден ръмеж, периодично сменяше някоя изтървана заблудена снежинка. Водата в гавана се диплеше от поривите и тук таме изкачаше по някое запенено „зайче”. Зад вълнолома зелените талази вече се канеха да надскочат стената на мола. Коритото се поклащаше приспивно. От триенето си в клюза, като ненастроен контрабас, някое натегнато швартово въже издаваше протяжен скрибуцащ звук.
В кубрика беше полутъмно и топло. Премръзнал подвахтен по уставно спеше, облечен, само със събути чепици, завит с шинела. Единият му палец срамежливо надничаше от дупката на протрития чорап. Ароматът на умрели лебеди докарваше в унес и нирвана. Похъркване и одорираният с азот „саунд” на обедната боб чорба, като невидима ръка раздвижваха идиличната бойна атмосфера. Премигващите разни сигнални лампички по щитове и елтабла с малко усилия на фантазията създаваха усещане за дискотека. Дремех по армейският закон, че всяко време в сън, не е проспано.
В един момент бясно задрънчаха звънци и зумери, засвятка червена лампа. Водонепроницаемата врата с усилие се задържа на пантите и задрайките си. По излъсканите леери на трапа откъм палубата се изсипа „дисководещият” като крещеше бясно: „Палундра! Бойна тревога! По места!“… По силата на разписанието трябваше да дублирам щурмана и да заема мястото си в щурманска рубка. От вторият етаж койки скочих в обувките, нахлузих холандката и каската, преметнах противогаза, грабнах шинела и се качих на бойният си пост. Щурманът беше завършил две години преди мен, изкарал едната в търговския ни флот, но жена му не отдала „швартовите”, застанала в стойка „Ф” и ... сменил амплоа-та, за да запази семейството.
Командирът на тралчика пък не беше изкарал и два „петъка” в „Океански риболов” и много мразеше „търговците”. Но си беше донесъл рибарският атрибут - рижави юнашки мустаци обрамчваха като магарешко петало тънките му устни. Най-общо екипът се оказа една доста странна емулсия от набедени „пропаднали търговци” и заклети военни, с която предстоеше отработване на поредната бойна задача. Последваха отривисти команди, обраха трапа, отдадоха швартовите и извирахме котвата. Сръчкаха дизелите докато не зареваха в кресчендо, „пичовете”-стъпката на „малък напред” и се снехме от пирса.
След входния фар форщевенът загреба вода и ни удариха първите шамари на Понт Евксинос. Започна подготовка за тралене на фарватер. Спуснаха поплавоците, запуснаха вибраторите. Трябваше да се удържаме спрямо флагмана по пеленг и дистанция. Имах задачата да контролирам разстоянието между корабите с помощта на един призматичен далекомер, за да не се получи „дупка” в протралената полоса. Стоях на крилото и следях белега за равнение нарисуван върху борда на съседният тралчик. Коритото клатеше бясно, дизелите виеха и бълваха гъстият и миризлив дим на флотската „солярка”.
Командирът разпенено крещеше в парлангото: „Щурман - място!” „Метрист - (аз) -Дистанция!” „Старпом - пичове (стъпка) на три и две!” Вятърът сякаш нарочно лепеше хвърчащите му слюнки по юнашките мустаци. Ползването на радара за обсервация се забраняваше, за да не бъдем засечени от враговете! Мястото на кораба се определяше по пеленги и хоризонтални ъгли, снети със секстанта от точки на брега, нанесени с протрактора на секретната карта. „Търговците” се изхитрихме, да не мръзнем при пеленгатора в търсене на бреговите репери. Давахме максимална засветка на кинескопа, включвахме само за един оборот антената на радара и сетне снемахме дистанции от бреговата черта. Луминофорът запазваше образа за около минута, достатъчни да цвъкнем по едно местенце. Щурманът се облещи, не му беше стигнало времето в БМФ-то да усвои този противоуставен номер. Армадата бавно напредваше на североизток в угасващият ден и трасираше талвега на „чистата” магистрала към Каварна. На югозапад слънцето беше вече залязло и само една тясна просека червенееше между хоризонта и парцаливото небе. Вятърът се усилваше и качката упорито проваляше и без това нестройната бойна формация. Към какофонията и гъстия сивкав дим, се добавяше и киселиникавия дъх от обедната разкладка, демаскирана в една катка. Кокът се постара да направи и разнесе по бойните постове „бордпайок”-а и топло кафе. Независимо от това, че беше сварено в баката от чорбата и поднесено в очукано алуминиево канче, ароматът на напитката поне за кратко промени дъха на атмосферата. Битката можеше да продължи!
Това ми спомни фрагмент от романа „Крейсерът „Улисис”, там в тунела на главната валолиния, шефът носеше в термос какао на механика, който мажеше с масльонката загрелия до червено лагер. Не бяха минали и два часа, когато от машинното шефът докладва, че единият мотор нещо не работи в режим, вдигал температури и ще трябва да го спре. При тази ситуация не можехме да поддържаме мястото си във формацията и трябваше да напуснем строя. Последваха преговори с щаба и въобще каквото трябва и получихме заповед, да се отправим за оглед и ремонт към база Балчик. Всичката тази комуникация, „секретно” - само на ключ, шифроване, разшифроване, се струпа на бедната глава на „маркони”-то. Имах видение, че излизаха искри от наушниците и пушек от остригания му скалп.
След още два часа ме смени моя колега и аз се спуснах в топлия кубрик, премръзнал и ошмулен от вятъра и суграшицата. Сбутах само обувките под рундука и с един „фосбъри” залепнах за възглавницата. Заспал съм моментално, а и клатенето на коритото видимо ускори процеса. Все едно след четири часа щяха да ме сритат пак за вахта. Какво и как е продължило, не помня. Събудих се сам, от тишината наоколо! Неколцина матроси спяха по койките, някой тихо похъркваше. Корабът „дишаше” повдигайки корпуса си нагоре, надолу. В кубрика пак си мигаха дискотечните лампички. Станах, обух се и тихо се качих по трапа. Отворих водонепроницаемата врата и излязох на палубата. Леден порив на вятъра се мушна под неогащената ми холандка и ме блъсна в гърдите, та спря дъха ми.
Коритото се полюшваше притихнало и швартовано на кея. Базовите КТЩ-та, вдигнали по един брандвахтен фенер, също потрепваха в съня си. Някакъв необичаен възбуждащ такт и ритъм се смесваха с поривите на вятъра. Около единствената светеща лампа на пирса, „поряза” гонеше и въртеше в сложни виражи дребните снежинки . Повдиган от вихрите, бдителен гларус „висеше” в очакване на „бордпайок-а” си. Ярките изцъклени звезди студено трепкаха високо на зимния небосклон. Зад маскировачните щори на щурманска рубка издайнически се прокрадваше светлинка. На сигналната мачта от фунията на 50 ватовия мегафон, Ричи Блякмор и Дейвид Ковердейл здраво опъваха „жици” и гласни струни. Вятърът разнасяше поривистия ритъм на „Стормбрингер” и разстилаше над заспалата база студеното дихание на настъпващото зимно утро ... „буревестникът пак танцува върху гръмотевиците ... тъмни облаци се събират и затулят деня...”
(Следва)

Росен ЛОДОЗОВ,
капитан далечно плаване