НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ДЕЦАТА
Едно малко момче правеше рейс с баща си  на м/к „Вола” до скучно арабско пристанище. Какво е чуло от нас детето ние не знаем, но по време на обратния преход започна да ни нарича с доста нелицеприятна думичка. Бащата се притесни, сигурно е разговарял „насаме” с малкия (истанбулската още я нямаше) и от следващия ден момчето се обръщаше към нас с „Питко”!...
Екипажът искрено хареса новото обръщение и го пусна в ширпотреба. Питко това, питко онова, стана корабно ежедневие, особено при среща с детето. То пък съвсем се вдъхнови и безпричинно викаше по канижели и салети „Питко -о-о-о!”
Когато майката дойде да прибере чедото си, то на мига я нарече „Питка”. Тя се позачуди, но не каза нищо. Със сигурност калая го е отнесъл бащата, защото малкият продължи да ни питкосва, но ние престанахме да се хилим в присъствие на майката.
По-приемлив бе случаят с едно съвсем невръстно дете, което бе принудено да споделя с нас повече от месец време в ледовете на Азовско море. След дългите часове в задимения салет на м/к „Богдан”, детето започна да повтаря: шеш беш, джоро, дюбеш, дюшеш, дубари и прочее елементи от великата игра табла, но цинизми нямаше. Просто случи на екипаж малкият, пък и правеше рейса заедно с майка си...
За невръстния разбойник Венко вече съм разказвал (Морякът и другите - http://morskivestnik.com/), но там той бе мой музикален промоутър в бургаската циганска махала, а аз го помня като постоянно детско присъствие по време на престоите ни в Пристанище Бургас - Запад. Баща му Митко Комлушкия бе старши камериер на м/к „Вежен”, всеки седми ден ние разтоварвахме слитки на западното пристанище, само на сто метра от Комлука - квартала на циганите. Митко бе от българско семейство, роден в комлушкия център, единствен българин в местното училище, а поради сбърканото циганско чувство за хумор, прякорът му бе Циганчето. Венко спокойно и с основание можем да наречем изтърсак. Той имаше брат и сестра, с десетина години по-възрастни от него и бе роден по време на двегодишната временна раздяла на родителите си. Неофициалните раздяли и пак такива раждания, бяха ежедневие в Комлука и Венко бе пълноправен син на Комлушкия (родителите му не бяха се разделяли по закон), въпреки, че бе доста по-светъл от баща си и много различен по характер...
Венко бе на по-малко от пет, брат му и сестра му учеха в някакви техникуми и малкият прекарваше времето си на кораба. Той бе с нас дори тогава, когато баща му прескачаше до бургаското Параходство или до складовете за снабдяване. Екипажът харесваше Венко. Останалите членове на семейството му бяха мълчаливи, мургави, слаби, та чак сухи, докато той бе светъл, приказлив, весел и дундест. Речникът му бе сериозно повлиян от комлушкия жаргон с много арогантност и цинизъм. В устата на детето тези недостатъци ставаха симпатични и приемливи, пък и не допускахме, че Венко разбира значението на думите си. Алкохол не съм го виждал да консумира, но много обичаше нес кафето, което носехме от СССР. Той го правеше на кашичка с много кафе и захар, и го кусаше с лъжица. Дете от Комлука!
Така се случи, че новата 1985-а  трябваше да посрещнем на кея в Бургас. Новогодишното дежурство щяхме да поемем ние - тримата варненци, и трима бургазлии.
Двама от дежурната бригада доведоха на кораба дъщерите си - малки момиченца, но по-възрастни от Венко. Двете бяха издокарани с огромни панделки, цветни роклички и бели чорапогащи. Празник е! Венко си бе неглиже, както винаги, но се изявяваше като безспорен главатар на детската банда. Той развеждаше децата из кораба, по едно време изчезнаха, та родителите ги откриха чак на мостика, където Венко им показваше как се върти руля. Някъде преди тържествената вечеря децата нещо се кротнаха и ние възрастните се съсредоточихме върху аперитива и последните приготовления по мезетата. Дойде ред на тостовете и майките се разшетаха да открият децата. Тогава от офицерския салет се чуха крясъци и една от майките дойде да ни информира, че вечерята ще се позабави...
Оказа се, че Венко е организирал новогодишна пързалка в съседния салет. Той излял на линолеума олиото от красивите японски канички и започнал да се пързаля по хлъзгавия под. Това впечатлило момичетата и те се включили в пързалката, после започнали да падат и установили, че пързалянето „по дупе” е още по-весело и приятно занимание...
След половин час тържеството започна, момиченцата бяха с нови дрешки, а Венковия дрескод не помня, защото нямаше нищо бяло в тоалета му, та да личи мърсотията...
Интересна история с „дете” в океана ми е разказвал мой приятел - капитан, докато плавахме на стария „Богдан”.
Случката станала в Атлантика преди почти половин век, някъде край бреговете на Намибия. Моят приятел тогава бил трети помощнок на траулер в ДП „Океански риболов”. Уловът вървял чудесно и в поредния трал имало над 60 тона риба. Режат „торбата” над палубата и рибата „потича” към ваните с лед, когато моряците съзират в потока невръстно морско лъвче, полузамаяно, полузадушено в множеството, където малкият пакостник е влязъл да хапне прясна рибка...
Екипажът веднага сковава басейн от дъски и брезент, и настанява лакомникът в него. Животът на морското лъвче в басейна през следващите дни можем да наречем като в онази стара песен - същински рай. Има - няма улов за кораба, за лъвчето все има, защото във възлите на мрежата винаги се намира заплетена риба, която рибарите наричат барч. Моряците с радост се надпреварват да обират барча, за да го отнесат на новия пасажер. А той расте буквално с часове, защото непрекъснато го хранят. Отначало му дават рибата с ръце, после започват да му я подхвърлят и той атрактивно я улавя във въздуха. Накрая, щом чуе да тропа веригата на трала, лъвчето самО излиза от басейна и иска риба. Научава се да скита по палубата и канижелите, непрекъснато си търси компания и става приятел на екипажа.
Всички обичат малкия, само помощник-готвачът го мрази. Причината не е ясна, но при всяка среща той рита лъвчето или го настъпва по крачетата.
Един ден на борда на траулера застава корабът - майка, който трябва да вземе рибата. Двата екипажа са застанали на фалшбордовете, разменят си подаръци, колети и новини от брега и океана.
В това време морското лъвче излиза от басейна, обикаля кърмата, после и канижелите, но не среща никого. Тогава тръгва към бака и вижда задните части на моряците, облегнати на леерите в сладко лафче с колегите от кораба - майка. Лъвчето почва да дУши дъната на екипажа, стига да помощник-готвача, надига се и го захапва за меките части... Следва писък, кръв, доктор, шиене и събрание на корабните, партийно, комсомолско и профсъюзно ръководства. Решението е тежко, но справедливо - да се хвърли малкият разбойник зад борд.
Още на другия ден пускат лъвчето по слипа и на малък ход се отдалечават. Лъвчето плава плътно зад тях. Увеличават хода, малкият също „дига оборотите”. Обръщат и го вземат на борда...
След три дена попадат на колония от морски лъвове. На най-малък ход отиват в средата на групата и отново пускат лъвчето зад борд. Този път то не напуска новата компания и траулерът успешно отплава в океана... 
Ще се върна пак на комлушкия герой Венко, защото новогодишният пърформанс „Пързалка в офицерския салет” днес спокойно можем да номинираме за сценарий и главна мъжка роля, и защото много години след това срещнах баща му във Варна и го попитах за семейството му. Дъщеря му била счетоводителка в съседно село, големият син - шофьор, и двамата щастливо задомени, а Венко - успешен, търсен и обичан бизнесмен с офис в центъра на Комлука...
Съучастничките в пърформанса също са добре. Завършиха добри университети, а едната, по примера на баща си, успешно плава на престижна длъжност в дунавския пасажерски флот
За да възпитаваш добре детето си не е достатъчно да го обичаш. Необходимо е още да обичаш хората. Ето тогава можеш колкото си щеш да обичаш и своето дете. И да го възпитаваш... Но има и едно друго мнение, което съм научил от моя приятел Вальо Димитров: „От децата може да излязат хора, ако не им пречат   семейството, училището и обществото”.
Тук капитан Ръби ще добави: А ддЕ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк

Дори и капитан Георги Нейчев - Усмивката, не е в състояние да спре сълзите на своя син, който знае, че татко му отново заминава за дълго в морето… Снимката е направена през 1974 г.
1957 г. Даскалите в село Николово. Детето е на прислужницата...
1921 г. Хлапето. Сцена от незабравимия филм на Чаплин.
1939 г. Село Замфирово, сватбата на тетка Евка. Децата са пред всички!
1942 г. Вършитба в Мала Кутловица - децата са най горе!
1941 г. Децата от класа на моя татко в Мала Кутловица.
1968 г. Венеция. Стажанти от випуска с кораб „Странджа“ сварват карнавала.
1992 г. М/к „Кейп Бретън“ - с деца в далечен Китай.