НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (4)
Ранни първи запознанства
Бяха едни от безгрижните дни на едно далечно лято, излегнати направо върху пясъка на  централният плаж. Гладни като гларуси, изпечени като мангали, подпрели глави върху една яко напомпана вътрешна автомобилна гума от „Татра-111”, ветеран. Цялата олепена с кръпки от вулканизатор. Тогава плажните артикули от сорта на шарени топки и дюшеци бяха приоритет на летовниците чужденци. Чехите ползваха „Барум”-ки, бундесарите - „Нивейки”, поляците ръбаха дини и домати, като плюеха директно на пясъка, а ние разсеяно слушахме плажната радиотранслация за „увага-увага” или „позор-позор”, плющяхме белот и бройкахме за мацки. Хлапета!
За предпочитане бяха няколкото от позициите до плътната дъсчена ограда на евиният плаж и по-точно до някоя „случайно” направена през изминалата зима дупка или пролука между тарабите. Каквото и да попаднеше във визьора, си беше все гювеч за жадните очи на един „юноша бледен” или сегашен тинейджър.
Мостът на Централният се протягаше на около 70-80 метра навътре в морето и от изрязаните етажи интусиазирано скачаха безименни смелчаци, пробвайки в полета си до водата, стойка „чупка” или „лястовица”, с което да впечатлят придружаващите ги гаджета. Спасителите, надянали шарени хавлии и препасали мегафони, наблюдаваха мързеливо от перилата къпещата се гмеж, като превантивно надуваха свирките, ей така, за протокола и присъствие. В морето се кандилкаше червено-оранжева сеферка, с надпис „Спасител” и един як, изпечен бараба гребеше изправен по „гемеджийската”, обикаляйки в периметъра между моста и ограничителните шамандури. Някой, несъгласни с така установеният ред, отнасяха с главата си по някое гребло от строгият, но справедлив „лайфгард”, други, по-смели маратонци, подлагаха на изпитание бдителността му, като се правеха че се давят.
Спасителят с огромно нежелание трябваше да прекъсне любовният си диалог с поредната провинциална или задгранична гугутка, и скачаше към „търпящият бедствие” субект. Последният пляскаше панически по водата, току потъваше и изплуваше, като при всяко излизане изхвърляше като кашалот фонтанчета вода. Когато спасителят го наближеше, той се гмуркаше и след обезпокояващо по продължителност стоене под вода, се появяваше някъде далеч и в страни от мястото на „бедствието”. Кроенето на тези парчета беше патент на малцина смелчаци, защото обичайно след повтаряне на номера, спасителите се амбицираха, проследяваха героя, и сетне … дупе да му е яко, най-малкото го изгърбваха от пердах.
Но ние куфеехме в сектора на кибиците, докато пред мен не хвърли сянка една моя съученичка. Беше си рядкост насред лято, ей така без куверт, такова неуговорено рандеву, но

Капитан Росен Лодозов.
Капитан Стоян Щерев Петров (Капитан Буги), (1939 - 2009 г.).
И през 1959 г. лодката на спасителя е в центъра на акваторията пред Централния плаж на Варна.
видимо балона на огромната гума и подобните на вариола пъпки на лепенките бе привлякъл нейното внимание.
- Здрасти-и-и-и! Тази гума твоя ли е? Никога не съм се возила! - напевно изяви желанието си мадамата.
Нямаше място за отказ. Молбата беше на една 17 годишна, естествено руса, синеока сирена, чието горнище на банският едва удържаше съдържанието над екватора, а източните и западните полукълба и разните му там хълмове караха главата ми да запуши от фантазии. Щях да се задавя от слюнката си, без да усещам миризмата на изгарящите ми в пясъка табани, докато търкалях гумата към водата.
Някъде на дълбочина до колене, с моята любезна помощ и много „ох” и „ах”сирената намести полукълбата си в средата на гумата и се накипри като Семирамида сред висящите градини. Продължихме навътре, като ролята ми на извън-бордов мотор „Волво Пента” се стимулираше от позиционирането на ръцете ми върху твърдите възвишения, току под банелите на банското горнище! Не можех да видя, дали гумата глисира и прави „мустак”, тласкана от форсирането на краката ми, но мадамата явно се кефеше, оглеждаше високомерно „леваците” наоколо, плацикаше с ръце и ми позволяваше да спускам „лапи”-те си и по-южно от екватора. Колко му трябва на „бледният” тинейджър? С този ход като нищо щях да стигна отсреща, до Сочи, някъде към края на работният ден!
Якият Рамбо от лодката „Спасител”, като че ли се досети за намеренията ми, да си поиграем на „чичо доктор” зад линията на шамандурите и реши да се присъедени към купона. Още повече че, не му влизах изобщо в категорията, да съм бил „перо”, ама оскубано, а и аз като пасажерката, се бях вкопчил в гумата.
Сеферката мина покрай нас като 144 оръдейният „Виктъри”, а наметнатият с шарена хавлия „Нелсън” се ухили на сирената и закачливо с греблото плясна към нея порция топла черноморска вода.
- Про-о-о-с-с-с-так! - успя да изплюе част от погълтаният галон саламура, ошашавената ми пасажерка по посока на отправеният флирт.
Ужасен застопорих хода на „машините” и обърнах лопусите на „авариен” заден. Усетих мекотата на потопените полукълба, но трябваше да се вземат спешни мерки за спасяване на „лъъв боута” (лодката на любовта). Инерционният път в морето е коренно различен от асфалтовият.
Шварценегера само изчака да се изравним и без много словоизлияния и церемонене, прилагайки лост от втори род с греблото, повдигна единият борд на гумата, докато се изсипе съдържанието през другият, последвано от : „Пикла”... и гумата ни захлюпи. До пясъчното дъно имаше поне още един мой ръст, а и трябваше да си пазя главата от евентуален офанзивен удар с греблото. Бързата глътка въздух ми стигна само за около десетина секунди и се показах като хипопотам над водата.
Картината, разкрила се пред още смъдящите ми очи беше по-тъжна от пикасовата „Гуерника”. Положението беше по-зле от губернаторско! Доскорошната Семирамида, ужасено оцъклила поглед от липсата на дъно под нозете, пляскаше панически с ръце и крака по водата, а затопената и уста не спираше да цепи ефира с нецензурни категории по адрес на „Нелсън”-а. „Хюстън, имаме проблем…” - беше казал Н. Армстронг от „Аполо”, няколко дена преди това. Трябваше хем да настаня паникьосаната сирена отново върху гумата и в същото време да секне с анатемосването, защото нямаше гаранции, че сценарият няма да се повтори. А Шварцето беше само на няколко метра и се хилеше доволно, палейки цигарата си.
Първият ми опит не даде желаният резултат тъй като повдигайки я за полукълбата и, русалката панически се вкопчи за вентила на гумата и последната се изправи и ни захлюпи отново. Страхът беше сковал цялото й съзнание, защото ме гледаше втрещено и не чуваше нищо от това дето й виках. Аз се опитвах да не попадна в обсега на някое от греблата и същото време да раздалеча максимално потенциалната заплаха за сигурността на корабоплаването. В такъв момент не се мисли много за комфорт, та успях да подкарам към спасителният бряг гумата барабар с нимфата, заклещила като бръмбар сламка, вентила с полукълбата си.
Изскочихме на брега подобно на първата вълна десантчици от операция „Овърлорд” в сектор „Оклахома”, разделихме се безмълвно, по „английски”. Нямах време за приемане на благодарности, понеже с периференият си поглед забелязах, че Рамбо вече е акостирал на моста и с жестикулиране обясняваше нещо на „колегите” си, сочейки към нас. Този факт засили още повече интуицията ми, че мога да отнеса някоя и друга ока бой, затова на скорост изтърколих гумата на аверите, без много приказки си грабнах джапанките и потника и офейках от плажа. Чак горе, до гъбката за сироп се огледах, уверих се, че нямам зад гърба си потеря от спасители, пих една лимонада и си отдъхнах.  
След около година и нещо, с остриган келембаш, прегърнал картоненият куфар с новобрански „чеиз”, прекрачвайки КПП-то на Морското, видях на южният преходен мост ланшният Рамбо! Бяха разнородна група цивилни пушачи - задочници, които гледаха с насмешка към нас, салагите. После се срещахме още много пъти инкогнито, по семестриални и държавни изпити и в града и по корабите на практика. През една от летните курсантски отпуски бях свидетел на поредният Рамбовски екшън в „Червеният салон”. От целият „уестърн”, няколкото счупени маси, малко стъклен инвентар и 2-3 глави, се оказах евакуиран насред улицата с чаша цитронада. Все още дължа на заведението около два деноминирани лева, а Рамбо предизвика екшъна заради някакво старо гадже.
Сетне го срещах в коридорите на Параходството вече като „колега”. Виждах го и по „стъргалото” с преметнато бохемско шалче посред лято. Чувах и много истории за летните крайбрежни плавания до Златните и Балчик, но за мен най-трайно си остана първото ми запознанство с Капитан Буги.
(Следва)

Капитан Росен ЛОДОЗОВ