НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
БАРБАТА (РАЗКАЗ)
- Боцмане, на бака всичко „по походно“ ли е? - Беше гласът на капитана. От мостика видяха утвърдителния му жест и по радиостанцията прозвуча: - Хайде, прибирай се вече, че времето не е добро.
Боцманът вдигна отново ръка в знак, че е чул и се отдръпна от леера. Не бързаше и затова седна на кнехта. Погледът му обходи навитите на бухти швартови въжета в големите дървени „кошари“ и всичко останало, което трябваше да провери.
Вятърът се беше усилил, защото излизаха от залива и по всяка вероятност прогнозата за времето щеше да е вярна. Бавно стана и тръгна към носовата магазия. Още едно място за проверка. Момчетата бяха добри моряци и си знаеха работата, но все пак. Не можеше да е спокоен без да е минал отвсякъде.
От мостика отново се обадиха да побърза, но той вече беше изключил „Уоки-токи“- то. Не му се говореше. По морска традиция щеше да мине през мостика да пожелае „лек рейс“. Каквото имаха да му кажат, тогава да го направят.
Не искаше да се прибира. Вятърът носеше пръски от разбиващите се вълни в корпуса на кораба, които приятно охлаждаха набръчканото му лице. Често обичаше да казва на младите моряци „мил съм си лицето с морска вода повече, отколкото със сладка“.
Най-накрая се затътри към надстройката. Към постоянната болка в коленете се беше прибавила и тази в кръста „та, комплектът да е пълен“.
Заизкачва бавно струващите му се вече безкрайни стъпала към мостика. Задъхан отвори вратата и дрезгаво поздрави намиращите се там.
- Хайде бе, боцмане. Все трябва да ти казвам, че не живееш на бака. - Капитанът. Беше се навел над екрана на радара и внимателно следеше мърдащите точки по него. - Нали не си забравил, какво обеща на лекарите, когато ти подписаха медицинското, за да направиш този рейс?
Боцманът тежко въздъхна след напомнянето, каква борба беше, за да получи това разрешение. Дори се наложи директорът да се

„Боядисваше нитките в различни цветове, за да изглеждат като картини. Случайно видя една картина с нарисувани слънчогледи (после някой му каза, че била на някакъв известен художник), хареса му и изплете такова пано. Много красиво стана. Направи подарък на капитана, с когото беше тогава на рейс. Интелигентен човек му се видя, който щеше да оцени работата му. След време видя паното, постлано пред вратата на апартамента му…“ Източник:
https://upload.wikimedia.org/
обади на главния лекар на болницата. Щял да прави юбилеен рейс и след това да се пенсионира. Лекарите се съгласиха, но дадоха подробни указания, какво не трябва да прави. Според тях трябваше само да лежи и ако готвачът му е приятел, да наминава по-често при него. От „Кадри“ подбраха сериозни момчета, които си знаеха работата, за да не го ангажират за нищо. Е, да, ама бяха сбъркали човека.
Сутрин ставаше най-рано от всички и наминаваше към мостика, за да уточнят със старпома работата за деня. След това по „отъпканата пътека“. Цял живот я беше отъпквал. Друг път не знаеше. Така през целия ден, защото старите боцмани го бяха научили, че „моряшката работа никога не свършва“.
Не отговори нищо на капитанските задявки. Мълчаливо подаде преносната радиостанция на вахтения пом. капитан, за да я включи за зареждане. Отиде в ъгъла на мостика и се подпря до последния финистрин. Погледна към надигащото се море, което вече беше започнало да залива капаците на хамбарите. Продължаваше да мълчи.
- Утре май ще е „морски празник“? Няма да можете да работите навън - констатира капитанът.
- Утре ще заплитаме новите швартови въжета, дето ги получихме в последното пристанище. Трябва да подменим тези на бака, че са започнали да се закъсват. Може да стане някоя беля по време на маневра. Ще бъдем в магазията. - Отговори боцманът без да откъсва поглед от разпенената вода, която се оттичаше от палубата.
Разговорът не вървеше. Всичко, което се говореше в такива моменти, вече бе казвано стотици пъти. Беше уморен, но новопоявилата се умора се различаваше от всяка друга. Умората на живота. Това капитанско напомняне за последния рейс я беше отключило отново.
Реши, че няма смисъл да продължи тази агония на разговора, пожела традиционното „лек рейс“ и излезе с наведена глава от мостика. Тръгна отново полека по стълбите надолу и в последния момент реши да отиде да се види с набора. Шефа. Викаше му „наборе“, но истината е, че той беше по-млад с няколко години от него. Обичаше да си говорят двамата, защото и неговият живот беше минал по моретата. Разговорите им бяха за старите кораби, за минали морски истории, в които са участвали или мълвата за тях се припомняше, когато се събираха някоя вечер с момчетата на „по чашка“. Често в тези разговори споменаваха и тези, които отдавна не бяха всред тях.
Изкашля се на отворената врата, за да предупреди, че влиза, вместо почукване. Спазваше морския обичай „на отворена врата не се чука“. Въобще, това с морските обичаи му беше като втора природа и често учудваше незапознатите с тях.
- Стига си писал! Живота си изписа през всичките тия години - констатира, както всеки друг път, когато идваше и заварваше Шефа да пише нещо.
- О, Барба, чудех се, кога ще дойдеш да си поговорим. Напоследък нещо ме отбягваш. - Шефа подпря ръце в ръба на бюрото и избута стола назад.
Това беше още една причина да идва при Шефа. Само той го наричаше „Барба“ и това обръщение му беше по-приятно, отколкото „Боцмане“. „Сега боцмани под път и над път. Вчерашни хлапета, дето още не знаят как се ходи по кораба, ставаха боцмани. Не могат един моряшки възел да заплетат като хората и хоп ... боцман. Не беше така навремето. Трябваше някой боцман да умре, за да се вредиш на неговото място. А те по природа си бяха жилави. Много знаеха за морето и също така знаеха, как да крият занаята. Колко пъти се беше мъчил да разплете някой сложен възел направен от тях?“ Тези мисли минаха през главата му, докато Шефа сядаше срещу него от другата страна на малката масичка.
- Как е? Нещо окумен ми се виждаш. Намини довечера да пием по едно. Ще кажа на готвача да приготви нещо по-така за мезе. - Говореше му неща, които можеше и да не каже. Притесняваше се от помръкналото му лице и наведената глава. Не го познаваше такъв.
- Не знам. Може и да намина - отговори неопределено. Явно и тук разговорът нямаше да потръгне.
- Какво става, бе човек? Да не си болен?
- А, няма такова нещо. Уморен съм вече, Шефе. Уморен от живота. Не е както едно време - отговори Барбата след тежка въздишка.
- Ти какво очакваш? Да се мериш с младите ли? Вярно, не могат да стъпят на малкия ти пръст по моряклък, ама всичко с времето си. - Шаблонният израз накара Барбата да махне примирено с ръка. „Давай! И ти ми говори, че трябва вече да си почивам. Ще те питам, когато дойде и твоето време да останеш вкъщи“.
- Ама ти да не би заради това, че ще се пенсионираш след този рейс? Я стига! Нов живот ще започнеш, който ще те накара да разбереш, какво си загубил по моретата. Може и някоя пенсионерка като теб да срещнеш, че то не ти остана време за такива работи от тия пусти кораби - занарежда Шефа уж да го успокои, а вместо това го накара да наведе още повече глава.
„Гледай го, какви ги приказва. И това ми било приятел! Абе и ти ще дойдеш на моя хал. Тогава аз ще те успокоявам с такива глупости.“ Незлобливо помисли в отговор на успокоителните думи, но го заболя, когато му намекна, че не можа да се ожени. Вярно, беше се събирал няколко пъти с жени в опит да направи семейство, но обикновено те си заминаваха още след първия по-дълъг рейс. Само с една изкара няколко години, но и тя си „хвана пътя“, като не пропусна преди това да опразни малкия апартамент, в който живееха.
Бавно се надигна от мястото си и неволна гримаса на болка се изписа на лицето му. Едновременно с това се чу остро изпукване от коленете му.
- Ще отида да си почина, че утре имаме много работа с момчетата. Мезето го запази за друг път. Ако искаш изяж го с някой по-млад от мен, който няма да ти додява със старешки приказки.
- Ама ти май се обиди, Барба. Исках само малко да те развеселя, но май не се получи. Колкото до мезето - ще го изядем пак двамата. Нали знаеш, че то върви със сладка приказка. Такава, каквато само ние имаме помежду си.
- Е, добре. Щом толкова няма с кого да изпиеш една ракия, значи си я закъсал много. Ще намина утре вечер, стига времето да не се влоши, защото прогнозата не е добра. Ама сега ще отида да легна малко, че от този неудобен диван ме заболя кръста - обеща вече от вратата.
„Да бе, диванът виновен. Животът ти мина по моретата, ръждясаха ти кокалите от влагата, та чак скърцат като несмазани панти.“ Шефа остана загледан към опразнената врата, поклати разбиращо глава и седна отново зад бюрото. Трябваше да свърши писмената работа преди времето наистина да се е влошило.
* * *
Барбата отвори вратата на кабината и от вътре го лъхна миризма на нещо старо и гнило. Смръщи нос и погледна към купчината стари корабни въжета захвърлени в ъгъла. „Утре трябва да приключа с тях и да изчистя мръсотията“. Легна с дрехите на койката и впери поглед в тавана. И тази вечер нямаше да може да заспи. Не бурното време и силното клатене щяха да са причината. Отдавна не обръщаше внимание на тези неща, дори можеше да се каже, че не ги усещаше.
Опита се да мисли за нещо друго, но като не можа да намери подходяща тема, помисли за въжетата. Преди години се увлече да плете макраме и оттогава, на който кораб отиваше, първата му работа беше да събере старите въжета, но само тези, които бяха от манила. Вечер се затваряше в кабината и ги разплиташе на съставните им нитки, изпираше ги и за ужас на колегата си, машинния боцман, ги простираше на леерите в машинното отделение да съхнат. Сети се за машинния боцман и изсумтя пренебрежително. Абе, какъв боцман? На кораба боцманът, както капитанът, е само един! А оня, вечно изцапаният, си беше най-обикновен donkeyman, както обикновено ги наричаха.
Отначало започна да плете само матове (изтривалка за крака), след това премина на висящи поставки за саксии, а накрая - художествени пана, които окачваха по стените. Боядисваше нитките в различни цветове, за да изглеждат като картини. Случайно видя една картина с нарисувани слънчогледи (после някой му каза, че била на някакъв известен художник), хареса му и изплете такова пано. Много красиво стана. Направи подарък на капитана, с когото беше тогава на рейс. Интелигентен човек му се видя, който щеше да оцени работата му. След време видя паното, постлано пред вратата на апартамента му…

Пълния текст на разказа на Продан ГЕОРГИЕВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.