НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (9)
Суботник
Товарихме метали от Жданов. Времето беше студено, на всичко отгоре духаше противен тънък вятър и още повече засилваше това усещане.  Престоят се очертаваше за около седмица, от което поне два дни в изхвърляне на баласта и два за укрепване на товара. Тази перспектива беше изпратила поне две трети от командата в разход. На кораба дремеше само дежурната бригада. Майсторът се вихреше в кухнята със запазената си марка - винен кебап, който мяташе през ден до изчерпване на лимита от вино. 
Пресилено казано винен, защото го поливаше с оцет и вода, а виното изсмукваше, приклекнал до фурната в поза асана лотус савазана от хатайога и така с кебапа и най-паче виното, докато не изкараше безполезнопразните каси и започне да вади тапите от шишетата. Tа и затова му викахме бай Смока, но пък можеше например да изсвири „Кацнал бръмбар на трънка“ и компилация от ретророкове на гъдулка? Факт! Cамобитен талант! Не го умее всеки я… 
Хлебаря току що беше изпекъл хляба, който провокираше с аромата си глада навсякъде из надстройката. 
На кея, завита като зелева сарма в дебелата си ватенка, дежурната стифадорка акуратно талиманеше и току маршируваше между бака и кърмата, хем да поглежда газенето, хем да се постопли. Дежурният вацман  караулеше в канижела, увит като пашкул в един въшлясал габин, като едновременно с едното око талиманеше и току заничаше през илюминатора, кога най-сетне хлебарят ще извади хляба, макар че до обяда имаше още доста време. Но сюблимният момент настъпи, хлябът се изтъркули на плота в пентрито, и няколко прегладнели гларуса воглаве с  вацмана атакуваха. 
Проверявах си документацията и тъкмо бях установил, че няколко холерни ваксини изтичат, когато слухът ми бе провокиран от настойчивия глас на бреговата талиманка:
- Таварищ ва-а-цман! Таварищ ва-а-а-цман! - се бореше гласът на зелевата сарма с поривите на вятъра, след което изчака за вацманската поява на палубата. 
Но вацманът беше видимо зает с направата на сандвича си, състоящ се от почти половинка топъл хляб, намазан с пакетче краве масло и обилно гарниран с конфитюр от моркови. Талиманката настойчиво се опитваше да призове поне някой от дежурните.  
Най-сетне, доволен от върха на кулинарното си творение, вацманът се затътри с отвращение към ветровития външен канижел, като отхапваше в движение огромни хапки и преглъщаше като мисирка бобени зърна:
- К’во искаш ма пу(.)ко, к’во си съ разпискала? - провиквайки се галантно нашия с пълна уста, секна поредния зов на талиманката, показвайки носа си от външния канижел. 
- Я не „пу(.)ко“, я В-а-а-ля-я-я! - напевно се представи учтивата стифадорка.

Капитан Росен Лодозов.
Български търговски кораб маневрира в замръзналото пристанище Жданов, 60-те години на ХХ век. Архив на капитан Димитър Хаджииванов.
Част от екипажа на български търговски кораб на туристическа разходка из Жданов със специализиран автотранспорт и с екскурзовод. Капитан Димитър Хаджииванов е в средата, с тъмен костюм, до екскурзоводката. Архив на капитан Димитър Хаджииванов.
Част от екипажа на български търговски кораб пред паметника на Жданов в Порт Жданов.
Всъщност така „грамотно“ се товареха слитките от талиманките без намесата на екипажа. Средното газене биваше игнорирано като относително непотребно понятие, поради което всички кораби - металовози излязоха от „желязната“ линия, изгърбени с така наречения  синдром на придобит хоогинг. 
Вечерта решихме групово да посетим хитовия ресторант „Волна“, защото е само на две падания от корабния трап. Гарантирано ще бъдеш открит в някоя от купчините кюмюр, ако случайно са преградили пътя ти. 
Поради липса на свободни, доброзорно бяхме инсталирани на една маса, с посадени две мадами, които вече бяха опънали парагадата и с колхознически финес посръбваха изстиналия си чай. Сервитьорката ни ги представи (бяха очевадно от постоянната мебелировка на заведението) и се настанихме с третия инженер. 
Поръчахме си както се казва „два хляба и каквото трябва“ - гарафичка с водка и сельодка. Казахме си наздраве и … стоп! … Беше крайно нелюбезно от наша страна. Поради което опознаването продължи мимоходом, аз вече бях самопроизведен в старпом, третият - в шеф (механик) а събеседничките се представиха, съответно учителка и лекарка (товарищ врач). Музиката бумтеше, имитирайки Бони и ево команда еМ, така че чашите дрънчаха като испански кастанети. Моментално кацнаха още две рюмки и отпихме за знакомството. На наивно глупавият ни въпрос за повода се оказа, че едната мадама има юбилеен рожден ден.   Джентълменски преглътнахме поръчаното по този повод от сервитъорката шампанско и бонбони, после имаше песни и пляски в стил семсорък. По някое време се появи майсторът. Настани се на случайно останала самотна маса и забройка. Той си имаше малък дефект, беше си разноглед по рождение и за да се фокусира, едното му око фланкираше като топче за пинг-понг на смесени двойки. Та майсторът понечи да си поръча нещо за пиене, като се мъчеше да привлече височайшото внимание на някоя от прелитащите сервитьорки, показвайки с ръце колко да е голяма водката, но те го отминаваха като трамвай с табелка „За депо“. Търпението му видимо се изчерпа и той се присегна и хвана престилката на една профучаваща край него каласерка, надеждна как вес гражданский флот. След обмяна на кратки любезности и поръчка на „гарафинка“,  сервитъорката се вторачи като хипнотизатор на сеанс, като му каза, че неговата скоро няма да стане, понеже погледът му от сега е кръстосан и едва ли ще се оправи от още 200 грама в последствие. После настана една суетня, размяна на любезности от рода, кой кого не е искал да обиди, танци с аромат на кипнала юнашка пот и одеколон „Кармен“ и така, докато оркестърът изкара сиктирмарша и си тръгнахме по къщята. 
На следващия ден, в изпълнение заповедта на капитана да се имунизират холерновиновните, поведох малката чета от набедени юнаци под строй към медпункта на пристанището. Отдалеко се виждаше, че по външната фасада на здравното заведение текат интензивни ремонтни дейности.  Когато наближихме, с нескрита изненада установих, че покачена на ниско скеле, една кръстата зидарка, оплескана с вар, майсторски въртеше с деснячката мистрията и със снайперска точност изпращаше порции мазилка в изронените като кратери дупки, а с маламашка в левачката изравняше лунния пейзаж. Но шокът за мен се оказа самият снайперист -Вот она - снощната товарищ врач в пълното си великолепие от плът и кръв:
- Ахой, таварищ врач, здраствайте дорогая, как дела. Аз водя тези ребята, трябва да се ваксинират? А как у вас? - припомних си аз галантния руски. 
- О-й-й! Здраствуйте, товарищ капитан! А-а у нас просто суботник! Ленинский суботник!
А в това време снощната учителка примъкваше кофата с хоросан. Съботник е все пак? Така де. Чичко Ленин даже е носил релси?!  Документирано е на една рисунка!
(Следва)

Капитан Росен ЛОДОЗОВ