НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ТРАДИЦИИТЕ
С много традиции се наложи да се разделя не само аз, но и цялото българско морячество през последното десетилетие на миналия век.
Първо ни отнеха машинния боцман, полумитична фигура в историята на българското корабоплаване. За хората в машината това бе направо шокова терапия. Любо Куманчето и приятели създадоха движение за възстановаване и възраждане на тази непозната за новото морячество длъжност. И докато главните механици пишеха писма до началници и министерства за спасяване на боцмана, се оказа, че трябва да се простим с домакина, старши камериера, радиста, дърводелеца и хлебаря. Най драматична бе раздялата с хлебарите. Те бяха всеобщи любимци. Без тях свестно ишмедеме не може да се направи. Кой ще нареже салатата, кой ще я украси, ами по-тежките мезета... Между хлебарите имаше сръчни сладкари, майстори на кифли и тутманици, но най ценени бяха ситничарите, онези които въртяха тестото над главата си и ни гощаваха с банички, бюреци и тестяни деликатеси. Добрият хлебар правеше така, че и най - скапаният кораб да е желан и обичан от моряците. Никога няма да забравя Чучулая, Злати, Трайчето Лъва (Тесто, пусни ме!), Тошко Киселички - Киселия, хора, които ставаха среднощ, за да превърнат делничния ден в празник за екипажа.
През 1994-а на кораб „Оборище” заредихме провизии в Дания. Връщахме се от Петербург, където се бяхме застояли, а когато решихме да си купим хранителни продукти от там, се оказа, че оскъдните и лошокачествени храни, предлагани от руския шипшандлер, са по-скъпи от същото тегло в злато. Нямахме нищо за ядене и спряме на острова от зор и против традицията да купуваме от най-евтините места и продукти. Оказа се, че в Дания евтина храна няма. Дори водата за пиене бе „Евиан”, водката - само „Абсолют”, а бирата - естествено „Туборг”! Два дена след зареждането се случи Димитровден. Трима митковци имахме на кораба. Нямаше как да избегнем традицията „тежко пиянство наляга българското морячество”. Три дена продължи празникът - за всеки Митко - по ден. Не бяха традиционни нито мезетата, нито алкохолът, защото те отдавна бяха свършили... Може да има нещо гнило в Дания, но стоката им си я бива! И да ги питам тях аз, защо брашното им е толкова хубаво, като не са житница нито на Европа, нито дори на Скандинавия!
По традиция в Бразилия корабите са подложени на непрекъснати грабежи от местни банди. Имах неприятни спомени от престоя ми там с корабите „Кейп Бретън”, „Додо” и „Вола”, и предвидливо разказах на българския екипаж от м/к „Оборище” за дръзките набези на бразилските крадци. Моряците ми повярваха и започнаха сериозна подготовка за бразилския ни престой още по време на прехода. Снабдиха се с ножове, тояги, железа и прашки, направиха и разписание за денонощно дежурство. Организацията бе поверена на токущо уволнен млад офицер от ВМФ, който плаваше при нас като кърмчия...
За нещастие стояхме цели 15 дена! Равносметката на отплаване бе в противоречие с всички традиции: пет бандитски нападения, всички отблъснати успешно, няколко пукнати и окървавени бразилски глави и шест откраднати (пак бразилски) лопати с чудесно качество.
Лопатите са записани „на гъза” на бразилските разтоварвачи и са надлежно заприходени от палубния боцман... 
Традициите не винаги са каквото бяха, но този път бяхме и на кяр...
С доста необичайни традиции се сблъскал приятелят

Сдаване на курсовката в Морското училище с прощален мач. Вальо ще разпознае Бацата, Костурков, Карата...
Традицията Пич бурун - дано още да я има!
Как да не напишеш на скалата „Арика завинаги!“…
Авторът в епизод: Английска и моряшка традиция се срещат на лондонска улица.
Хлебарят - славна бемефейска традиция!
Любо сан, известен като Майничката.
ми Любо Майничката при ремонта на голям европейски танкер във варненския КРЗ. За котлочистката на огромния парен котел, от Лондон специално бил командирован човек от фирмата строител. Цял ден контактувал Любо с лондончанина, като след всяко уточняване на детайлите по ремонта, се обаждал по уоки-токито на съответния групов майстор от завода. Разговорът започвал с „Любо съм” и следвали указания...
На другата сутрин англичанинът влязъл в любовата канцелария с дълбок поклон, почтително прибрал длани пред брадичката и почнал с „Гуд морнинг, Любо сан”. На третия ден ритуалът се повторил. Любо се опитал да обясни на лондончанина, че е българин, а не японец. Последвал въпрос:
-А защо всеки разговор започваш с „Любо сан”?... 
Наложило се да му спряга „ту би” на български: аз съм, ти си и как звучи „Любо съм” по уоки токито.
Традицията курсантите да не се женят по време на службата в Училището, мълчаливо бе превърната в закон от Дичо. Един мой приятел от съседните випуски не вярваше в неписаните закони и в трети курс реши, че непременно трябва да се ожени. Новобранска му работата, дето викаше Папа Тони, той не знае дали му се е допикало или... Традиционно му отказаха. Приятелят ми си извади медицинско, в което витиевато се казваше, че сключването на брак за него е от жизнено важно здравословно значение... И по наше време имаше всякакви доктори. Дичо поомекна и каза, че ще кандиса, ако докторът издаде медицинско, че момичето е бременно. Приятелят ми бе от нашия край, каза, че подобен документ е под достойнството на един турлак и наруши традицията по много бърз и прост начин. Оказа се, че приятел му е голям човек с фамилия Пожарски, той се обадил на Дичо и нашият човек се ожени напук на традициите, а коментарът му за дичовото упорство бе:
-И този човек има дъщеря за женене...
През 1992-а, докато се придвижвах към кораб „Кейп Бретън”, се наложи да преспя в хотел „Плаза Рома”, почти в центъра на Буенос Айрес. Големи и звучни имена, но кърлите воняха, а чаршафите бяха мръсни... По пътя към „Кейп Бретън” преспах няколко дни и в хотел „Гала”, пак в Аржентина, но този път в град Некочеа. Когато установих, че и кърпите, и чаршафите са същите, разбрах, че това тук е традиция. Мръсната вода бе негодна не само за пиене, а и за миене, но най лошото бе, че тя придаваше отвратителен вкус и на бирата, която се произвеждаше в оня край на света. Имаше и добри традиции в Аржентина. Религията например. Всяка неделя хората масово посещаваха католическите богослужения, направих го и аз и с очите си видях колко искрена и чиста е вярата на тези хора в Бог. То и Той ако не е традиция...
На отплаване аржентинската  митницата ни подложи на явен и жесток рекет... На тази традиция поне бяхме свикнали...
Религиозната традиция е наистина впечатляваща в Южна Америка, а когато по улиците на пристанището в Чимботе (Перу) срещнах хора с реално разпнат на кръст човек, изпитах непознат ужас и преклонение пред силата на вярата. Същата вечер излязох да се разходя и с изненада разбрах, че местните мошеници и крадци нито за секунда не са спряли традиционните си дейности си дори в свещените християнски дни.
Арика е малко пистанищно градче в Чили, където стоим с м/к „Кейп Бретън” през април 1992-а. От петстотин години тук не е валял дъжд, но въпреки тази суха традиция, населението е близо 200 000 души. Истината е, че на това място климатът е мек и приятен, а хората наистина обичат града си. Има голяма катедрала, паметници на видни ариканци, а на скалистия хълм с огромни бели букви е написано „Арика сиемпре Арика”. По улиците е чисто и културно, продава се и се демонстрира добро изкуство, а в неделя целият град се изсипа в черквата. На излизане оттам хората се пръснаха по заведенията, а една група деца, вероятно бойскаути, тръгна да марширува из улиците. Пискливо детско гласче произнасяше някакви думички, а маршируващите ги повтаряха многократно. Аз различих нещо като: Аула хула бала била чика бум, но по-сложните не запомних. На центъра спретната и съсредоточена военна музика свиреше подпури от популярни опери, по заведеният развеселени чилийци пееха в хор тамошни песни. На това му викам аз традиция!
А на върха на високата градска скала се вееше националният флаг. Красота!   
Българското национално знаме има три цвята. Тази традиция е по-скоро закон и е записана в конституцията ни, но в Мала Кутловица всеки си добавя по един негов си цвят към знамето и останалите се съобразяват с това. Това не е баш традиционно, но пък ни прави единствени и оригинални!
Обичам традиционната неповторимост на родния северозапад и за завършек ще цитирам великата и нетрадиционна поетеса Емили Дикинсън: АКО ДАДЕНОСТ Е ЛЯТОТО, КЪДЕ Е НА СНЕГА ВЪЛШЕБСТВОТО?
Сл. ПЕШКОВ - моряк