НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СТАРИЯТ МОРЯК И ЗЛАТНАТА РИБКА
На брега на един малък тих залив, в скромно бунгало живеел възрастен рибар. Той цял живот бил пътувал с корабите и когато се пенсионирал, решил да се оттегли от шумния град. Заживял до морето, с което бил свикнал повече, отколкото с хората. Компания му правел само един стар котарак, който се появил още на следващия ден след пристигането на рибаря и двамата веднага си допаднали.
Най-много обичали да сядат пред бунгалото и да наблюдават залязващото слънце в другия край на залива. Рибарят милвал котарака по главата, той доволно мъркал и може би двамата си мислели как залязващото слънце им напомняло за техния живот. След това, в падащия мрак, се прибирали и лягали в удобното легло. Котаракът си имал любимо място - отстрани, до краката на възрастния човек.
Заспивали веднага, защото сутрин ставали рано по изгрев слънце и всеки се захващал да върши обичайните си неща - котаракът дремел на припек, а старият рибар пробвал късмета си с новия спининг. Е, не винаги успявал да осигури риба за вкусната рибена чорба, която се научил да приготвя от един корабен готвач, но нямало какво друго да прави и риболовът бил единственото му развлечение.

Малка риба, 1981 г. Графика Тодор ПЕТРОВ
Докато старият рибар замятал въдицата, котаракът само се преструвал, че спи и внимателно го следял с едно око. Всъщност този котарак бил далечен роднина на онзи известен котарак в чизми, но тъй като бил модерен, ходел с маратонки. При стареца обаче дошъл бос, за да не му напомня за приказката на Шарл Перо. Един ден, по време на разходката си, видял стария човек да се нанася в бунгалото и почувствал, че трябва да остане при него. Това чувство за помощ се предавало в целия им род, навярно завещано от прапрадядото в чизми.
Котаракът обичал да ляга до рибаря, а той започвал да го гали и чеше зад ушите. Разбира се, през цялото време му говорел.
- Ех, Коте, Коте - хубаво ни е така, нали? Живеем ние двамата на спокойствие, далеко от хората и сме щастливи, а? Само понякога ми се приисква да си поприказвам с някого, че устата ми изсъхва от мълчане. Аз не съм ти разказвал за живота си, пък и ти едва ли ще ме разбереш. От млади години съм по корабите, просто така се случи. И времето потече - а този рейс да направя, а следващия, и когато се огледах - животът ми минал. Не можах да създам семейство, да отгледам деца, че и внуци и ето ме на - чеша котарак по ушите и му говоря. Нищо, нали все пак си живинка и ще ми бъдеш другарче. Да знаеш само как ми се иска да имам внуче, да го подрусвам на колене и да му разказвам приказки от живота си. Но, оказва се, че и за това трябва късмет. Той, късметът, казват по хората ходел, но види се, когато е трябвало да дойде при мен, съм бил на рейс. Така сме се разминали. Знаеш ли, Коте, имам една мечта - да уловя златната рибка! Казват, че тя съществувала само в приказките, но аз не вярвам. Не може да няма и в живота златна рибка! Но, от друга страна като се замисля, ами ако наистина я хвана и тя обещае да изпълни моите желания? Какво да поискам, като аз дори и желания нямам? На стар човек какво му трябва? Имане - за какво ми е? Здраве и дълъг живот - такъв като моя живот не искам! Тогава какво остава? Малко радост може би, а? Ама тя, радостта, трябва да е споделена и тогава се превръща в щастие. Значи, за да съм щастлив не трябва да бъда сам. Ето, намерих желанието - да има човек до мен, с когото да прекарам остатъка от живота си. Ти съгласен ли си с това?
Така говорел старецът, като си мислел, че никой не го разбира. Но загледан в морето и унесен в мечтите си не забелязвал мърдащите уши и хитро присвитите очи на котарака, който си припомнял старата истина „Внимавай, какво си пожелаваш, че може да се сбъдне“.
Един ден котаракът решил да поговори със своята братовчедка - стара морска котка, която не бил виждал от много години. Изчакал стареца да излезе и веднага отишъл на брега, там където морето кротко миело пясъка. Застанал до водата и започнал да я потупва с лапа в някакъв странен ритъм. Това бил уговорен знак за повикване на морската котка. Повторил няколко пъти сигнала и след известно време пясъкът по морското дъно се размърдал, водата се размътила и една голяма плоска риба подала глава. Погледнала котарака със сънени очи и тихо попитала:
- Ти ли ме викаш? Много отдавна не съм те виждала, дори бях те забравила. Навярно имаш нужда от нещо, за да ме търсиш? За друго не би се сетил за мен, нали?
Котаракът навел виновно глава и започнал да разказва историята за стария моряк. Слушала морската котка, помръдвала с опашка, колкото да покаже, че не е заспала и накрая рекла:
- Не мога с нищо да помогна на стареца, нали знаеш, че живеем в различни светове, но виж, едно нещо мога да направя. Ще потърся златната рибка и ако я намеря, ще я помоля да помогне на стареца. А ти можеш по-често да ми се обаждаш, знаеш колко съм стара и току виж може някой път да не ме намериш.
Казала това морската котка и без да се сбогува, плеснала с опашка и отплувала. Поседял котаракът още малко и като въздъхнал дълбоко, тръгнал да се връща. Натъжен бил, защото разбрал, че старите не искат нищо от младите, освен малко уважение, но изглежда, че това било нещо много скъпо, тъй като толкова рядко се давало.
Занизали се дълги еднообразни дни, та чак приспивни, които можели да отчаят човек със своята монотонност. Старецът дори спрял да говори на котарака, само го галел и почесвал, но по всичко личало, че и това било по навик. Но както става в природата, преди всяка буря има безветрие и затишие, така и това безвремие предвещавало нещо да се случи. Старият моряк, когато бил на кораба, усещал предстоящата буря с болка по всички стави и кости, но сега, освен едно непознато пърхане в стомаха, като приютено птиче в пазва, нищо друго не предвещавало събитията, които щели да се случат.
А те, събитията, започнали без подготовка и предизвестие. Просто един ден старецът уловил златната рибка.
Веднъж, както всеки ден, старият моряк метнал спининга на рамо, но решил да отиде до едно непосещавано досега място. То било малко закътано заливче, далече от мястото, където живеел. Бил го открил случайно, прибирайки се от града, където ходел много рядко. Харесал го и решил някой път да отиде там за риба. И ето този ден, неочаквано дори и за самия него, взел решение и тръгнал.
Пристигнал рано, слънцето току-що било изгряло и денят предвещавал да бъде хубав. Избрал един голям камък, който стърчал самотно навътре в морето.  Качил се върху него и се загледал в бистрата вода, из която щъкали малки рибки. Един голям рак, сякаш усетил неговото присъствие, изпълзял изпод камъка и заднешком се упътил към по-дълбокото. Водораслите, с които камъкът бил обрасъл, се размърдали, сякаш го приветствали като дългоочакван гостенин.
Поседял старият моряк, позатоплил се от набиращото сила слънце и най-после започнал да стъкмява въдицата. Незнайно защо, този път закачил една малка въдичка, която не бил използвал досега и на нея завързал  шарено перце. Приготовил въдицата, силно замахнал със спининга и я изпратил с пожелание далеко от себе си. Постоял, постоял и леко започнал да навива макарата. Навивал, навивал, докато прибрал въдицата. Нищо.
Заметнал отново, този път по-силно, за да изпрати въдицата по-далеко. Почакал и пак започнал на навива макарата и тъкмо да ожали късмета си, почувствал леко дърпане и видял, че върхът на спининга силно се огънал. „Аха, хвана се”, зарадвал се рибарят. Започнал по-бързо да навива опънатата корда и тъкмо да извади това, което се било уловило, мярнал нещо златисто да се мята във водата. Замрял! Спрял да навива и се загледал по-внимателно във водата. Не му се било привидяло - наистина на въдицата имало една златна рибка. Ами сега? Сърцето му щяло да изкочи от силното тупкане в гърдите, ръцете се разтреперели и добре, че бил седнал стабилно на камъка, иначе щял да падне във водата.
Седял старецът неподвижно, все едно бил част от камъка, гледал мърдащата рибка и се чудел какво да направи. Ако извадел рибката и тя го попитала какви са неговите желания? Не бил готов той все още за такава среща. Не знаел дали някога щял да бъде е готов. Сериозна и отговорна работа било да имаш желания и то такива, които да изпълнява някой друг.
Мислил, мислил и накрая решил да пусне златната рибка, дори без да я вади от водата, за да няма възможност да го пита. Нагазил в морето, уловил кордата и внимателно откачил рибката. Погалил я старият моряк по златистите люспи и като благодарил за мига радост и щастие, подарен му от нея, внимателно я пуснал. А тя, сякаш не повярвала, че е свободна, се завъртяла край него, без да бърза да си тръгне. Постояли така двамата и малко неохотно всеки поел по пътя си.
Обърнал гръб старецът и не видял двете неща, които се случили. Първо, една голяма плоска риба, навярно морска котка, лежаща наблизо зарита в пясъка, внимателно размърдала опашка и отплувала навътре в морето. Второ, така наречената златна рибка, била най-обикновена барбуна, на която златисторозовите люспи пречупвайки изгряващите слънчеви лъчи, изглеждали като златни. Колко му е на стар човек без очила да се обърка!
Прибрал се старият моряк, седнал пак пред бунгалото, започнал да милва хитро примижващия котарак и му разказал за невероятната случка. Говорел бавно, замислено, сякаш преживявал всичко отново. Разказът бил толкова достоверен, че чак котаракът повярвал в уловената златната рибка. Нали знаете, всички рибари са много убедителни, когато се хвалят с улова си. Но както разказвал, старият моряк изведнъж млъкнал и след известно време продължил, но вече заговорил за нещо съвсем друго.
- Знаеш ли, Коте, днес много мисли ми минаха през главата. Виж само докъде съм я докарал - да чакам котки и риби да вършат това, което мога сам да направя. Днес за първи се огледах, така, някак си отстрани и това, което видях, ме натъжи. Гледам, ризата ми захабена, яката и ръкавите ? се протрили (добре, че ги навивам), чорапите с дупки, дето се казва, мога да си отрежа ноктите без да ги събувам (само левия, де). Запуснал съм се, а искам да има някой около мен. Кой ще ме изтърпи такъв? Утре отивам в града и когато се върна, няма да ме познаеш.
Казал старецът и удържал на думата си. На другия ден рано рано облякал единствената си нова риза, сменил чорапите със здрави и закрачил бързо към града. Нямал познати хора там, но покрай когото минавал, поздравявал. Някои го изглеждали учудено, други отговаряли на поздрава, а трети дори не го поглеждали. И така през целия ден. На много места ходил, много неща му се случили. Толкова много, че се прибрал чак късно вечерта.
Седнал пред бунгалото, събул си обувките и протегнал уморени крака. Отнякъде, прозявайки се, дошъл сънен котаракът. Отъркал се о стареца и се наместил на мястото си под ръката му. С всичко показвал, че иска да научи къде старецът се е губил цял ден.
Разбрал стопанинът му желанието, въздъхнал, преглътнал, колкото да навлажни устата си,  и започнал разказа:
- Уморих се от ходене днес, Коте, като не видял ядене гладен човек бях. Хубаво ми беше, весело на душата. Отдавна не се бях чувствал толкова добре. Видях разни хора, весели, тъжни, усмихнати и дори намръщени. И така цял ден, но най-интересното се случи следобяд. Вървя си аз по улицата, свирукам си и изведнъж гледам едно малко момиченце, седнало пред една голяма желязна врата да се оглежда нагоре-надолу по улицата и аха-а да се разплаче. Огледах оградата и голямата къща зад нея, оказа се детска градина. Навярно майката на момиченцето закъсняваше да го вземе и то бе излязло да я чака навън. Приседнах до него, колкото да не е само и зачаках да видя кой ще взема детето. Гледам по едно време от долния край на улицата една възрастна жена бърза, ама дето се казва „петите й в гърба удрят“. „Тази ще е“ викам си и се изправих да я посрещна, така, малко ядосан. Наближи и тогава видях, че е горе-долу на моите години. Дойде жената, прегърна детето и ми благодари, че не съм го оставил само да чака. Сигурно е помислила, че и аз съм дошъл да вземам внучето си. Тръгнахме заедно, мислех си да ги поизпратя малко. А тя една приказлива, заразказва ми как родителите на момичето заминали да работят в чужбина, уж за малко, уж само да опитат, а то цяла година ги нямало вече. Вървим така, детето хванало ръката на баба си и по едно време усещам как една малка, топла ръчица се пъхва в моята ръка. Да ти кажа, Коте, щях да се спъна, толкова мило ми стана. Стигнахме дома им и тъкмо да кажа „довиждане“ възрастната жена ме покани на гости (всъщност се оказа, че тя не е чак толкова възрастна). Влизам вътре и още от вратата забелязах, че мъж не живее в къщата. Половината лампи не светеха, чувах как чешмата в кухнята капе, един контакт се беше провесил като език на уморено куче. Седнах в гостната стая, стопанката почерпи едно парче баница. Толкова вкусно нещо не бях хапвал. Разговорихме се, заразказвахме си живота. Сама била, мъжът й починал отдавна, добре, че било внучето, че да се занимава с нещо. Тя разказва, аз разказвам, кога погледнах, навън се смрачило. Станах с голямо нежелание да си ходя, но обещах да отида отново и малко да пооправя нещата в къщата, нали знаеш, че всичко ми идва отръки. А, щях да забравя, по едно време една котка се отърка в крака ми, също както ти правиш. Гледам дебеличка, загладена, значи добре я гледат. Е, хайде, стига съм ти разказвал, че виж, кое време стана. Трябва да лягам, защото утре ще ставам рано. Мисля да прескоча пак до града, няма за кога да отлагам.
Старецът станал (всъщност и той не бил толкова стар) и отишъл да ляга в сторилото му се ненужно голямо самотно легло. Котаракът останал отвън да си мисли дали да се откаже от маратонките и да остане при стария моряк или да продължи да помага на хората. А тази загладена котка? По-добре да не му беше казвал за нея. Ами ако и тя има скрити някъде хубави лъскави сандалки? „Ще трябва да проверя“ решил котаракът и се упътил към любимото място за спане - до краката на стопанина си.

Продан ГЕОРГИЕВ
Улов, снимка Пресият ПАНАЙОТОВ