НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И БЛАГОДАРНОСТТА
Тежко бреме е благодарността и не всеки може да го понесе.
Септември 2001-а, Санкт Петербург, м/к „Сакар”, авариен ремонт.
Извършва го частна руска фирма с англоезично име, лъскав офис, модерна техника, млади и умни инженери. Още първия ден едно от инженерчетата ме води при баш началника. Офисът е непосредствено до кораба. Чистота, високи, бели стени, а чорбаджията е учтив, коректен и комуникабелен. Подарявам му красива икона на Свети Никола, която пасва идеално на бялата стена зад него.
Началникът благодари най-сърдечно и почва разговор за изкуство. Притежавал стотина картини на съвременни художници. Някои от имената зная и харесвам. Бъзикам го, че вече има картина и на български художник...
В следващите дни разбирам, че най-важен за „Сакар” по време на ремонта ще е Сергей Кабаков - представител на класификационната организация Германски Лойд. Той ще наблюдава ремонта и ще освидетелства десетина позиции от графика ми за непрекъснато освидетелстване. Серьожа е инженер, доктор на техническите науки, специализирал е в Лондон и Хамбург, пет години е преподавал в големи европейски морски университети. Вежливо го придружавам при огледа на ремонта, пълзим като паткани между шпациите и бимсите, и накрая го каня в кабината на кафе. Там той се загледа в иконите, а аз взех една и му я подарих...
Веднага разбрах, че съм ударил джакпота. Ръцете на товарищ Кабаков се разтрепериха, докато вземаше иконата и веднага ме покани на гости. Набързо се измих и облякох, а в чантата си предвидливо сложих три различни и разкошни икони - направо убийци.
Серьожа живее на пъпа на Петербург в красива стара сграда. Просторни стаи с много високи тавани. И навсякъде - картини. Масло, акварел, пастел, графика, а на някои места картините са наредени и на три реда. Коридори, кухни, холове, спални, детски - всичко е пълно с прекрасни картини. Две дечица има човекът: момче Саша и момиченце, което по-късно ще нарека Забей. Гледам картините, охкам и ахкам, а сърцето ми ще се пръсне от възхищение и завист.
Вечерята бе много интелигентна, но безвкусна. Накрая вадя иконите и ги надписвам със специалния бял молив. Сега те охкат и ахкат, а после окачват подаръците на стената.
Доста добре стояха моите произведения... Впрочем, ЗАБЕЙ !
Трябва ли да разказвам, че три движения на главен двигател, един дизелгенератор и няколко помпи бяха успешно освидетелствани и заверени в корабния график от инж. дтн Кабаков. То и корабът си беше нов и хубав, но сигурно е имало и елемент на чисто човешка благодарност. Абе, както казваше малката дъщеричка на Серьожа - ЗАБЕЙ!
На „Сакар” си имаме две костенурки. Живеят в красив прозрачен солариум и през повечето време спят по ъглите му. Когато им слагам свежа марулка в чинийката, те хукват радостно към мен. Хукват е малко силна дума за костенурки, но ви уверявам, че се движат доста бързо, а на муцуните им - благодарност.
В северното италианско градче Монфалконе реших да си купя подарък за Коледа. Скитам по улиците и в центъра откривам лъскав магазин за парфюми. Вътре мирише на Европа и е празнично - денят е 24.12.2001 г. За късмет откривам любимия ми по онова време мъжки одеколон - „Тенере” на Пако Рабан. Бяха останали само два броя. Купих ги веднага. Коледа е! Щастлив съм, вадя една икона на Богородица и я подарявам на продавача. Младо момче беше - засрами се. Никакво шконто не ми направи при покупката, а е Бъдни вечер. Старае се да поправи грешката. Спирам го:
-Буон Натале, каро амико, аугури пер тути!...
Съвсем се сконфузи момчето. Пита ме какво искам за подарък. Впрочем, иконата много я биваше...
-Добре - викам му. - Ще сложиш моята икона на витрината...
Зарадва се малкият, припна и вреди Богородица сред парфюмите.
Та ако имате път през Мофалконе, обиколете центъра. В средата на най-лъскавата витрина ще видите

Поглед към част от машинното отделение на м/к „Сакар“.
„Грейтфул Дед“.
С капитан Клаудио Нуци.
Виктор Юго, писателят, който знае цената на благодарността.
„Признателният мъртвец“ Джери Гарсия. Не напомня ли на Юго?
Монтана. Благодарността в долния десен ъгъл е нелогична и прекалена.
Главният механик…
нашата Богородица Умиление.
През 2004-а на м/к „Мед Леричи” в порт Пасахес дойдоха двама проверяващи от РИНА. Подарих им по един Свети Никола с автограф. Такива благодарности отдавна не бях получавал. Заклеха ми се във „вечно приятелство”. Хубаво е да имам такива благодарни познати в Италианския корабен регистър.
Виктор Юго е между най-известните и почитани писатели в световната литература. За съжаление родната му Франция дълго време го е преследвала и той цели двадесет години живее в изгнание. След завръщането му, известен френски журналист тарикатски го пита за човешката благодарност. Ето какво му казва великият писател:
-Една вечер се връщах късно от театър. Колата ме остави пред вратата и си отиде. Докато чаках да ми отворят, почувствах потребност да задоволя една малка естествена нужда и се облекчих до стената на моята къща. В тоя момент по улицата мина работник с лопата в ръка, видя ме, приближи се, потупа ме по рамото и ми рече с укор:
-Не те ли е срам, дърто магаре, да вършиш тая мърсотия точно тук, пред къщата на Виктор Юго!
Рок групата „Грейтфул Дед” („Признателният мъртвец“) не е особено известна у нас, но по време на плаванията ми видях, че в Щатите и Канада тя е култ и религия, а Джери Гарсия - направо бог! Притчата разказва как случаен пътник намира захвърлен мъртвец и го погребва, а после духът на мъртвия, му помага в живота...
Има и един друг вид благодарност, за която се сещам. По време на соца мастит поет бе написал такъв стих: „Никой не може да ми забрани да ви обичам, другарю Живков!” То бива, бива благодарност, ама пък чак толкова...
Неотдавна съгражданите ми от Варна издигнаха подобен плакат: „Благодарим Ви, г-н Премиер, че спасихте „Спартак”!”, въпреки, че отпуснатите пари бяха обществени...
Една необичайна благодарност получих на м/к „Додо”. След четири месеца тежка и безуспешна борба с техническите проблеми, обявих официално, че напускам кораба защото не е „сейфти”, като ще изчакам смяната и ще заплатя всички разходи по нейното осъществяване, точно според текста в договора ми. Цели три дена в далечна Канада чаках часа на моя полет. Таксито за летището вече ме чакаше долу до трапа, когато към мен се приближи вторият механик Роман от Шчечин.
-Шефе, мислех да го премълча, но моята съпруга изрично ми нареди да ти изкажа благодарност от името на близките родственици на страхливците от екипажа на „Додо”...
Има хора, които вероятно не са изразили съответстваща благодарност към мен, но това не ме интересува особено. Винаги съм се притеснявал дали не съм пропуснал аз да благодаря на някого, комуто съм задължен. В годините успях след случайни срещи на улицата да се здрависам и изкажа лична благодарност на: Йордан Радичков, Кирил Господинов, Георги Минчев, Йорданка Кузманова, Атанас Свиленов.
По време на плаванията ми не съм пропуснал да благодаря на Иван Ненчев, Колката, Иван Говедото, Алекси Филипов, Румен Георгиев, Любо Михайлов, Любен Любенов. За успокоение на съвестта си ще се закълна, че и досега споменавам с добро хората, които са се отнасяли приятелски с мен през детството ми.
Дано не пропусна официално да благодаря на капитан Клаудио Нуци, когото наричах Нучко, за пастата, сосовете, сирената и джелатото, с които ни гощаваше на м/к „Сана”!
През годините намирах различни начини да благодаря на родителите си и на всичките си учители, без никакви изключения, а към хилядите моряци, с които ме срещна съдбата, го правя с всеки изписан от мен текст.
Да списваш всяка седмица по една тема от „Морякът и” не е от най-благодарните работи. Някои от текстовете дори и на мен не са ми по сърце. Така беше и с „Морякът и иконите”. Викам си, кому ще е интересно четиво за технологиите и правилата в иконописта, но тази дейност ме бе вълнувала дълги години, когато ръцете ми не трепереха и можех да чета без очила дори упътванията за ползване на лекарства. Затова изпратих текста и мислено се извиних на отегчения читател.
След няколко дена Наско ми препрати имейл от моряк, когото познавам. Той пишеше, че преди много години съм му подарил икона. Тя и до днес стои над неговото легло и всеки ден радва взора му с красота и качество. Е, дори само заради този моряк си струваше да напиша текста...
Добре че го споменах, та се сетих: Завинаги ще съм благодарен на „Морски свят” и „Морски вестник”, защото те първи и без уговорки ме публикуваха, без да се интересуват от СиВито ми. А може би именно поради това... Това, че наричам господин Панайотов Наско е съвсем друг разговор. Та той е няколко випуска след мен, а салагата можеш да го наричаш както ти скимне...
По корабите пък една от най-неблагодарните длъжности в екипажа е тази на главния механик, защото:
КОГАТО ГЛАВНИЯТ МЕХАНИК Е ПРАВ - НИКОЙ НЕ ЗНАЕ.
КОГАТО ГЛАВНИЯТ МЕХАНИК СГРЕШИ - ВСИЧКИ ЗНАЯТ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк