НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО (РАЗКАЗ)
Голямата шумна група от изпращачи се бе скупчила на кея в очакване на рейдовата лодка. Предстоеше смяна на екипажа на кораб, който чакаше на рейда. Заминаващи и изпращачи се бяха омешали, но опитното око можеше да различи „центровете по интереси”.
Най-голяма и най-гласовита бе групата на семейните. Децата бяха увиснали по ръцете на заминаващите си бащи, а техните погледи бяха вперени в лицата на оставащите на брега съпруги. Съвременни Пенелопи. За последно се даваха наставления, въпреки че всичко отдавно бе изговорено и уточнено до най-малки подробности. Яни, рулевият, държеше на ръце малката си дъщеря, която го бе прегърнала през врата, склонила русата си главица на рамото му. Синът му, застанал плътно до крака му, гледаше изпод вежди. Нали той оставаше мъжът в семейството и изпълняваше стриктно указанията на баща си. Да пази майка си и сестра си. А баща му от време на време леко го стискаше за рамото, за да му покаже, че още е тук.
- Виж там, наглеждай старата, че напоследък не ми се вижда добре -
реши да напомни Яни.
- Кога не съм се грижила за майка ти?- отговори жена му и извърна
глава, за да не срещне погледа му. Не искаше да му каже, че преди седмица я бе водила на лекар и й бяха открили сериозно заболяване. Двете решиха да му спестят тази информация, за да не го тревожат.
Малко по-встрани от групата на семейните се бяха скупчили няколко мъже на средна възраст и събрали глави, тихо си говореха. Групата на разведените и старите ергени.
- Носиш ли?
- Нося.
- От същата ли?
- Аз друга нямам!
Запитаният побутна с крак голямата чанта оставена до крака му. Отвътре се чу издайническият звън от допира на стъкло до стъкло.
Отделени от групата на по-голямо разстояние, вероятно за да не се чува какво си говорят, двама младежи полугласно си разменяха информация, като постоянно се прекъсваха. За това, какво си говореха, личеше по блесналите им погледи и издайническите сини петна по вратовете им - явен резултат от дългото изпращане предишната вечер.
По-малка беше групата на посрещачите, отдръпнала се на прилично разстояние от заминаващите, към които отвреме-навреме хвърляха съчувствени погледи. Знаеха, че ще извървят същия път, по който те вече бяха минали. Най-нетърпеливи бяха няколкото деца, дошли да посрещнат бащите си. Вълнуваха се дали са изпълнени дадените преди заминаване обещания. Майките им също чакаха с нетърпение завръщането на съпрузите си, но поради друга причина. Да прехвърлят бремето от грижи. Обикновено това ставаше с ритуал. На третия ден от завръщането (време, през което не се допускаха никакви външни контакти) по време на тържествена вечеря се връчваше СПИСЪКА. Списъкът с това, което предстоеше да се свърши, и който бе непрестанно актуализиран през последните шест месеца.

Рейдовата лодка дойде, заминаващите скочиха в нея. Последни пожелания, махане с ръце за сбогом и .... с това приключи церемонията по изпращането. Останалите на кея изчакаха, докато лодката завие покрай входния фар и бавно се разотидоха. След шест месеца пак щяха да са тук.

* * *
Посрещачите бяха вперили погледи към мястото, където трябваше да се покаже рейдовата лодка. Затова никой не забеляза високата жена, която се показа зад изоставения контейнер и застана на разстояние от групата. Беше облечена в тъмни дрехи, но черната кърпа, вързана на врата й, издаваше, че е в траур. От администрацията на фирмата се бяха обадили преди два дни да отиде на пристанището, където да получи багажа на съпруга си. Изпращали го по екипажа, който се сменял на рейда. А него, съпругът й, го бяха изпратили преди месец и половина. В запечатан ковчег, който не позволиха да бъде отворен. Загинал при някаква злополука. Не можа да види лицето му и затова не повярва, че него са погребали. Обретен се казваше, но всички му викаха Обри. Не харесваше името му, защото й звучеше като Обречен. Викаше му Оби, може би от съкратено от ОБИЧ.
Искаше да научи истината, затова тръгна по канцелариите на фирмата, но навсякъде срещаше ледено мълчание и намирането на различни поводи по-бързо да се отърват от присъствието й. Като я видеха с черната кърпа на главата, веднага си намираха спешна работа из съседни канцеларии. Случайно намери един човечен началник, но от тези, по-малките, който ? обясни как са станали нещата според документите, получени от кораба. Съпругът й се качил на висока стълба да ремонтира нещо по ел. инсталацията. Вероятно го е ударил ток, защото паднал от стълбата и си наранил главата. Веднага го закарали в болница. След два дни от там се обадили, че починал. При аутопсията установили наличие на алкохол и поради това застрахователят отказал да заплати застрахователна премия. На кораба също си свършили добре работата. Капитанът и главният механик не били на борда по време на злополуката. Отишли в агенцията да говорят по телефона с фирмата. В работното сведение за месеца било отбелязано, че на този ден Обретен ползвал почивка и нямал възложена работа.
Невена, така се казваше съпругата на Обретен, разбра че всичко е нагласено така, че в случай на заведено дело, да го загуби. Беше убедена, че е станало нещо съвсем друго, защото съпругът й не пиеше. Отказа се да ходи повече във фирмата, защото разбра, че няма смисъл.
Преди няколко дни струваха четиридесет дни. Времето се случи мрачно. От ниските сиви облаци се процеждаше ситен дъждец, почти като мъгла. Малката група познати и роднини се бе скупчила около гроба и чакаше с нетърпение свещеникът да приключи с монотонното четене на заупокойната молитва. Когато чуха дългоочакваното „Бог да го прости!”, всички се прекръстиха. Невена набързо раздаде подавките и хората се разотидоха. Остана само тя. Машинално доподреди цветята, огледа гроба и бавно си тръгна с наведена глава.
Вечерта за първи път го сънува. Гледаше я с малко детинската си усмивка. Постепенно образът му се разми в бяла неземна светлина и изчезна. Събуди се от вика си. Викаше името му.
Унесена в мислите си не забеляза, че рейдовата лодка е застанала до кея. Стреснаха я виковете на децата и радостните възгласи на пристигналите моряци. Видя млад мъж с две чанти в ръцете да се оглежда търсещо. Веднага позна чантите на Обретен. Младежът също я забеляза, може би по черната кърпа на врата. Тръгнаха едновременно един към друг. Мъжът явно бе притеснен. Изказа съболезнования и подаде чантите. Невена ги пое и сякаш ток премина през тялото й. За миг й се стори, че докосва грубите силни ръце на съпруга си.

* * *
У дома сложи чантите на кухненската маса и седна на единствения стол. Нямаше куража да ги отвори. Постоя с наведена глава и събрала сили посегна към по-малката чанта. Вътре бяха работните обувки и работните гащеризони. Изпрани и грижливо сгънати. На дъното бе сложена малката чантичка с работните му инструменти. Винаги ги носеше със себе си, защото не знаеше какво ще намери на кораба.
Отмести встрани отворената чанта и посегна към по-голямата. Полека дръпна ципа. Най-отгоре лежеше якето му, с което замина на рейс. Внимателно го извади, разгъна незакопчаната предница и отвътре я лъхна познатия мирис на евтин дезодорант. Любимият му. Зарови глава в лъскавата подплата и заплака. Направи опит да сгъне якето отново, когато усети, че има нещо във вътрешния джоб. Оказаха се няколко листи от тетрадка. Разгъна ги и видя написаното на тях. Позна едрия, малко разлят, почерк на Обретен.

„Мила ми Венче...”
Беше писмо. Първото писмо, написано за нея. Подреди листите и трескаво зачете.
„Мила ми Венче,
реших да ти напиша писмо. Гледам другите пишат, но нали знаеш как съм с писането, та ми трябваше малко време за това. Утре, когато дойде агентът, ще му дам писмото да го изпрати. Всички правят така. В град Сурабая, Индонезия сме. Цял месец сме вързани на неработен кей, защото нямало товар за нас. Момчетата излизат често в града и ме викат със себе си, ама аз отказвам. Млади са, нека да ходят. Казват, че градът бил голям. Иначе, този път случих на кофти екипаж. Капитанът постоянно е в кабината си и заключва вратата. Прави се, че нищо не знае какво става по кораба, но не е вярно. Старши камериерът постоянно ходи да му докладва. Шефа старателно отбелязва на големия календар всеки изминал ден. Щял да се пенсионира след този рейс. Хората от машинна команда са все млади. Има един като момче, прави първи рейс. Всички са наплашени, защото тия от палубна команда са събрани от „кол и въже”. Вилнеят по кораба и няма кой да ги озапти. Тартор им е палубният боцман. Целият е татуиран и ходи по потник, за да се виждат страхотиите, които е налепал по тялото си. Да плаши хората. Всяка вечер се събират в една кабина и цяла нощ се чуват викове, смехове и скандали. На сутрита камериерът изнася торба с празни бутилки. И машинният боцман се беше повлякът с тях, ама веднъж го приклещих в склада за резервни части и тихичко го посъветвах. Явно е разбрал, какво съм искал да му кажа, защото след това миряса.
Добре съм със здравето. Нещата по ел. часта бяха запуснати, но полека-лека ги вкарвам в ред. Нали знаеш, че обичам да работя. Когато имам нужда от помощ вземам със себе си младото мотористче. Гледам, привърза се към мен, а и искам да му давам кураж.
Ти как си? Знам, че тъгуваш, но многото мина, малко остана. Стигат ли ти парите от заплатата ми? Да знаеш, решил съм този път, когато се върна, да отидем на почивка.
Да ти се похваля. От нямане какво да правя започнах да чета. Виждам как се усмихваш, защото и двамата знаем как съм с четенето. А ако ти кажа, че попаднах на стихосбирка на Вапцаров и я изчетох на един дъх, сигурно ще помислиш, че не съм аз. Ей, голяма работа бил този Вапцаров! Нали пада малко морски, та ми легна на сърцето. Особено ми хареса последното му стихотворение. Понечих да скъсам листа и да го взема за мен, обаче ме досрамя. Преписах стихотворението, когато се върна ще ти го прочета.
Да свършвам, Венче, с писането, че ми се умори ръката. То не било лесно да пишеш. Ако се застоим още ще ти пиша отново.
Ех, Венче, много ми е домиляло за теб.
Целувки! Твой ОБИ!”
Седеше занемяла, стиснала изписаните листи. Не знаеше какво да прави. Искаше да остави листите, когато видя, че има още един отделен лист. Беше обърнат с неизписаната част, затова не видя веднага какво пише на него. Обърна го нерешително и прочете:

П Р О Щ А Л Н О
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Стихотворението. Него беше харесал и него беше преписал. Задушаваше се. Посегна и запуши с ръка устата си, за да заглуши вика.
Остави чантите на масата и отиде в спалнята. Хвърли се по очи на леглото и зарида. Дълго плака. Изтощена, не разбра кога е заспала.

* * *
Животът й се промени. Затвори се в себе си. Почти всеки ден ходеше на гробищата и все нещо дооправяше по гроба на съпруга си. Често препрочиташе писмото, но когато стигнеше до листа със стихотворението, нямаше сили да го прочете.
След два месеца телефонен звън наруши тишината в дома. Невена трепна, постоя нерешително и вдига телефонната слушалка. Младежки глас каза, че е бил на кораба заедно с Обретен и искаше да се срещнат, ако е възможно. Имал да й каже някои неща.
Не искаше да го кани у дома, затова се срещнаха в кварталната градинка. Избра обядно време, защото тогава там нямаше много хора. Умишлено закъсня малко след уговорения час. Отдалеко видя младежа да се озърта и разбра, че това е той. Срещнаха се по средата на градинката и младият мъж подаде ръка. Невена вяло отговори на ръкостискането. Тя посочи близката пейка и седна на края й. Почака той също да седне и се приготви да слуша.
- Светльо се казвам, моторист бях на кораба и с бати Обри много си допаднахме - започна след стеснително прокашляне младежът.
Невена разбра, че това е младият моторист, за когото бе писал в писмото си Оби.
- Аз му приготвих багажа и ако има нещо не както трябва, моля да ме извините. Тогава беше голяма суматоха и много внимавах да не пропусна нещо.След като бати Обри почина, на кораба стана същинска лудница. Момчетата от машинната команда се организирахме и дадохме да се разбере на тия от палубата - младежът малко се поизпъчи и заговори по-уверено. - Капитанът говори с началниците от фирмата. Обяснил им каква е ситуацията на кораба и поискал смяна на екипажа. Онези набързо намериха някакъв товар с ниско навло и ни забутаха на още по-тъпо място. Явно тук е ставало нещо, защото започнаха полека-лека да сменят екипажа и веднага да качват хората по други кораби. Капитанът го скриха на някаква работа в търговско представителство в чужбина. Направиха така, че да няма свидетели. Мен ме изтърваха, защото напуснах фирмата.
Младежът замълча. Явно събираше кураж, за да й каже това, за което беше дошъл. Взел решение, започна с твърд глас с малко гняв в него.
- Бати Обри не се разбираше с палубния боцман, но оня беше разбрал, че не е лесен човек и само ръмжеше срещу него. Мисля, че един-два пъти бяха провели някакви разговори, от които боцманът си тръгваше позеленял от ярост. Един ден изглежда, че чашата преля. Някъде към обяд бати Обри започна да вика по кораба. Видях го да тича целия зачервен и отиде до кабината на капитана. Започна да думка по вратата и докато не му отвори не спря. От вътре се чуваха разговори на висок глас. След малко бати Обри изкочи, като пътьом каза: „Аз знам на кого са. Сега ще видиш, какво ще стане”. Хукна към кабината на палубния боцман и още от вратата го хвана за врата. Започнаха да се карат и май се сбиха. Следващата седмица боцманът ходеше с подута уста и не му се разбираше какво говори. Вечерта, вече успокоен, бати Обри ми разказа, че докато правел профилактика на някакво забутано ел. табло, намерил в него скрити малки пликчета с бял прах. Отишъл при капитана, но оня му казал да ги хвърли и повече да не го замесват в такива неща. Занесъл ги на палубния боцман и пред него ги хвърлил зад борда. Тогава се сбили.
Младежът млъкна и виновно наведе глава. След малко с глух глас продължи:
- След два дни стана белята.
Постоя още малко без да говори, полека стана, все си довиждане и бавно тръгна. Нямаше повече какво да каже.
Невена остана на пейката. Разбра, че смъртта на съпруга й не е злополука, точно както се съмняваше още от началото. Може би не са искали да го убият, а само да го сплашат? Явно нещата са се объркали. А може би в болницата ...? Вече нищо нямаше значение. Той нямаше да се върне.

* * *
На годината монтираха паметник на гроба. На паметната плоча, под голямата снимка, бе написано:
„ПОНЯКОГА ЩЕ ИДВАМ ВЪВ СЪНЯ ТИ...”

Продан ГЕОРГИЕВ

Бележка на редакцията на „Морски вестник“: Разказът на главния механик Продан ГЕОРГИЕВ „Неизпратено писмо“ е удостоен с награда от журито на  конкурса „Диря в морето“ - 2020 г. Илюстрациите са от архива на нашия предшественик списание „Морски свят“.