НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЮЖНЯКЪТ ДОЙДЕ (РАЗКАЗ)
Най-после дойде. Забави се нещо по Южните морета, чакайки да нацъфтят портокаловите дървета и да разнесе аромата на цветовете им. Налудува се из добре подредените в редици дървета и накрая реши да тръгне на Север, към любимите си места от които никога не му се тръгваше. Това го оставяше за най-накрая, както децата оставят любимото си лакомство, за да му се насладят по-дълго. А и Южнякът винаги е бил оприличаван като палаво, жизнерадостно дете с пълни розови бузки, които надуваше непрестанно.
И един ден тръгна. Засили се, набра сила и прескочи ниските, заоблени Родопи и запрепуска на воля из чакащата го плодородна Тракийска равнина. Първи го усетиха подранилите щъркели, които се бяха завърнали в старите си гнезда и стоейки прави в тях се чудеха от къде да започнат ремонтите им. Немирникът си поигра с перата на големите крила, които бяха разперели, за да устоят на поривите му и като вдигаха глави, възмутено тракаха с дългите си, червени клюнове.
Радваше се на пакостите, които оставяше след себе си, играеше му се още, но не забравяше за къде е тръгнал. И продължи на там, на където го водеше сърцето му. Там, където пристигна късно вечерта, промъквайки се през услужливо разположените гънки на Средна гора. И веднага се разпъргави, като че ли искаше да каже „Хей, хора, тука съм! Дойдох! Да не сте си мислили, че няма да дойда?” Поигра си с незакрепена ламарина, висяща от покрива, чийто звук разбуди една спяща котка, приютила се до топлия комин. Мина по празните улици,

вдигна останали от есента сухи листа и няколко стари весника и запраши извън спящото градче. Ама запраши в истинския смисъл на думата, тъй като след него остана видима следа. Най-накрая стигна там,за където бе тръгнал. Розовите градини на тази малка страна, която можеше да облети за един ден. Можеше, ама не искаше, защото беше дошъл , за да остане по-дълго. Щеше да остане, докато се разтворят пъпките на розовите храсти с които бяха пълни полетата между Средна гора и гордият, мрачен Балкан. И да разнесе чудния, неземен аромат на разцъфтели рози. Нещо, за което си мечтаеше през всичкото останало време. Запромушва се из бодливите храсталаци, провери готови ли са за показване цветовете и най-накрая уморен се сгуши в листака на по-нетърпеливите дървета от близката горичка. На другия ден се събуди от чуруликането на ранобудните птички, прелитащи от клонче на клонче. Слънцето го напичаше приятно, като с това повишаваше силата му и в един момент, решил, че не може повече да се крие, размърда клоните на дърветата. Птичките, замълчали за момент се разчирикаха с пълна сила, като че ли го приветстваха с „Добре дошъл”.
Вдигна се нагоре да огледа има ли промени от последния път, когато беше идвал и видя на една наклонена поляна странни, цветни ивици, които лежаха на тревата, а около тях се суетяха някакви хора, облечени в необикновенни дрехи. Задържа се високо над тях, което предизвика радостни възгласи от хората под него и забързано раздвижване около цветните ивици. Стана му любипитно и реши да остане да види какво ще става. А хората започнаха да бягат по наклонената поляна и да влачат след себе си цветните парчета плат. И о-о, чудо!  Цветните ивици се напълниха с вятър и оформиха големи, продълговати парашути, които леко вдигнаха вързаните за тях хора и се понесоха, носени от него. Да, да, той не можа веднага да разбере, че са чакали него и сега дошъл, му предлагаха игра на която не можеше да откаже. Услужливо понесе хората нагоре, после надолу, завъртя ги в неспирен танц и накрая, несъзнателно, започна да ги подрежда по цветове. И ги нареди - бяло, зелено, червено. Бяло, зелено, червено.
И видя, Южнякът, там, на края на небето, едно малко, бяло, пухкаво облаче, което се луташе напред - назад, като че ли загубено. И го повика да си играят. Подкара го пред себе си, побутна го в средата на строените цветове и започна играта. Първо го направи на кълбо, размеси го и започна да моделира. Оформи гривеста глава, под нея издължено тяло, завършващо с малки крачета и накрая, като на шега, дръпна дълга опашка. Помисли, помисли и духна силно в корема, за да го изправи. Хората от земята, наблюдаващи с любопитство творението му, изведнъж разбраха, че това е малко лъвче, гордо изправено до трите цвята - бяло, зелено, червено. И започнаха да ръкопляскат.
Южнякът се завъртя, което на негов език означаваше поклон, но така разбърка цветовете. Помъчи се пак да ги нареди, но не можа. А и изведнъж почувства, че нещо му стана студено. Огледа се и видя откъм Балкана тъмни облаци да се носят на вълма. И разбра, че идва суровият му баща - Севернякът. Не искаше още да си отива и за това беше решил да даде урок на непослушния си син. Понесе се студеният му дъх и накара хората бързо да слязат на земята. Южнякът и той реши да бяга. Слабичък беше още да се бори с баща си. Обърна пак на юг и прелитайки над наклонената поляна, видя, че парашутите пак са налягали по тревата, но този път се бяха подредили - бяло, зелено, червено. Усмихна се Южнякът и доволен се спусна към Тракийските полета, там, където щеше да дочака да полети пак отново към местата, които обичаше. И кой знае, можеше пак да види тези странни ивици плат, които така заобича. БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО.
Продан ГЕОРГИЕВ

Снимки Атанас ПАНАЙОТОВ