НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (11)
Северни красавици
Разтоварвахме шамотна глина в Ийст Енд, на Темза. Имаше време да се свършат куп неща, дори да се види някой музей например. Силни и трайни остават първите впечатления от другата страна на „завесата”, още повече в консервативният Албион. Двуетажните автобуси, кондукторът с презрамчената касова машинка, изваждащ билета на място, първоначалният страх от движението в „насрещната лента”, „тенкю-то” при всеки контакт, съпроводено макар и с дежурно нагласена усмивка. Готовността за помощ или съвет при пазаруване. Последното до такава степен умиляваше някои от нашите гларуси, та дори си помисляха, че са ударили кьоравото, свалили са учтивата дама и на плажен сленг вече я канеха за среща.
Да, човек понякога можеше да остане наивно подлъган, особено след по-продължителният контакт с родните гьон суратки, които те оставяха с впечатлението, че си им изял десерта и едва ли не, освен пари за покупката, им дължиш и още нещо. Всички набори помнят, че „и в склада няма” беше логото на търговията ни тогава. Поздравих се и с две пънкарки, вчесали червено-сини четини като настръхнали странджански нерези, накичени с халки включително и на по-интимните места.
Благодарение на Капитана, успяхме да прекрачим меридиана на Гринуич, да видим съкровищата на Кралството, да пипна макар и от восък „Бийтълс”-ите, Агата Кристи, чичко Ленин и Адолф Хитлер, зад бронирано стъкло?

Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Опит за навигаторски етюд.
И в този скъпарски край на Лондон, не мина без проява на родна чобания. Просто на „Олд Бонд Стрийт“ капалъчаршийският пазарлък няма място. Но някой от наш’те се пробваха, та после имаше материал за коментари. И така покрай останалите впечатления, се сдобих с порцеланова чаено-кафяна чаша, джинси „Леви‘с“ (Ливайс-по американски) и пуловер от шотландската прабаба на овцата Доли. И тъкмо на време, защото след напускане на дъждовния Албион продължихме на север към тъмния и заснежен Мурманск.
Беше началото на ноември и в Северният Атлантик вилнееха на воля депресия след депресия. Независимо от това, че преобладаващата вълна беше по кърмата, от време на време, някой по-напорист талаз прескачаше през леерите на юта и съскащо се втурваше разпенен през външните канижели. Водонепроницаемите врати бяха здраво залостени, но тази мярка не успокои твърде барото и малко след Берген, от Сандал Сьора (звучеше ми като „сандал сурат”), влязохме във фиордите. Пилотите бяха двама върлинести среброкоси норвежци. Независимо, че климатикът бачкаше на фул, на мостика си стоях загънат в служебният кожух, докато норвежецът си махна сакото и остана по къс ръкав. Въпрос на вкус? В тъмното, като глух прилеп, се блъсна неколкократно с перископа на магнитния компас, та най накрая окачи сетрето си на тубуса, да са по-меки ударите. Вечерята беше нашенски бобец с ребърца и страшно много се понрави на северняците. Благодарността им се изразяваше в периодично оригване последвано от здравословно яко пърдене и много „сорри”.
Картината навън беше повече от идилична, тихо падаше пухкав сняг, а корабът минаваше буквално на метри от предколедно украсените прозорчета на накацалите по скалите на островчетата къщички. Пердетата никъде не бяха спуснати и с бинокъла спокойно разглеждах интериора им. Периодично се щипех, за да съм сигурен, че е истина. Небето беше мастилено черно и звездите буквално лъщяха като калайдисани, на фона на маслинено-зелената завеса на северното сияние, което избухваше безшумно и високо над главите ни.
Излязохме от фиордите след два дни, някъде западно преди Нордкап, бързо взехме завоя на югоизток покрай Колския полуостров и се свряхме на завет в Мурманският фиорд, съпроводени от една черна и безмълвна атомна подводница. Споменавам „безмълвна” защото се наложи да отговаряме безкрайно на два въпроса зададени по светлинния Морз - „кто” и „куда” и… толкоз. Умерихме един от най-тачените празници на СССР - поредната годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция.
За целта бяхме официално обявени за почетни гости на Интерклуба и поканени на среща. Имаше дежурното приветствено слово, отговорът на нашия вуйчо, вечна дружба, тост и кратка музикално-сценична програма, изнесена от момичетата на местната рибноконсервна фабрика. Потанцувахме до фаза „сем-сорък” и тръгнахме на групи към хитовият ресторант „69-ти паралел”. Попътно старпомът ме помоли да го придружа за избор и покупка на мехов калпак. Всички ги знаем, големи,  пухкави и доста скъпи вещи - еталон за висок жизнен стандарт. Снегът беше утъпкан и все пак цветофилтрите на светофарите бяха на височината на погледа ми, а аз минавам за средно висок. Чифа, непонятно, бе оборудван по лятному, а служебните половинки обувки го правеха конкурент на хокеиста Куродубцев от „Крила советов”. Подпирахме се взаимно, къде и по витрините, като крепостни, на които помещикът е дал добро за самогон.
Виждали сте как руснаците си дават сигнал да се почерпят, като с палец и показалец се почукват под брадата. Добрахме се само с по две падания и безброй шпагати до заветният магазин. Избрахме най-пухкавият калпак. Чифа си го нахлупи като казак, че даже си скри на топло и ушите. Плати го и тръгнахме пак на противо-артилерийски зиг-заг по полираните тъмни проспекти към „69-ти” да полеем придобивката. Чифа възбудено коментираше покупката, защото било много трудно да си купиш такава шапка от Жданов примерно, където нашите моряци оставяха щандовете като след набег от марокански скакалци. На едно полуосветено кръстовище спряхме да си вземем сулука и да се ориентираме към ресторанта. От горният край на напречната стръмна уличка се пързаляше някакъв субект, който отчаяно се опитваше да спре, но уви, усилията му не даваха желаният резултат. Профучавайки покрай чифа, бродягата грабна калпака от главата му и продължи със същото ускорение и посока, като изчезна в междублоковият проход…
Останахме като накъкани… дори не се опитахме да го хванем, къде ти, от скорост нула до ускорение 3 гала, с което той минимум профуча, на тази пързалка си беше направо фантастика алаКларк. Единствено може би успяха да го догонят само нашите дозвукови псувни и клевети, но те слабо можеха да проникнат в съзнанието на замръзналата му кратуна и окажат някакво спирачно въздействие.
Останал без калпак, старпома нямаше вече повод да черпи и пред ресторанта се разделихме. Влязох в фоайето, където нашите вече бяха заградили на „гър-гър” няколко северни матрьошки и кавалерски им помагаха да се приведат в неотразим чар. Матрьошките, завити като зелеви сърми в дебелите си гъбини, обути с валенки, носеха макиажният си инвентар в чанти с големината на пехотински мешки. На плота пред гардероба се заизваждаха шалове, касинки, лачени обувки, червила, сенки, помади, лакове за нокти и купища маскировъчен инвентар. И наистина, в рамките на едночасовата предподготовка, б-лейдите вече добиваха реалните си габарити. Любопитен за мен се оказа фактът, че мадамите са стари познайнички и приятелки на моите колеги?!
Накратко… дошли от Жданов?! Просто ги били „командировали” малко по на север. За затягане на дисциплината на местния контингент. Рулевият, с който бяхме в една вахта, много настояваше да ме запознае с една от северните красавици, Рая, като че ли се казваше. Вече не помня. Бях представен за старпома на кораба, което не й оказа особено впечатляващо въздействие. Рая ме измери с поглед, като ме сканира с зелените си очи от брадата надолу. Протегнах дясната си ръка, но не срещнах нейната. С лакираните си пръсти тя вече опипваше и проверяваше качеството на шотландската вълна на полото. Разтривайки материята между палеца и показалеца си, без да ме гледа в очите, но с компетентността на продавач-консултант от „Бенетон“, оценката прозвуча от ярко начервосаните й устни:
-М-м-м-м,… да-а-а… Харошенкий парень!!!
Усетих как адамовата ми ябълка изскочи над яката на полото и в гърлото ми остана един тенекиен вкус?!
Капитан Росен ЛОДОЗОВ