НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ ЗА ОСТРОВА, ОСТРОВИТЯНИТЕ И ЗА
ОЩЕ МНОГО ВЛЮБЕНИ В МОРЕТО БЪЛГАРИ ОТ
ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХХ ВЕК (10)

Случки в Атлантическия океан и недалече от Средиземно море
Това се случи по време на практиката ми като лекар на корабите на „Океански риболов“. На едно от пътуванията ми с кораба-майка, който беше наскоро построен и закупен от СССР, на борда бяха и трима руснаци: двама гарантийни механици, както и едно моряче, младо момче. Направи ми впечатление, че нашите моряци непрекъснато му се смееха и го закачаха подигравателно. Един ден, плачейки, той дойде при мене в кабинета и си свали панталона под коленете, за да ми покаже две татуировки върху капачетата, представляващи червени петолъчки, като ми обясни подигравателното поведение на екипажа заради нашарените му колена. Молбата му беше да му ги махна.
Тъй като нямах работа, реших да го оперирам на няколко етапа и да отстраня петолъчките. Не беше трудно, защото се касаеше само за най-повърхностния слой на кожата. Всичко излезе успешно и след месец на тяхно место имаше само чертички, а Володя (така се казваше момчето) не знаеше как да ми благодари. През същия рейс времето се развали сериозно за няколко дена и дигна голяма вълна. Двамата гарантийни инженери - пишман моряци, ги хвана тежко морската болест и ги заварих в салета, легнали, увили се в килима, повърнали и единият от тях викаше неистово: „Ваня, умираю!“ После времето се оправи, а и те се оправиха като се зарекоха повече да не се качват на кораб. Станахме и приятели…
На 30 декември 1989 г. най после успях да замина за чужбина, да спечеля някой лев, за да си купя по-нов автомобил. Предишните години бях правил много опити, но винаги ми отказваха съответните инстанции с мотив, че съм бил политически неблагонадежден. Но нещата се бяха вече променили. Заминах за Тунис в град Касрин като рентгенолог за три години. Есента дойдоха на гости жена ми с двете ни деца близнаци - момче и момиче, тогава на 16 години.
Един ден помолих колежката ми българка и съпругът й да ми услужат с колата си - стара „Лада“ да заведа семейството си до морето, което беше на 300 км от Касрин. Прекарахме един чудесен ден на морският бряг и до насита се любувахме на морето чак до вечерта. За нещастие времето внезапно се развали и започна една тропическа буря с дъжд като из ведро. Успяхме въпреки трудностите да се доберем на   тридесетина километра до моя град, който е до границата с Алжир, и в съседство се издига голям планински масив, наречен Атласки, простиращ се и в двете държави. Характерно за този географски район е наличието на т.н. уеди, сухи реки. Това са корита, дълбоки и широки, на реки, които се препълват с огромно количество вода за минути свличаща се от съседния планински масив само когато се развихри тропическата буря. В останалото време са напълно сухи и шосето ги пресича без мост.
Някъде посред нощ попаднахме в точно такъв уед, който беше почнал да се пълни с дъждовната вода. Ние и още няколко коли и камиони бързахме да го пресечем преди да дойде голямата вода, както я наричат местните жители. За съжаление, бяхме закъснели с минути, защото малко преди да излезем на другия бряг ни застигна внезапно водна вълна не по-малко висока от 2 метра. Колата ни беше пометена и опря в един грамаден камион, натоварен с дини. Успяхме да се измъкнем от нея и да се качим върху дините. Само след секунди тя изчезна от погледа ни, залята от тиня и вода, а камионът, на който се бяхме качили, след всеки нов порив на водната стихия се клатеше застрашително.
Брегът беше на десетина метра пред нас, но беше немислимо да се опитаме с плуване да го достигнем поради страхотното течение и носените от водата дървета и предмети. Така прекарахме нощта до разсъмване, когато бурята затихна и нивото на водата спадна. Колата ни беше до покрива залята с вода и пясък, а за нас беше изпратена линейка от града да ни прибере живи и здрави.
Като послеслов не мога да премълча последиците от инцидента. Колата, макар че е била застрахована, и собственикът й адвокат - съпруг на колежката ми, след завръщането на жена ми и децата в България я принудил да му я заплати с всичките ми спестявания, макар че той бил получил застраховката.
Важното е, че ние оцеляхме, защото разбрах още тогава, че много хора са загинали тази нощ от придошлата вода.
Д-р Иван СЪРБЯНОВ

Д-р Иван СЪРБЯНОВ
Ако някой от читателите на „Морски вестник“ си помисли, че с публикуването на тази рисунка на художника Петър Н. ПЕТРОВ (1952-2013) от 1986 г. изразяваме отношението си към постъпката на адвоката в разказа на д-р Сърбянов… Може и да е прав!
Близнаците на д-р Иван СЪРБЯНОВ. Снимката е направена поне пет години преди пристигането им в Тунис.