НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ, БЕЛЛА ЛЪ И ПЕРЛА КЪ
Има моряци, чиито кариери са преминали само по големи и славни кораби, с които са кръстосвали също такива велики морета и океани. В моята биография има и доста дребни корабчета, а и такива, които тъжно кибичеха на кей или котва, без да проплават и един кабелт... 
Всичко започна не с изписаните женски имена в заглавието, а с абревиатурата VST (ВиеСТи), което ще рече „Варна Шипинг eнд Трейдинг“. Два от корабите на шипинга се бяха оказали вън от експлоатация вследствие на световната финансова криза. Красавиците с романтични имена стояха гушнати в средата на Варненското езеро и чакаха „подходящ” екипаж, защото на титулярите им бе писнало да киснат в гьола с редуцирана заплата, очаквайки съкращение на екипажа и къде със записка, къде самоволно, се бяха чупили. Няма вече лоялност в морячеството!
Сестринската прегръдка на двата кораба вече се бе проточила цели два месеца, когато от „шипинга” на ВиеСТи започнали да търсят моряци - пазачи, които хем да са съгласни да бачкат за малко пари, хем да съответстват на международните норми за дежурно-вахтена служба и най-важното - да са още живи, и да шават! Двама мераклии капитани се отзовали веднага, бил кандърдисан и един главен механик, а ние с колегата Тодор Драганов се присъединихме последни. Аз леко замитам с левия крак, Тодор - и с двата, та се наложи активно да се намесвам при качването ни по трапа. Освен това, колегата мъкнеше огромен и много тежък куфар. Докато се борим с него по трапа, от планцера насмешливо ни гледаха хората от екипажа.
- На какво се хилят пък тия - недоволства Тодор. - Не виждат ли побелелите си глави.
В следващите дни колегата Драганов ще се окаже добър механик и духовит събеседник, а тежкият куфар - пълен с техническа литература и речници...
Ние с Тодор символично ще сме екипаж на „Пърл Кей” - главен и втори механик, пак условно. Останалите членове на нашия екипаж са капитан, готвач и моряк. Тези от „Белла Лъ” ползват нашия готвач и още си нямат втори механик. Освен готвача, те вземат и електричество от нашия АДГ, често включват за отопление повече мощности от договорения лимит, което пък периодично предизвиква „блек аути” и ние справедливо ще ги наричаме „БЕЛЛАджийте”. Впоследствие всички ще заживеем на нашия кораб, за да можем да контролираме ползването на електроенергия, пък и за по-добра организация на дежурно-вахтената служба, която с понижаването на температурата, стана денонощна и доста отговорна.
Корабните длъжности официално ни сдава някакъв мрачен тип от Бургас, който сърдито и назидателно ни чете лекция по ТУК (теория и устройство на кораба) и нищо не казва за „перлата”. Колчем речем да попитаме нещо за кораба, бургазлията изкрещява „Не ме прекъсвай!” и скоро го пускаме да си ходи по живо по здраво с лодката, с която дойдохме. В следващите дни с Тодор често си навикваме „Не ме прекъсвай!” и се смеем от сърце. За съжаление Тошко се оказа единственият весел човек на борда. Останалите от екипажа са все хора на ВиеСТи, интровертни и непознати за нас моряци. Затова телефонирам на един весел съвипускник, все в зряла възраст, и го уговарям да дойде за втори при белладжиите. Приятелят ми дойде чак след пет дни и още първия ден спечели сърцата на моряците.
Беше най-обикновен делник от езерното ни ежедневие: главните двигатели бяха превъртяни, агрегатите - припалени, маслото на АДГ-то - сменено, горивният му танк - допълнен, температурите - актирани и докладвани, а готвачът бе приготвил вкусен обяд. Всички сме в салета, вече и с моя съвипускник и приятел, а Тодор Драганов започна поредната своя дълга и засукана история. В следобедните часове скуката бе тотална и се радвахме на всяка моряшка лакърдия...
Преди години Тодор Дъ, както го наричах, за разлика от механика на другия кораб, когото зовях Тодор Лъ, бил нает от много богат италианец за механик на модерна и красива яхта. Всички механизми на яхтата били супер качество, милионерът често канел приятели за кратки разходки и любителски риболов по средиземноморското крайбрежие. Постоянен екипаж на яхтата били само капитанът - също жабар, барманката - красива французойка, и наш Тодор. За милионерските партита и разходки чорбаджията, освен авери добавял готвач, артисти и келнери. Тогава французойката изпълнявала и ролята на пиар - аниматор. Сезонът бил привършил, яхтата стояла вързана в тихо италианско пристанище, а капитанът си бил отишъл вкъщи. Надвечер Тодор Дъ решил да се разходи по кея, на който били вързани стотина яхти, стигнал до малко барче, ударил една бира и тръгнал да се връща. Толкова му е пиенето на Тошко... Още в началото на дългия кей видял жена да лежи на бетона. Тръгнал да й помага и установил, че това е френската барманка от яхтата, която вероятно била джапнала повечко от една бира в многобройните заведения и сега краката отказвали да й служат. Тодор я взел през рамо и с голям зор я донесъл до яхтата, с риск за живота си прекрачил на борда, а после внимателно я сложил да легне в кабината й. Тук Тодор Драганов млъкна и настана тишина... След повече от минута се обади моят съвипускник:
-И какво стана после?
-Нищо. Отидох в кабината и си легнах - невъзмутимо отговори Тодор Дъ.
Съвипускникът ми на висок глас се развика, че е престъпление половин час да губиш времето на цял изтерзан от скука екипаж с описание на яхтени устройства, средиземноморска флора и фауна, красива французойка и накрая - нищо. После моят авер разказа своя история, която щедро компенсира непълнотите на тошковата такава и в следващите месеци стана постоянен разказвач на вълнуващи „достоверни” моряшки лакърдии. Днес съм ги забравил всичките, а тази с пияната французойка все още помня... Тук му е мястото да кажа, че Тодор Драганов е единственият моряк, с когото се сприятелих по време на езерното ми приключение. С моя съвипускник си бяхме авери още от Училището. В тошковия куфар имаше книги на немски и гръцки, оказа се, че знае и турски, а за английски - да не говорим. Научил езиците сам и ... от скука. Как да не си авер с такъв човек! Една нощ той влетя в кабината ми малко след полунощ. Оказа се, че аварийният генератор силно „люлее” и се кани да угасне. Изключихме захранването към „Бела”, после и към нашия кораб, но АДеГето вече береше душа и корабните крушки мъждукаха като цигара на дъжд. Хукнах надолу в машинното, как не се утрепах на оскъдното осветление, запалих щатния ДГ и в същия миг (ако щете вярвайте), аварийният угасна. С големия агрегат горивото щеше да ни изкара два - три дена - направо сме „за мустака”, а с АДГ-то - повече от месец.
Клечим с Тошко в тясното помещение на АДГ-то и мислим. От време на време палим с надежда двигателчето, но то си знае своето - поработи няколко секунди, закашля се и гасне...
Дренирах горивото, мирисах го, дори го близнах - гориво като гориво, пък и филтърът бе „работил” по-малко от месец. С маслото се озорих - няма как да го мириша и ближа, а филтърът - капсулован. Потърсих в резервния кашон и открих само един филтър и то - горивен. Нямах никакъв избор - монтирах го и запалих мотора. Запърпори весело и бодро! Преди да подскоча радостно, Тодор Дъ се доближи и вдигна ръката ми като на победител...
Тодор Дъ бе ужАсен разказвач на моряшки истории, но бе почтен и добър човек и вероятно затова го помня.
От голямото тичане и клечане през тази нощ ме заболя крака. Левия. Пускам си „Моят ляв крак” с Д. Д. Луис и се радвам на историята на моя известен другар по нещастие... За благодарност в следващите няколко дни търпеливо слушам корабните истории на Тошко. Някои от тях са направо невероятни, но толкова безхитростни, че вярвам на всяка дума. При това няма никаква интрига, увод и заключение, отсъства и кулминация, пък и нищо хероично няма в тошковите истории. Сигурно затова му вярвам!
Така изкарах три месеца в поддържане на корабните главна, спомагателна (и аварийна, би добавил Данчо Радичков) системи. Не се сприятелих с моряците от ВиеСТи. То и с Тодор Дъ кой знае какви приятели не станахме, но само исках да кажа, че го помня и харесвам. Хората от Ви есТи са моряци като мен и няма да ги коментирам. Впрочем, от четиримата братя само с Гено се поздравявахме.
Нищо лично, момчета, но Перлата и Белла няма да забравя никога!

Сл. ПЕШКОВ - моряк

Романтично утро от лодъчната палуба на „Перла“-та.
Корабът на „Белла“-джиите.
С Тошко пълним гориво за АДГ-то. Той ще спре помпата, а аз гледам нивото по високите палуби...
Тодор Дъ замисля нова лакърдия още по време на обяда...
Готвачът наистина го биваше, пък и порциите бяха юнашки.
Най-известният ляв крак сред пишещите колеги.