НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПЕРЕСТРОЙКАТА
Следя и подкрепям случващото се през последните дни, но защо мозъкът ми непрекъсната сигнализира за дежавю...
Някъде праз втората половина на 80-те години на миналия век в СССР започна процес, който бе наречен перестройка. Стартирани бяха реформи в икономичиската и политическа структура на държавата. В бетонната и едва ли не вечна система, се появиха пукнатини. Както би възкликнал Остап Бендер: „Ледът се пропуква, господа съдебни заседатели.”
Сигурно е било трудно за руснаците да си обяснят случващото се, а какво да кажем за нас - моряците. За по-малко от три години успяхме да видим по тяхната телевизия погребенията на трима съветски лидери. На последния „похорон” забелязахме младия и нахакан Горбачов, но не се досетихме, че ще има промени. По онова време съм чел такъв текст в руски вестник. „Каква е разликата между монархизма и социализма? При монархизма властта се предава от баща на син, а при социализма - от дядо на дядо.” Родната телевизия показваше директно погребенията и колоритният бургаски моторист Наско Бузата бе засякъл майка си да плаче пред телевизора по време на предаването.
- Ти плака ли когато през 43-а умря царя? - попитал Наско майка си.
- Плаках, разбира се.
- Тогава защо и сега плачеш?
- Ами защото всички плачат...
Ние, моряците, не леехме сълзи по онова време, но неволно бяхме въвлечени в събитията. През 1995-а перестройката като че ли си бе свършила работата: СССР вече не съществуваше, КПСС бе забранена, а българските моряци получаваха долари дори когато плаваха до „съветски” пристанища. През пролетта на същата година с м/к „Оборище” посетихме порт Херсон. Градът се оказа и голям, и красив, но бяхме предупредени, че тук нападения и грабежи се извършват и посред бял ден, а вечер задължително си стой на кораба, ако искаш да оживееш. За щастие зад кърмата ни застана друг български кораб - „Славейков”. Там е пълно с авери, с които не сме се виждали от години. Хукваме към приятелския кораб, но пред него, както едно време, стои пограничник и не разрешава да се качим на борда. Приятелите от „Славейков” слязоха при нас на кея. Сега пък не ни разрешават да се качим с тях на „Оборище”, а в града са бандитите... Стоим на кея и мислим. Няма място за нас в тази страна, защото след перестройката се ограничи движението на моряците, а бандитите вече ги пускат навсякъде.
Нямаше какво да перестройваме ние, безпартийните моряци, но в корабните партийни редици настъпи лек смут. По корабите никога не е имало деление по партиен признак и сред приятелите ми дори имаше хора от партийните върхове. Алекси Филипов бе един от тях, приказвахме си най-често за литература, но сме имали и „партийни” разговори. Той не можеше да си представи как капитан или главен механик може да не е член на Партията. Та това са най-важните хора на кораба, а конституцията повелява всичко да се ръководи от Партията, казваше Алекси и се изумяваше от факта, че аз и Звона толкова години командваме кораб, без да сме го потопили или унищожили в резултат на нашата безпрецедентна и арогантна безпартийност...
По едно време и корабните партийни организации от БМФ решиха (по-вероятно е да са им наредили) да са перестроят. Събраха членските книжки  на комунистите и започнаха отново да ги приемат в Партията. Нещо като турският султан и еничарите...

Кораб „Вола“, 1976-а. Танина е клекналият вляво.
Кораб „Вежен“, 1978-а Наско Бузата е прегърнал Черния Геш.
Кораб „Оборище“, 1995-а - радост за перестройката...
Спомен от първата перестройка. Не гледаме ли същото днес...
1972-а Брюксел! С приятеля ми Алекси (в ляво), който вярваше в перестройката.
1974-a c Наско Бузата някъде в Адриатика. Шпицарките си личат въпреки качеството на снимката...
Тези, които впоследствие не бяха приети, се почувстваха някак изключени, ама не баш. Невзрачният, но доста популярен огняр Наско Танина, бе между неприетите повторно в партията. Това се случи на м/к „Вола” и стана повод да узнаем, че Танина изобщо някога е бил партиен член. Новият му безпартиен статут не промени нашето отношение към бат Наско, но не го превърна и в жертва или поне - в дисидент, както се изкараха някои тогава. Ние всички харесвахме Танина, отнасяхме се с уважение към него, но и участвахме във весели моряшки  постановки, чиято жертва бе именно той. Вероятно заради последното лишиха човека от членство, защото според конституцията можехме да се бъзикаме с всичко, но не и с Партията...
Сигурно е било страшно наказание да те изключат от Партията. Нас, безпартийните, ни наказваха със „снемане на доверието”, но не мисля, че ние осъзнавахме какво означава това. Та те официално не бяха ни го давали...
През 1972 г, на м/к „Оборище” приятелят ми Алекси Филипов така рече на капитан Петър Колев:
- Другарю капитан, уж сте интелигентен човек и партиен член, а имате три деца и то все женски...
Капитанът само се усмихна, а няколко дни по-късно Алекси ми разказа покъртителната семейна история на този наистина добър човек. Първият помощник-капитан по това време бе също добър човек, но простоват и духовно ограничен. Въпреки това Алекси го харесваше, защото бе представител на Партията, а тя бе права, когато съгреши дори!
Партийната перестройка отдавна е в историята, но ще споделя едно мое наблюдение за перестройка от днешно време. През 1974 г. по време на дълъг ремонт в Западна Eвропа с м/к „Вола”, успях да спестя малко долари и си купих дълго мечтаните от мен жълти шпицарки, защото много си „ходеха” с блуджинсите, които бях превърнал в нещо като задължителна своя униформа. Много обичах острите си полуботушки, гордеех се с тях и се чувствах като щастлив „бунтовник без кауза” сред сънародниците си, които продължаваха да обуват патъци с големи бомбета и ярък червен лак. Днес забелязвам, че хората от властта масово се докарват с лъскави шпицарки, но тяхния вид буди у мен не възхищение и носталгия, а отвращение. Ето защо: Новите островърхи обувки не са ботушки, а половинки, не ги съчетават с блуджинси, а със скъпарски панталони, черни са на цвят, да не говорим за езика на тялото, прическата, погледа и интелекта.
На един японски въглищар не бе върнато членството на третия помощник капитан. Нищо му нямаше на момчето, дори бяхме авери, участваше активно в корабните запои, организираше и реализираше не само своята, но и марфата на командата, абе баш точен моряк си беше. Вуйчо се разтревожи от това насилие над своите и ме помоли да ходатайствам за Третия пред Иван Ненчев, с когото бяхме приятели. Сторих го, а Иван малко недискретно сподели с мен съдържанието на протокола от събранието на корабната партийна организация по случая. Алкохолът и марфата бяха общоизвестни и коментирани от партийците, но първият помощник-капитан, в защита на помощника, бе казал, че той е верен на партийните повели и добър професионалист, само дето забравял да превърта корабните часовници на московско и българско време...
-Е какви други задължения освен сверяването на часовниците има един трети помощник на „кюмюр лайн”? - попита ме Иван Ненчев и аз бях принуден да приема момчето в „нашата” партия, където той отдавна дефакто членуваше. А на езика ми беше да кажа на Иван, че на кюмюрджийте, неговата Партия отдавна негласно бе изключила плаващите там моряци от световното комунистическо движение. Първичните партийни организации (ППО) по тези кораби обикновено наброяваха не повече от пет човека, а когато плавах със Звона, сме правили рейсове и с един единствен комунист на борда. То и изключеният трети помощник най-често бе в партийна организация от двама - трима и вуйчо го назначаваше за партиен секретар.
Признавам, че имам само хубави спомени от перестройката. Партията се втренчи единствено в себе си и позабрави за нас, безпартийната сволач. В СССР се появи награда на името на моя любимец Андрей Бели, а през 1976-а „Наутилус Помпилиус” написаха прекрасна песен („Оковани” се казваше) за перестройката. В песента се казваше, че „едно говорим в кухнята, а друго - на улицата”, че някои „работят нищоправене”, борим се да „стабилизираме бедността си” и след „червения изгрев ни чака кафяв залез”... Насладете се.

Здесь можно играть про себя на трубе,
Но как не играй, все играешь отбой.
И если есть те, кто приходят к тебе,
Найдутся и те, кто придет за тобой.

Като че ли вчера е писана песента...
Несъмнено „перестройка” е красива дума и за авторство може да претендира някоя велика нация. Справка - „брекзит” и англичаните. Същността на тези думи си е чист резил, но те остават в лексикалната човешка история.
Ние българите сме малко на брой хора, но имаме дори за перестройката думи: ОБЛЯКЪЛ СЕ ИЛИЯ и т.н. В родната ми Кутловица пък думите са НЕ БОЙ СЕ МАРИЙО, НОЖО Е ДРЪВЕН...

Сл. ПЕШКОВ - моряк