НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И МУЗИКАТА ЗА ДУШАТА
В това есе няма да ви разказвам за прекрасната СОУЛ музика, а за думите, които чуваме понякога в разгара на ихуахуто:
-Що не пуснеш нещо за душата...
Винаги са ме изумявали подобни желания. Как да обясня на желаещия, че понякога имам сто песни за душата, друг път - нито една, и че всеки си има своя „музика за душата”. Особено пък ние моряците. На отплаване това е „Сейлинг” на Род Стюарт, по време на прехода - „Райдърс он дъ сторм” на „Дорс”, а на пристигане - „Йелоу рибън” на „Даун” с Тони Орландо.
Как пък нито една от изброените песни не е от стила СОУЛ! Спомням си първите песни на компанията за соул музика „Тамла”, преименувана по-късно на „Мотаун” и ако някой нарече това музикална революция, то тя наистина бе „за душата”. Музиката бе много дискретна, а не за широките народни маси и това й придаваше чар и стил. И гласовете, и песните бяха някак душераздирателни. Изпитвах искрено възхищение и вълнение от пеенето на Отис Рединг и Уилсън Пикет, още в Морското ги слушах в среднощен час на „Калипсото” на Гъсо. По корабите бе още по-лесно, купувахме си „щайги” и на огромни ролки записвахме нашата си „музика за душата”.
На м/к „Гоце Делчев” (стария) по време на едногодишен рейс през 1972-а Пацо си купи много як „Акаи” и на една (пак яка) ролка записа хиляди пъти песента - „Седя си на кея в залива” на Отис Рединг. Песента естествено бе на фирмата „Мотаун”, ама откъде да знае четвъртият механик Петко Петков - Пацо, че името е съкращение от Мотор Таун и затова песента така пасва именно на нас, моторджийте... На сбирките при Петко се въртеше само тази ролка и някои питаха защо през цялото време се чува една единствена песен.
-За да се чувства изобилие - отговаряше Пацо и без да иска пръв дефинира понятието „музика за душата” - изобилие от звуци, чувства и сълзи...
Всичко беше скъпо за българския моряк през 1972-а, магнетофонната лента - също, но момчето бе изхабило цяла ролка BASF само за една песен!
Вероятно песента много му е харесвала, а в края на рейса и целият екипаж свиреше с уста солото на Отис на финала на парчето. И това ако не е музика за душата! При това никой от екипажа не разбираше английския текст, не знаехме и това, че песента е написана дни преди трагичната смърт на Рединг при самолетна катастрофа. Тази музика не се анализира, тя се чувства...
Десетина години по-късно на м/к „Богдан“ в тотална „песен за душата“ се превърна „Ревност“ на Франки Милър. Лесноранима е моряшката душа...
За разлика от случката на стария „Делчев”, соул музиката не стана много популярна в България.
Чак през новото хилядолетие в Банско (?) дойде и пя един от най-великите соул изпълнители - Соломон Бърк. Той е истинска легенда в „музиката за душата”, но мисля, че много закъсня с гастрола си, пък и Банско - град на ските, не е Детройт - мотор таун. Фестивалът в Банско се водеше за джаз такъв, а Бърк отдавна бе коронован за „крал на соул музиката” и мисля, че у нас музикантът не получи вниманието, което заслужаваше. А колко вълнуващи са песните на този човек! Особено за хората с разбити сърца, ама кой да ни позволи да чуем своевременно „Гот ту гет ю оф май майнд” и „Край ту ми” с великолепниите текстове и брас секции? Та това бе упадъчна американска музика и за нея нямаше място в соца...
На един „голям японец” в края на 70-те си купих последния албум на „Юрая Хийп“, ако и да не бях голям фен на групата. Направих го най-вече заради обложката, но песните ми се сториха някак безлични, еднообразни и старомодни. Това бе третият и последен албум с бъдещия „полубългарин” Джон Лоутън. Имаше нещо сбъркано в този албум. Язък за хубавата рисунка, но съм сигурен, че и девойката - войн от опаковката бая срам е брала за калпавата музика. Е, музиката се оказа далеч от душите ни, но барем титулната рисунка ни пълнеше окото...
Единствената хубава песен в албума - „Върни се при мен” бе написана от барабаниста Ли Кърслейк и музикалния гений Кен Хенсли, а Лоутън я пееше с изключително чувство и вдъхновение. Кърслейк почина преди дни, а трагичната вест ни съобщи именно Хенсли...     
Корабният домакин на въпросния „японец“ бе младо момче, харесваше рокендрол и тъй като споделяхме един канижел, идваше при мен да слуша музика. На третото прослушване на „Падналия ангел” (така се казваше злополучният албум на „Юрая”) младежът се заслуша и си пусна още няколко пъти „Върни се”. На следващия ден той си пускаше само тази песен, а до Мурманск по цели нощи лееше сълзи, слушайки все същото парче. Оказа се, че преди десетина дни домакинът е получил от гаджето си радиограма, в чийто текст девойката бие шута на моряка. Скоро и песента, и сърцеразбиващата история на домакина станаха достояние на целия екипаж и всяка вечер кабината ми се пълнеше с почитатели на зарязания младеж, пиячката на аванта и песента „Върни се при мен”. Радистът предложи да изпратят радиограма до безсърдечната девойка, а след като го сториха и тя ги сиктирдоса, домакинът продължи да вади алкохол от поверения му камбуз и да събира душевни съмишленици в приемната ми. Нарекох групата „Клуб на разбитите сърца”, но повече щеше да им подхожда „Пияно клуб”- нали Хенсли е пианист...
В детството ми музиката за душата бе преди всичко италианска, но когато през пролетта на 1970-та бях командирован по корабите, тази музика бе далеч от златните си години. За щастие още същата година с м/к „Копривщица” посетих Италия. Дори в тамошните музикални класации първите места бяха отредени на английски и американски изпълнители. От италианците запомних само песента на Челентано, с която той спечели Сан Ремо. Тогава в Италия стачките бяха ежедневие и песента „Ки но лавора (нон фа ламоре)” бе посветена на последната такава. Още в началото с типично „урлаторе” се декларираше, че който не работи, няма да получи любов... Запомних социалното послание на песента, защото тя кой знае какви музикални достойнства не притежаваше.
Година по-късно екипажът на м/к „Оборище” бе поканен в съветско пристанище в ролята на интернационален пълнеж при честването на Първи май. След речите и приветствията, ни пуснаха музика за душата, като песента на Челентано се повтаряше многократно. Деликатно подхвърлих на вуйчо, че текстът на тази песен е против борбата на италианските трудещи се за социални права и днешният празник не е най-подходящото време за нейното слушане. Първият помощник капитан мразеше всякаква музика, затова с радост изтърча при съветския началник и му се оплака от „Ки но лавора”. При завръщането ни във Варна „вуйчо” бе извикан в партийния комитет и „Яде калая“ за проявена политическа некомпетентност в съветско пристанище. На въпроса как той е разбрал текста, вуйчо бе цитирал мен като „млад комсомолец”, който знае италианската дума за стачка - шоперо... По онова време комсомолец и комунист си беше едно и също.
Докато аз плавах по световният океан, приятелят ми Къки учеше във варненския медицински институт. От рокендрол бъдещият доктор Кръстев не разбираше нищо, но покрай мен бе принуден да слуша тази музика. За да го приобщя към великото изкуство, записах специална „докторска касета“ и в следващите години тя се превърна в музика за душата на моя приятел. На въпросната касетка се изявяваха „Доктор

Челентано: Няма бач - няма любов!
1958-а Мала Кутловица - това бе официалната музика за душата тогава...
Соломон Бърк - крал на музиката за душата.
Падналият ангел - добра обвивка, лошо съдържание.
Доктор Хук.
Васил Върбанов.
„ТАМЛА 1964“ - СтивиУо - в сиво, „Сюпримс“ - черно, „Темтейшънс“ -жълто, Марта и Ванделас - розово, „Смоки“ и „Миракълс“ - в червено.
Песента, която плени душите на моряците от кораб „Гоце Делчев“.
Хук и медицинското шоу“, „Доктор Филгуд“ и Доктор Джон. Къки знаеше наизуст всички песни, а „Силвия,с мадъ сей“ стана пиянски химн на всичките ми срещи с него. Къки много харесваше и Челентано и все го цитираше от филма „Серафино“ (1968), където той съветваше приятеля си овчар как да свалят две девойки край реката:
-Гледаш коя е по-хубава и скачаш на другата...
Днес с тъга констатирам, че е важно какво харесваш, а не къкъв си. Моят стар познат Васил Върбанов от радио „Тангра“ дори направи предаване по БНТ „Моят плейлист“. Там популярни личности обявяват и обясняват своите най-любими десет песни. Ако човек се замисли, такава класация е невъзможна и аз справедливо негодувах на първите няколко предавания, а после осъзнах, че това не е класация на песни, а на хора. Нещо като „Кажи ми коя е твоята музиката за душата и ще ти кажа какъв си.“ Васко е умно момче и вероятно отдавна е осъзнал безумието на подобен плейлист, но в предаването му разбираш кой е сериозен човек, кой - повърхностен и кой - просто позьор.
През 1983-а Тото Кутуньо създаде „Л`италиано“ - една истинска песен за душата. Рефренът „Лашатеми кантаре“ (Оставете ме да пея) стана любим за милиони хора по света, а на м/к „Богдан“ го пеехме с касетофона на всяко корабно джамбуре. По едно врече осъзнах, че моряците пеят „душата ми кантаре“. Те не знаеха какво означава „лашатеми“, но се досещаха за „кантаре“ и чувстваха, че душите им пеят, защото това бе МУЗИКА ЗА ДУШАТА!

Сл. ПЕШКОВ - моряк