НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (15)
Данчо Кебапа
Взех степен за втори помощник-капитан и за награда трябваше да доказвам лоялността си към „ръката”, която милва, дарява и шамаросва. Набързо се натоварихме на аероплана и полетяхме за смяна към Франция. Маршрутът беше от Варна, през София, от там до Париж, и с локален полет до Нант. Нищо работа, цял ден в компания на гаргите!? И те летят!  Нали?
От Варна излетяхме с един измъчен „Ил-18”, претъпкан с поредната серия прегорели полски летовници. Болшинството от тях вече бяха си взели противостраховото канче водка или подобен алкохол. От привиота, който бяха погълнали и щедро освобождаваха от стомасите си по пътеката или в някоя приятелска пазва, се носеше геенски смрад. А напук, илюминаторите на аеропланите не се отварят. Запя се патриотична песен и самолетът хукна да се разгонва по пистата.
Седях до илюминатора зад крилото и гледах как маранята от струята изгорели газове го караше сякаш да трепка. Цепейки на малки порции сутрешният въздух, пропелерите виеха неистово и се мъчеха да преодолеят земното притегляне, докато в един момент ми се стори, че и крилата взеха да махат усилено, за да помагат да се отлепим. Воят прерастна в рев, „Илюшката” потръпна и се затича по пистата. Друсането на колесниците по бетона престана и в следващите минути видях сградите да се смаляват като кибритени кутийки, а хората замязаха на мравки. В един момент диферентът на машината се изравни и шумът в салона поутихна.
Набирахме скорост към София. Прелетяхме над Шипка, паметника долу си стоеше все така величествен и самотен. Още не бях глътнал „Лукче”-то и вече ни казаха да затегнем пак коланите. Снижавахме се за кацане. Шумът на турбините се промени и салонът завибрира от отварянето и спускането на колесниците. Долу вече блеснаха кубетата на „Ал. Невски”. Командирът хоризонтираше машината за пореден път, когато пияният поляк пред мен се накрени на единият си борд с такава сила, че седалката не го удържа, откачи се от едната си страна и го изсипа на другата.  
- Катастрофа-а-а, катастрофа-а-а-а-а-а, катастрофа-а-а-а-а-а! - закрещя с оцъклени очи, заклещеният пияндурник, като плюеше фиде и каквото бе останало в устата му.
Няма да си призная, ама почти се наак(.)ах от шубе! Така безславно, само на 300 метра над летището да …
Добре, че спътникът му така яко го фрасна в главата, та после чак на изхода го видях още да спи непробудно в една количка за багаж.
След няколко часа се натоварихме на една „Ту-134”-ка, и отлепихме за Париж. Е, този път сред пасажерите се оказа Факира Мити! Беше тръгнал да се види със сина си, който пееше в зала „Олимпия” и нещо не го долюбваха нашите величия по това време. Та, не скри самолета де, но пък ни скри шапките. Страхотно благороден старец! Не го познавах визуално, но стюардесите го знаеха и ни го представиха. Горещо подканен от пасажерите, Великият Маг започна да вади като шума, долари и франкове от сакото на един от нас. Стана шоу и половина, как не падна самолета? Още се чудя? Спомням си, че точно по него време беше приключило значимо футболно събитие, на което пак се бяхме осрали. Та Магът изкоментира, че вместо топката, нашите се ритат един друг под капачките, както е и в цялата ни татковина! 
Кулата на Айфел проблесна, осветена от мълнии. Над Париж валеше напоителен есенен дъжд. Тъй като нашият български представител на „Балкан” дойде да се види с дакела си, делегира посрещането ни с погнуса на една хубавица, французойка, работеща за „Балкан”, която с ослепителна усмивка и Мопасанов френски се опитваше на „английски” да ни „оправи”, в търбуха на огромното летище. Ама и ние сме ефета, български моряци!
Оправихме се и още… как? Вярно, че два дни хапахме джуките, докато си чакахме багажа, но… важен е крайният резултат: бяхме на борда!

Петимата от РМС (PETIMATA OT RMS - IMO 7813016), 2004 г., Източник: http://www.shipspotting.com/
Капитан Росен ЛОДОЗОВ.
Петимата от РМС, 2007 г.
Източник: http://www.shipspotting.com/lid=1713611#
Петимата от РМС, 2005 г.
Източник: http://www.shipspotting.com/
Последният ни за деня полет протече доста екстремно. Заради облаците, командирът така надърви самолета, че кафето направи неприлични лекета по гащите ни. Французите си знаеха стоката и се стискаха яко, ама ний с гайдите? Спомням си подобен дефект за пръв път в московското метро. След предупреждението от репродуктора с тенекиен глас: „Осторожно, двери закрывается!” - се изтупах на пода на мотрисата, преди да съм се хванал за някаква дръжка. Абе… човек се учи …!?
Агентът ни чакаше на Нант-ската аерогара с разчекнато изписано името (вероятно от корабен графоман) на кирилица върху парче от кашон. По почерка и най-смотаният скриптолог щеше да определи драскача, като малограмотен и скръндза.
Корабът разтоварваше портокалов шрот, и наоколо ухаеше сладникаво. А какъв бил номерът? След като угоят прасетата си с рибно брашно, в последната фаза, франсетата ги хранеха около месец с портокалов шрот, за да потулят миризмата на риба от месото. Измъдрено!?
И да не би някой да си помисли, че не крадат? Крадат, бетер от нашите мангали! Но го правят по френски. С финес! Петнадесетина минути преди пайдоса в края на смяната, крановиците препълваха кошовете на фидерите с шрот. След воя на сирената, маркираща края на работният ден, просто приятелите си докарваха колите с прикачените ремаркета под коша и най-законно почистваха фидера! Пет-шест тона! Никой не можеше да им каже и копче! Анадън му?
От Нант се понесохме на запад към Кабот Страйт, устието на р. Свети Лаврентий. След дъждовна Франция ни посрещна есенният Северен Атлантик. Залезът вещаеше сбъдването на прогнозата от Халифакс - 8/9 бала. Златисто жълтото на хоризонта се преливаше в кърваво-червеното високо горе, където плахо притрепваха първите звезди. А почти в зенит небето беше мораво-виолетово. От там ледено ни следеше окото на Юпитер, а под него дебнеше ненаситната паст на депресията. Красиво (ако го гледаш на кино) и напрегнато (като знаеш какво те чака). Но просто нямаш друг път.
Стискаш зъби, молиш се, да те пощади и продължаваш напред. В такива моменти дори завиждаш на тези долу в машината, те не виждаха това, само го усещаха. Завиждах и на самолетите, чиито бордови светлини премигваха в червено и зелено. Оставаше им още малко и щяха да плъзнат изнурени корпуси по пистите с изпружени напред колесници. Зад соплата на турбините им оставаше бяла пара, която бесният височинен вихър накъсваше за секунди на светещи перушинки. Ех, след колко ли време щях да съм пак в креслото на самолета на път за дома? Тепърва пред мен стояха минимум шест дълги месеца. А само след няколко часа ме чакаха коравите шамари на океанските талази. Не особено приятна перспектива!
Стрелката на анероида с трепкане и нежелание клюмаше наляво и писецът на барографа дращеше лявата част на „Виктор”-а, V- то!
Що за зловеща буква щеше да се изпише в следващите часове и дни? А можеше да се трансформира и в „уиски-W”? Кой знае? И колко дълбока ще е средната част на „уиски”-то? Това бе известно само на „Онзи”- горе!   Той се разпорежда с нас: „Човек предполага - Господ разполага!” 
Не съм силен в перото, за да опиша Силата на Природата и безсилието, нищожеството на човека. Несравнимо е! Който успее, ще му сваля шапка! 
Ближейки сравнително поносими рани, след около седмица навлязохме в устието на Великата река.
Товарихме от Монреал жито за СССР. Седяхме в салета и на биричка си лафихме какво ли не. Да, ама бирата взе, че свърши и някой трябваше да притича и купи, а отдавна минаваше полунощ. Америка! Канада! Гангстери! Бандити! Ал Капоне? И какви ли не още подобни мисли, набити в канчето над раменете ми. Стисках копюра с десятка, Нейно Величество и кленови листа. Пристанището нямаше зидове и огради с вишки и телени мрежи, нямаше врати! 
Пресякох осветеният мокър булевард и се намъкнах в първият бар. Измънках: 10 бири, усмихнатото момче ми подаде стекчето, чукна бонче на касовия апарат и ми каза да заповядам пак. Работели нон-стоп. Ха сега иди, че вярвай и не се оглеждай за разпилени гилзи, трупове и димящи дула зад всяко кюше?
През деня се разхождах из двуетажния град без да настъпя ама нито едно кленово листо? Как успяваха да ги прибират, останах с впечатлението, че ги хващат още във въздуха. Е, оказа се, че наистина ги смучеха с мобилни прахосмукачки, чийто звук не плашеше стотиците катерички, които безгрижно се гонеха по кленовите клони и дяволито се закачаха с минувачите.   
След като натоварихме по-голямата част от стоката, се отбихме да дотоварим до фул жито от Квебек - Кюебек ми звучеше по френски? Случи се малък инцидент, просто един моряк не се върна повече на кораба, остана на брега. В каютата си бе оставил дребни подаръчета и бележка, че ще се предаде в полицията след отплаването ни. След като полицаите я прочетоха, просто ни поканиха да не го чакаме. След време научих, че са „разгонили фамилията” на близките му у нас. За урок!  Изнизахме се от Великата река и ударихме на североизток към ЛаМанша. По непонятни за мен причини, барото реши да прекара курса северно от Шетландските острови, за да избегнел интензивният трафик през Канала? Беше си чешит и нямаше доверие на нас, щурманите. Бих дал оценка „пъзльо” трудно, но пък категорично - „самонадеян герой”. Все пак, в края на октомври в тези райони просто вреше!
Вятърът фучеше зад кърмата и вантите свистяха злобно като настъпани змии. От небето се забиваха ледените нокти на суграшицата и лицата ни почервеняваха като на Фенимор Купър-овите герои, липсваха ни само перата и герданите от мечи нокти. Над двеста метровият корпус, тикан от тринадесетте хиляди магарета с огромна мъка и метално стенание се катереше по разпенените гърбове на талазите. Застигащите ни вълни направо прескачаха кърмовите леери и на бегом прегазваха палубата, оставяйки люковете на хамбарите в разпенени водовъртежи дълбоко под себе си.
Бакът не смогваше да се покатери над набраздените от щорма вълни и носовата мачта ги пореше вместо форщевена. Когато след няколко минути все пак палубата успяваше да изплува, огромните водопади със злоба се оттичаха и влачеха след себе си като Багдадски крадци всичко, което е било забравено неукрепено или изкъртено. Защо ли помня това? Навършвах 27-мата си година! 
Пристигнахме в Рига по средата на ноември. Посрещна ни едно село от около 80 парчета като нас! Отиде половината от чартъра, беше първата ми мисъл. Е, сбърках с месец и половина. Докато си чакахме реда, заваля сняг. Но точно върху средния хамбар не натрупваше. Капаците оставаха сухи и местните чайки буквално плажуваха, като наторяваха всичко. По Коледа застанахме на кея. Отпразнувахме и Нова Година в Интер клуба с допиване на кафе на борда! И в една ясна мразовита вечер, по време на разтоварването от този хамбар, се разлетяха хиляди светулки. Гореше житото!
Сутринта, вече на светло, грайферът вадеше сива димяща пепел. Оказа се, че в онези щормови дни през Атлантика, корпусът здраво се е огъвал и хамбарът просто се е нагълтал яко с вода! Следите на измития житен паспал бяха белязани от лъскавите кристалчета сол по комингсите. По-силна от тази улика - здраве му кажи! Последваха рекламации, протести, топене в „кофата с мастилото” ... „именувам се...” и всичко под ред. Останалото жито щеше да се трансформира в качествена огнена вода, а Капитана си го изкара на нас, като въведе „сух режим” и мероприятия за борба с контрабандата и черноборсаджийството. Но всяко зло, за добро!...

Втората част от разказа на капитан Росен ЛОДОЗОВ
(в PDF-формат) можете да прочетете тук.