НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ОТМЪЩЕНИЕТО
Още помня най-популярното желание за мъст от моето детство. Съселяните ми казваха: „Сакам да съм муА на стената”, а имаха в репетоара си люти клетви от рода на: „Синь огин да те изгОри!”, „Змийчица да те изеде”, „ПрОклет да си!” и прочее екзотика от времето, когато филми на ужасите още нямаше.
Желанието да сме „муха на стената” на пръв поглед е странно, но то доближава философията на моето село до дзен будизма. Ножовете, сабите, пушките и пистолетите бяха на постоянно и всеобщо въоръжение по домовете и гащите на моите съселяни, но хората предпочитаха да са „муха на стената”, за да могат с наслада да регистрират бъдещите страдания и угризения на враговете си.
Биографичните филми и книги са добър повод за отмъщение към колега и конкурент. Отнасям се с подозрение към тези изяви, но няколко биографични филма на Клинт Истууд (за велики джаз и поп музиканти) и по един на Кевин Спейси (за Боби Дарин) и на Ед Харис (за Джаксън Полък), ме изпълниха с респект и възхищение.
Последните двама дори не само режисираха филмите, но и изиграха главните роли, а Спейси изпя и песните на Дарин от саундтрака. В една от сцените за Полък (Харис) той е пиян, както обикновено и повтаря няколкократно: „Мамка му на ПикАсо!” Фактът, че Харис произнесе правилно ударението, ме накара да се загледам. Пикасо е съвременик на Полък и би трябвало да е бил близък по идеи с американския си събрат, та се зачудих защо го псуват. Чак в края на филма Полък (Харис) каза: „Ах, този Пикасо, всичко е измислил!”...
Някога беше много лесно да си против нещо и да отмъщаваш някому. Помня как през 60-те Роджър Долтри, легендарният фронтмен на великата рок групата „Ху”, в едно интервю каза, че рокаджиите са борци.
-Срещу какво? - попита го наивно водещата.
-Ами предложете нещо - чистосърдечно отговори Долтри...
Има моряшки легенди за няколко смъртни случая по време на рейс, че били акт на отмъщение, но на два от инцидентите бях пряк свидетел и гарантирам, че бяха най-обикновена небрежност и случайност.
Един от най-зловещите случаи на „отмъщение” е този с изчезването на главния механик на стария м/к „Л. Каравелов”. Страховитата легенда разказваше, че хората от машината не обичали началника си, след завършване на котлочистката затворили шефа в пещта на котела и запалили форсунката...
Случката уж станала някъде край бреговете на Япония. Години по-късно срещнах моряк, който е правил този рейс като помощник-капитан и е бил нещо като „муха на обшивката”, именно по време на трагичното събитие. Според неговите показания не е имало никакъв конфликт между главния механик и машинна команда, а шефа от доста време е давал признаци за сериозно психическо разстройство. Авариите по машината били непрестанни, човекът бил под огромно нервно напрежение, имал си и семейни проблеми, а Иван Ненчев, който ми разказа тази история, твърдеше, че дори е имало доста преки и косвени признаци за предстоящото самоубийство.
Това не пречеше, на моряшките сбирки след поредната чашка алкохол, някой моряк да подхвърли:
-А на „Каравелов” Свещара го задраяли в пещта и палнали форсунката...
На м/к „Оборище” машинният боцман Веско се оказа опасен чешит. Той хляб и зеленчуци не ядеше, а домакинците наричаше „бяла мафия” и кашавари, като мрачни спомени за сталинския терор и родната казарма. Те пък го нарекоха Тракащия Вълк, защото консумирал само „вълча трева и смядовски планктон”. Войната между Тракащия и домакинците се водеше с променлив успех, но Вълкът запазваше спокойствие в повечето ситуации. Това още повече вбесяваше кухненци.
Една сутрин вратата на боцмана осъмна с огромен плакат от анонимен автор. Хартията бе амбалажна и без съмнение произходът й бе от камбуза, а на нея под зловещ череп с два кръстосани кокала, бе написано: „Вълчо, на мъки си обречен!” Демек, ще му намалят порциите и отрежат допълнявките...
За меко и артистично отмъщение ми е разказвал един от най-известните варненски футболисти от миналото. Той бе сърцат и неуморим бранител и публиката го обичаше, защото всеки мач тичаше и се бореше, като че ли от това зависи живота му. Футболната му кариера отдавна бе приключила, но веднага го познах, когато го командироваха за камериер на нашия кораб. Направи ми впечатление, че и в салета той се държи като на футболното игрище: отговорно и всеотдайно. Веднъж го заприказвах за славното му футболно минало.
„Бях бедно момче от варненско село, заразказва ми бившият футболист, училището не ми вървеше особено и баща ми ме изпрати в Корабостроителния

„Любен Каравелов“ - ужасът на измисленото отмъщение.
Ед Харис като Полък.
Култов филм за отмъщението.
Някога имаше и цигани отмъстители.
Роджър Долтри - универсален отмъстител.
Спейси като Боби Дарин - велик!
Чарлз Бронсън - серийният отмъстител.
завод, където даваха храна, квартира и жителство, в замяна на бач в най-тежките и мръсни цехове. За момче като мен животът в големия град си бе направо мечта, дори започнах да играя футбол в заводския отбор. Ритах и с желание, и с кеф, защото за футболните срещи откачах по някой ден от тежкия труд в цеха и ми даваха безплатна храна. Един ден при мен дойде човек от големия градски отбор и ми предложи да подпиша договор с тях. Сторих го веднага, а останалото бе просто приказка. „Водеха” ме на работа в завода, но там ходех само за заплатата, на тренировките ринех земята под краката си и треньорът сигурно е бил доволен от мен. Накрая ме пусна на официален мач срещу ЦСКА!
Преди мача той ми каза следното: „Сигурно познаваш всички от противниковия отбор, защото са известни. Разликите между теб и тях са в тази известност и в размера на заплатата. Останалото е същото - същите бутонки, калци, гащи и фланелки, а по отношение на физическите данни, ти дори имаш предимство. Сега е моментът да докажеш кой е по-добрият и това зависи само от теб“.
Доста зор са видяли знаменитите нападатели на ЦСКА срещу никому неизвестният циганин, а варненската публика го даряваше с аплодисменти и любов при всеки мач в продължение на цели десет години. Впрочем, на този треньор му викаха Червения и остана като най-велик в историята на местния футбол...
Няма как да не разкажа за отмъщенията в рокендрола.
Неотдавна почина барабанистът на великата банда „Крийм” Джинджър Бейкър. Не го харесвах по много причини, но най-вече за това, че непрекъснато обиждаше моите любимци „Стоунс“ и „Цепелин“. Как свирели фалшиво, как са му се възхищавали и как той лично ги е унижавал. Двете групи вече бяха постигнали хилядократно повече от Бейкър, но никой от тях не каза лоша дума за него, а той успя да се скара и сбие дори с великите музиканти от собствената му група, излагаше се на сцената и в живота, без да чуе нищо обидно от Ричардс, Джагър, Пейдж и Плант.
Нали помните циганина - футболист: Бейкър може и по-добър музикант да е от другите, но нотите и инструментите са същите. Разликата е в духа и морала, а в случая прошката се оказва най-доброто отмъщение. 
Признавам, че е имало моменти, когато съм мечтал за отмъщение. Дори и старият завет така ни съветва - зъб за зъб, но никога не осъществих нито една от отмъстителните си мечти.
Последният път, когато изпитах това чувство, бе преди десетина години. Тогава една бургаска корабоплавателна фирма открадна последната ми заплата. Бях работил за тях повече от две години, спасявал бях корабите им при сериозни брегови проверки, позволявах им да използват авторитета и името ми при решаване на междуфирмени и междуведомствени проблеми, сплотявах и обучавах екипажите им. След кражбата се почувствах обиден и реших да приключа с плаването. Стоях си във Варна и следях движението на последните си кораби, защото помнех екипажите с добро, пък и те често акостираха тук.
Реших, че мога да се обадя на приятели от местните контролни органи да арестуват тези кораби. Не заради мен, а въз основа на сериозните несъответствия, които съществуваха в организацията и техническото състояние на корабите. При това моите приятели нямаше да изпитват угризения, защото щях да им опиша нарушенията по вид и място...
Не го сторих. Аз не бях единственият ограбен от тази фирма, но на корабите им работеха обикновени момчета и пенсионери като мен. След поредния арест чорбаджиите щяха да секвестират заплатите им, както го бяха правили от години. Те вече бяха във властта. Непрекъснато ги показваха по телевизора, но вече не бяха тихи и потайни, а арогантни и намазани. Искам да знаят, че не съм им простил, но екипажите им помня с добро. 
Благодарение на четенето пък бях узнал, че древен мъдрец е рекъл: „Една избегната битка не може да бъде изгубена“...
Сега зная, че съм постъпвал правилно, защото и до днес никой не е създал всемирните везни на възмездието. И надали някой някога ще успее...
МОЖЕ БИ САМО БОГ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк