НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (19)
Деди Пул (Зимен рейс до Мурманск)
Плавах на моторен кораб „Славянка” като 2-ри офицер. Разтоварвахме в Бургас Запад, когато се разбра, че капитанът ще се сменя. Новият капитан, кръстен набързо „Деди Пул”, стар и печен барбa, идваше като за награда преди пенсия. От кораб „бай” „Персенк”, много по-старо и измъчено корито със средна надстройка. Очертаваше се рейс до Мурманск.
Не особено приятно мероприятие за през зимата над 69-тия паралел. Случи се тъкмо след Никулден. Трябваше да се отплава „срочно“, което остави в хамбарите доста стока за обиране. Целта на занятието беше да се пристигне в северното пристанище поне на 31-ви декември в 23:55 часа, и със заставането на кея да се отчете, че вече сме натоварили и преизпълнението на плана за годината е вързано.
Така се правеше тогава понякога, или почти винаги. Време имаше бол, а и машината можеше да впрегне всичките си 12 000 катъра, имахме „добро“ от отдела, ако се наложеше. Оставаше да случим на пагода. Вечерта започнахме маневрата за снемане от кея. Небето беше ясно, времето тихо и студено. Градът на „морето и неговите трудови хора“ се готвеше за следващия празник. Само дето не миришеше на свинско, формулировката за „антициклон“ на О`Кея (колоритен преподавател по хидрология и метеорология и др. в Морското училище по това време - бел. ред.). Луната блестеше като калайдисана. Руснаците тъкмо бяха заличили надписа „Марлборо“, оставен от „Аполо 14“. С невъоръжено око се четеше: МинОбороне предупреждает - Курение вредит Вашему здорове! Добре, че бях непушач! Но нашата мисия си беше по-друга.
По силата на разписанието, аз действах на кърмата. Тъкмо бяха ни снабдили с нови преносни УКВ радиостанции - уоки-токи-та, с тегло около три оки, без батериите и телескопична антена, дълга като спортен спининг. Осемте никополски батерии им вдъхваха живот за около час! По време на маневрата имаше опасност да извадя някому окото, или да пробода по хамлетовски нечия гръд.
Деди Пул си беше естествено гръмогласен, вероятно от ЕГН-то, а и така по-добре си чуваше мислите, та не се налагаше много - много да се ползва от услугите на техниката за комуникация. Освен това, старпомът се беше изхитрил да включи парлангото, като дублаж. Така до ушите ни достигаха всички пикантерии от мостика, а те се лееха в изобилие. Измъквахме се между два кораба с „плюнка“ и аз трябваше да докладвам, щом кърмата излезеше чисто. В един момент, като в катедралата Нотр Дам, прокънтя

„Очертаваше се рейс до Мурманск. Не особено приятно мероприятие за през зимата над 69-тия паралел“.
„Плавах на моторен кораб „Славянка” като 2-ри офицер“… Илюстрация: Христо Н. БОТЕВ / De Botte. „Славянка” е от серията еднотипни на „Балкан” 25 000-тонни кораби, построени във Варна и показали много добри експлоатационни качества в състава на Параходство БМФ.
„Новият капитан, кръстен набързо „Деди Пул”, стар и печен барбa, идваше като за награда преди пенсия. От кораб „бай” „Персенк”, много по-старо и измъчено корито със средна надстройка“. Илюстрация: Христо Н. БОТЕВ / De Botte (За първия „Персенк“ вж: http://morskivestnik.com/compass/news/2015/062015/062015_31.html)
Капитан Росен Лодозов
„Тук Деди Пул показа, че е „от стара баня -  тас” (леко патиниран и много яко очукан) и наистина, че е печен стар моряк, достоен за перото на Жоржи Амаду“…
въпроса от мостика натурално, от парлангото и от уоки-токи-то:
- Кърмата-а-а-а, кърмата-а-а-а, как ме чуваш? - кънтеше като в турска баня гласът на Уиспър Деди Пул.
- Мостик! Слуша кърмата! Чувам отлично! - отговорих по токито с висок глас.
- Кърмата-а-а-а-а! - Дядо Пул вече конкурираше Боримечката. - Ка-а-к минаваме?
- Кърмата минава чисто, мостик! Чисто-о-о! - докладвах почти крещейки в токито и репродуктора на парлангото едновременно.
- Кърмата-а-а-а, къде сте бе пичлемета, къде ми се криете? - вилнееше вече Деди Пул.
- На кърмата сме, на десния борд! Пазим се от буксира!
- Абе ти на мен ли ще ги разправяш бе, келеш! Къде си се скрил? Не те виждам! - вече се усещаха слюнките му да барабанят по мембраната на микрофона.  
В това време се чуваше как старпомът бавно да уточнява местоположението на мостика и да успокоява топката:
- Другарю Капитан, корабът е с кърмова надстройка и тук мостикът е на кърмата!
Чу се как Деди Пул пуфкаше, споменавайки близки роднини, и вече явно съжаляваше за изпуснатите комплименти.
- Да бе, майка му стара... Докато му свикна ... Ей ... На „Персенк” като застана на мостика, пред мен е бака, като се обърна - кърмата, и така всичко ми е пред погледа, ама тук е по-бамбашка! - доблестно призна объркването си старецът. - Извинявайте, момчета, мама му!…
Изнизахме се като мокра връв от пристанището, пилотът пъргаво скочи от последната степенка на щормтрапа върху рубката на лоцманския катер, вежливо изсвирихме за довиждане, щамбайнът звънна „пълен“ и ударихме камшика. Катърите напънаха жили и рано сутринта взехме пилота и преминахме Босфора.
Въпреки ясното и свежо време, над пролива като мъгла се бе спуснал бял пушек. Силно миришеше на кюмюр. Комшиите по традиция наблягаха на отопление с кюмбета. Следобедът протече в преминаване на Дарданелите и по кафяно време вече се радвахме на синята боя на Егея. Без много емоции взехме завоите на Малея, Матапан, Пассеро, Кап Бон и Скалата. Атлантика, Финистер, Биская, Ла Манша и към края на втората седмица вече се плакнехме в Северно море.
Тук Деди Пул показа, че е „от стара баня -  тас” (леко патиниран и много яко очукан) и наистина, че е печен стар моряк, достоен за перото на Жоржи Амаду.
И нашият кораб, както многото си събратя по същото време, страдаше от липса на прибора скоростомер - лаг, по моряшки. Скоростта основно се определяше интуитивно, но като поплаваш без обсервация около 12 часа в район с интензивни приливно-отливни течения, започваш да си пееш нашумелия фолклорен техно-хит „Кажи ми майко, къде съм”? Та карахме доколкото можехме да се опираме на обсервациите по радара и раконите на нацвъканите нефтени платформи, които успявахме да опознаем. Но в един момент сонди и ракони бол, но кой на коя кула джитка, тук навигационната карта срамно мълчеше, просто защото не беше коригирана отскоро. До нос Утваер имаше почти две денонощия, но и там камънаците бяха така разпиляни, че кой кой е, си беше чисто тото.
Радарът също сдаваше хай-фи-делитито (високата си вярност). В посивялото небе се носеха дрипаво-космати ниски снежни облаци, което не ни радваше особено. Казано с две думи и времето от ден на ден ставаше още по-студено. Плавахме на север, но към къде? Деди Пул, видимо угрижен, се задържа доста дълго над картата. Проходи с пергела разстоянията между последните обсервации, сметна нещо наум, тегли няколко майни и накрая взе Соломоновско решение.
Разпореди да се върнем обратно на контра курс и да държим така до появата на първия сигурно опознат ракон от нефтена платформа, след което да си определим мястото и пак да легнем на курс към нос Утваер. Така Деди Пул разреши този навигационен казус, почти като цар Гордий и възела.
След нос Утваер застудя осезаемо. Разбира се, по чисто моряшки се подхвърли брожението, че от машината нарочно не пускат топлото, защото или правят икономии на нафтата или има някаква повреда по системата, за която си траят. Обикновено по корабите най-бързата система за разнасяне на клюките е фекалната, някой ужким бил чул, докато си миел насапунисаните очи, че някой бил казал… и т. н. Та щението за топлинка погали вълнясалите ушни миди на Деди Пул и в канижелите прогърмя шепота му към главния механик:  
- Шефе-е-е-е, к’во още чакате? Сигур в „мазата“ си греете макарите на кафеничето?  
- Ама, кептън, нали е разпореден икономичен режим? - Не стига утилизацията! - направи опит да се оправдае шефа, показвайки глава като костенурка през аварийния люк на потрошената си входна врата, която постоянно отваряше с шут, за да не цапа бравата.
- Абе шефе-е-е, заеби утилизацията и пускай котелизацията, че ми изпадаха пломбите от дзиндзикане! Мама му… - направи каденца на изпълнението си Дедо.
Шефа скри главата си в корубата, чуха се звънци, вой на сирената в машинно и само след минутки нежният тропически пасат от духалките, като песента на нимфите, прогони арктическия мраз, втвърдил се около телата ни и отпусна душите на морските. Ароматите от кухнята индикираха, че наближава време за обяд.
Рулевият в моята вахта беше един арменец, Карло му викаха за по-лесно, но инак името му беше особено за произнасяне и транскрипция. Беше сух и черен като мангал и много плямпосваше, независимо че в устата си имаше цяла протеза. Обичаше да се скатава с претенцията, че е среднист от ТМТ (Техникум по механотехника - бел. ред.) и дори по някое време, часовникар? Това разбира се по никакъв начин не топлеше останалите, особено когато трябваше да се чистят и мият хамбарите, затова морските перманентно му крояха номера.
Минаваше дванадесет и нещо, бях освободил предната вахта и чаках появата на Карлата, да слага първото следобедно кафе. Чак към и половина „нашта Карла” цъфна на мостика още по-сух и още по-черен, и направо бесен, бръщолевейки неразбираемо. Последното се дължеше на факта, че в устата му не проблясваше шедьовърът на соц-стоматологията. Вахтеният, който трябваше да го вдигне към 11:30 часа, мярнал и задигнал ченетата му, оставени да си почиват на шкафчето и конспиративно се покрил някъде из кораба. И така, нашта Карла бил оставен без средства за първично храносмилане, изпил два айряна и глътнал няколко лъжици конфитюр, останали от закуската - да, ама засища ли се тази уста и това гърло? Карлата направи така, че казусът да освети Дяда. 
А Деди Пул си имаше една слабост, която арменеца на часа усети и провокира през цялото време докатао даваше вахта с мен. На нощната вахта обичайно си правехме силен черен чай и препичахме филийки с масло, поръсени с шарена сол. И когато тези благинки биваха подготвени за консумация, някъде след 01:50 часова доба, малко преди да сме отхапали първия залък от златистите филийки, Деди цъфваше ухилен на мостика, изконсумирал вече първата си дрямка, да провери вахтата.
Явно, уханието на чубрицата проникваше през проговорната тръба в капитанската спалня и нарушаваше поредната фаза от почивката му (всеизвестно е, че: Капитана Никога Не Спи! - нали?) и го изстрелваше като катапулт от бедстващ изтребител, на мостика.
Карла скачаше и угоднически му предлагаше да си гризне от хрупкавата наслада. Направо умирах от яд, като чувах (по това време на денонощието на мостика обичайно е тъмно) хрущенето на препечената филийка, сладкото мляскане и доволно грухтене на Дяда, който методично унищожаваше старанието и търпението на предходните двучасови кулинарни страдания. И така, всяка божа ходова нощна вахта, добре че преходът беше по-малко от три седмици.
Е, та с намесата на капитана, злосторникът беше идентифициран,  чейнетата намерени и доставени, Карла налапа денто инвентара, моментално се отвя от мостика и се намъкна в камбуза да компенсира няколко часовото изоставане.
На 30-ти декември подходихме в оловносивите води на Баренцово море към Колския фиорд на Мурманск, където първо ни посрещна черното туловище на една атомна подводница. Голямо прасе, голямо чудовище, Левиатан, амен колкото кораба. Безмълвно разменихме само светлинни опознавателни сигнали „Кто?” „Куда”? и влязохме във фиорда. Вълната навън не ставаше за байдарката, нарочена за пилотски катер, затова се договорихме, лоцманът да се качи на завет в самия фиорд. Водеха ни и по „РАСКАТ”-а, та нямаше място за особено притеснение. Да, но измина бая време, мръкна  се, нищо, че беше едва обяд, но там е така по това време на годината, а от лоцмана ни пуха, ни пера, ни старата му шапка!  Наближавахме един град, некоректно означен на картата. Североморск. В това време УКВ-то пропука:          
- „СлИвянька”, где вы находитесь? - питаха от лоцманския катер.
- Ами, здесь видим военные корабли, подлодки, такие большие - обясни старпомът.
- Как? Какие корабли, какие лодки? Ой, „СлИвянька”, кажется мы вас пропустили! Сбавите ход! Остановитесь, пожалуйста! Пока дошляпаем! Ой ребята, мы вас еле, еле догоняем! У нас гайки летя-я-я-т!
Намалихме хода почти до стоп и след малко зад кърмата изникнаха пътевите светлини на пилотския катер. Лоцманът, задъхан, се строполи на мостика, оставайки усещането за спартанския хоплит след победата на Маратонското поле. Вместо прах се посипа сняг.
Капитанът го потупа като пехливанин и му предложи чай, или кафе, или сок.
-И кофе и ... каняк „Залатой якор”, если не возражаете? - дефинира поръчката лоцманът.
Преминавайки покрай големите ракетни крейсери и огромни авионосци, спонтанно си задавахме въпроса, по колко ли народ служи на тези железа, 2000, 5000 души? Подразбрал вълнението ни, лоцманът философски изкоментира:
- О чем дивитесь ребята!?!?!? ... фабрика для гафна! Вот!
Но комент! Толкоз.
Кеят ни чакаше свободен и застанахме от ход. Навсякъде сивееше от апатит, обилно напудрил белия сняг. Изпълнихме първата част на заданието, дори подранихме! Оставаше поне да си изкараме подобаващо настъпващата Нова година на кея. Но не би.
Започна се едно дивашко товарене, братушките имаха друг план, спуснат им от Москва. Да ни изгонят дори и пет минути преди дванадесетия час и да поставят техен кораб и така да преизпълнят досрочно плана си. Ама баласта? Ще си го изкачавате после!? И се вдигна една пашпалига, не ти е работа. Към 23:45 часа на 31-ви, обявиха, че корабът е натоварен, лоцманът се качи и на борда залепнаха влекачите. Абе братя, абе таваришчи славяни, абе грехота е, поне да кажем по едно наздраве за Новый год. Вот шампанско, водка, мезета. Не! Не! И не! Матушка Русия праздники не знает!
И стана така, че нито ние се снехме преди дванадесет, нито те успяха да поставят техния кораб. И срещнахме годината в трудова поза и напрежение. Но така ставаше с моряка почти навсякъде.  
Застанахме на котва в изчакване оформянето на документите и един наш закъснял поради препиване сурвакар, когото буквално захвърлиха на палубата като Хектор пред Троя. И горе-долу към 3-ти януари се отправихме към Черно море. Попътно се отбихме в Берген за ремонт на радара и към 1-ви февруари благополучно застанахме на котва пред Констанца.
Обещаха ни седмица! Но следващият ден си беше Петльов ден, нямаше място за бавене и пропуск, трябваше да се организираме. Необходим беше реквизит. Хлебарят имаше за задача да направи гевречетата, а рулевият, Фотото, щеше да издялка малки налъмчета. По време на нощната вахта трябваше да ги накачим по намазаните с отработена грес дръжки на вратите. За Деди Пул беше приготвен най-големият геврек -„фи 200” и налъм 47-ми номер. Времето беше тихо, корабът си кротуваше на 10-те ключа котвена верига, а ние дялкахме сувенирите. Фотото не се беше бръснал от няколко месеца и брадата му стърчеше настръхнала като на Исус от Назарет. Някъде към три след полунощ, реквизитът беше почти готов. Аз лично помагах, като акуратно препичах на котлона няколко филийки. Като всеки съвестен майстор, Фотото трябваше да заличи пилките и талаша от среднощната манифактура. И от старание се престара. Първо измете, но сетне реши преди стирката, да удари и една прахосмукачка. За лустро, така да се каже. Прахосмукачката марка „Тайфун”, съветска, беше досущ колкото 25 килограмова банка за боя, по форма и тегло.
На финалната фаза Фотото я повдигна на около метър, за да намотае шнура и… И капака на машинарията остана в ръката му. Останалата част се изръси на пода като „Малчо” над Хирошима точно въху предполагаемото място откъм главата над спалнята на Деди Пул. 
Без колебание излетях като марсилска тапа на крилото на мостика. На петата секунда от каунт дауна (обратното броене), вътрешната врата на щурманска с неимоверно усилие се удържа на пантите си.
На мостика, огнедишащ, рошав като Нептун (без тризъбеца), втрещен и опулен се изтресе Деди Пул, по горница от пижама стил „Централен пандиз - северното крило” и в черни долни гащи доколенки тип „Й. Чанкова”:   
- Ама к’во става бе момчета? Кой се гръмна? - очите му невярващо шареха навсякъде по разпиления боклук и частите от прахосмукачката, в търсене на поне един все още неизвлечен труп.
- Падна ... ами … една…  ммм… прахосмукачка, ... другарю Капитан! - промълви бавно сепикясан Фотото, застанал като изтукан в позата на Исус пред „Камъка на агонията” в Гетсиманската градина.
- Абе, майка му… От кой Марс падат тези прахосмукачки? Що не падат при мене? - Деди набираше като пробудил се Кракатау и на останалите комплименти по наш адрес трябваше да се постави пегел, затова ги спестявам. Стояхме в кашишка поза „Замръзни!”, докато до ноздрите ми не достигна провокативния аромат на филийките, които явно вече прегаряха на фаза „коксуване“. Напуснах строя „крачка назад” и с отработен финт усвоен от „нашта Карла”, предложих от хрупкавите удоволствия. Ефектът беше очакван и незабавен. По широкото лице на Деди Пул се плъзна и разля нещо като карнавална усмивка и промърмори от рода на „акъла ми изпихте бе, пичлемета”. Нямаше повече време за бавене!
С крепки ръкостискания взаимно си честитихме вече настъпилия светъл празник. По дланите си усещах да остават лепкавите следи от греста, която онези магарета от машината бяха вече успели да размацат. Бяха първите часове на 2-ри февруари все пак, независимо, че месецът е кратък…

Капитан Росен ЛОДОЗОВ