НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И УНИЖЕНИЕТО
Има една история, която се старая да не си спомням, защото тя е за това как за пръв път се срещнах с непоносимата лекота на човешкото самоунижение.
Беше вторият ми ден в Морското и тъкмо бях успял да се видя с братовчед ми Саво, курсант в четвърти курс на Училището - мой съсед и приятел от Мала Кутловица. Саво не ме заразпитва за родното село и това ме впечатли, защото аз - салагата, именно така бих постъпил на негово място. Явно, моят съселянин вече бе истински морски вълк и аз имаше какво да науча от него. За начало Саво ме попита кои са командирите ми. За мен това бе маловажен въпрос и не бях запомнил имената на началниците ми, но братовчед ми се ориентираше лесно по моите описания, защото офицерите трябваше да бъдат сред тия, които са командвали току що завършилия випуск. За начало уточнихме капитан Петров - моят ротен командир. Саво леко се намръщи, но ме помоли да му опиша и взводния. Когато изяснихме факта, че този командир е капитан Тончев, настана тишина. После чух думи, които помня и до днес:
- Виждаш ли стрелата на училището? Качи се горе и скочи, ама гледай да е надолу с главата, та да Умреш бързо и да се не мъчиш, защото онова, което те чака в бъдеще, е далеч по-ужасно.
Типичен малакутловски коментар!
Следващите пет години „споделих” именно с цитираните по-горе офицери. Оказа се наистина, че те не са по-добри от другите командири, но в никакъв случай - по-лоши от тях. Днес зная със сигурност, че те не могат да се сравняват със Сома и Иконома, но ако можех да избирам, и сега ще избера пак тях!
Мислил съм защо Саво ми каза онези думи. Та той не бе имал никакви лични срещи с тези хора! Те бяха от другия батальон, в другия корпус и без никакъв контакт с братовчед ми, който беше слушал истории от втора и трета ръка за тях, защото нямаше приятели между механиците. Днес се сещам, че „питомците” на Петров и Тончев са искали да се издигнат в очите на другите роти, чрез ужасяващите истории, които са разказвали за своите командири. Някой ще нарече това мазохизъм, а аз - самоунижение.
Нито през петте години в Училището, нито след това, съм имал какъвто и да е персонален приятелски контакт с тези двамата, но те бяха твърде дълго време ежедневно пред очите ми и съм длъжен да призная: нито веднъж те не проявиха злоба, мъст, корист, слабост, безпринципност, глупост и тенденциозност. Искам да кажа, че подобни качества наблюдавах в някои офицери от другите, а и от нашата рота. Няма как който и да е офицер да уплаши бедно момче от Кутловица, а първият командир на Саво е бил Ръби...
Помня как в трети курс Хлебича ми заповяда: Иди и се извини! Бях теглил една майна на дребен (ръстово и душевно) корабен началник от речното корабоплаване, който в пияно състояние бе постъпил несправедливо с мой приятел. Дребосъкът бе изприпкал при ръководителя на стажа и бе поискал най-строго наказание за мен, тъй като бил понесъл тежка психическа травма от вербалната ми намеса и очевадната ми физическа мощ. Бях обяснил на капитан ІІ ранг Хлебаров същността на случилото се и той ми нареди да се унижа. Не го направих и бях изгонен от кораба. Така и не разбрах военните критерии за чест и достойнство...
Разследването от НАП се случи в наши дни. Шест месеца без право да напускам страната и безумни обвинения, накрая - невинен си, въпреки, че това бе очевадно още в началото. Изтърпях спокойно униженията, не защото бях горд и печен човек, а защото скоро се бях върнал от многомесечен рейс и така или иначе, трябваше да остана на брега половин година, както го правех редовно по лично моя традиция.
На три пъти ми крадат заплатата. Два корабособственика и една банка. Завеждаме дело срещу последния крадец - новоизлюпен богаташ с яки политически връзки. Съдът ни осъжда да платим хиляди левове на крадеца!
Наложи се да пререгистрираме Клуба на корабния механик (ККМ) с нов председател и УС. Протоколи,

Мадамата и Папа Тони са вляво от монаха - бивш моряк.
Велика класика за унижените…
1923-а. Без ВОСР и Комсомола нямаше да има морски флот! Унизително!
Чехов - „Смъртта на чиновника“.
Чехов - „Смъртта на чиновника“.
подписи, ЕГН, адреси - само номерът на обувките ми липсва. Не, трябвало лично да се явя на гишето, за да се откажа от длъжността. Агенция по вписванията! Началничката й само за месец си бе написала премия равна на сто мои пенсии. Та аз трябва да живея още 9 години, за да получа тази сума! Не успяха да ме унижат. Регистрираха ни и без да коленича пред гишето, но колко българи имат време и нерви да окажат такава съпротива?
Всъщност проблем няма! Така твърдят главният прокурор, коконпирите и самият ТОЙ, защото съм бил гъчкан с мангизи от Сорос и неназовани олигарси. Барем да ги бяха назовали поименно, че да си поискам полагаемото.
Помня един сладък английски виц от моето детство. Млада девойка е надвесена над прозореца в купето на влака, докато някакъв негодник опипва задните й части. Възмутените пътници й правят забележка, а тя отвръща, че една лейди никога не се интересува какво става зад гърба й.
Вчера началникът на някакъв национален върховен здравен съвет се обърна към нацията в тежките дни на опасна пандемия и започна да говори на българския народ за Малевич, МирО и Кандински, все мои любимци.
Да унижаваш хората, когато са на зор, не е трудно, но около този високопоставен доктор имаше висши политици и те ни окуражаваха с простонародни лафове и неуместни шегички. Тук ние се самоунижихме, защото сами си бяхме избрали водачите. О, не съм забравил, че и аз давах акъл за пандемията, но моят съвет беше много прост: Изпълнете точка първа, по дяволите, пък после ще им дойде ред и на абстракционистите, и на екзистенциалистите, и на идиотите...
В разгара на корона-епидемията се случи едно удивително самоунижаване на най-високопоставените хора в държавата. Те започнаха да си мерят даренията, егото и познанията в литературата, все неща, които хич не влизат в длъжностните им характеристики. Така те унижават себе си, но би трябвало унизени да се почувстват и милионите, гласували за тях.
Трудно бе за властта да ни унижава по корабите - нямаше как да ни контролира визуално. Затова най-често се самоунижавахме. Сигурно и аз съм го правил по някакъв оправдателен начин. Лафът „Вашата терца бИ мойто петдесе, другарю капитан” не е измислен, той се е случил. Виждал съм да се самоунижават уважавани от мен моряци. Мъча се да си спомня изключенията.
Корси е първото! Беше му позволено, защото неофициално бе обявен за „малко” луд човек. Той просто сгърчваше лицето си в отвратена физиономия и бързаше да се скрие.
О, и на Звона беше позволено. Той пък бе безпартиен! То май е същото...
Сигурно съм разказвал тази история от кораб „Вола”, но мисля, че и днес тя е актуална. Помполитът на кораба бе простоват, но добродушен набор на капитана. Тримата представлявахме „корабно ръководство” и често взимахме колективни решения след демократично и явно гласуване. При едно такова „взимане”, капитан Петър Василев - Звона се обърна към вуйчо така:
-Слушай, кажи „да” или „не” и престани да увърташ. Шефа е дете в сравнение с теб и мен, но не шикалкави. Преди година му бях обиден, защото гласува против предложението ми да бъде уволнен моряк, който не изпълни моя заповед. Мина време, момчето, което пощадихме се оказа добър моряк и разбрах, че не съм бил прав.
Ужасен спомен, нали! Звона никога не ме е хвалил, оказва се, че само веднъж е казал, не че ме бива, а че има и по-лоши от мен...
Днес разбирам какво самоунижение е било за този човек да признае, че моряк на два петъка служба може безнаказано да не му се подчини. Звона идваше от гемиите, бе започнал от най-ниските корабни длъжности, бе изпитал традиционните и общоприети унижения на онова време и място, и бе намерил смелост да изрече горните думи!
Има ужасен разказ на Чехов за самоунижението. Дребният чиновник Червяков неволно киха в театъра и опръсква плешивото теме на седящ пред него генерал. Нищо не заплашва чиновника, но той се извинява. Да, но не получава ... адекватно опрощение и в антракта Червяков повторно се извинява. Генералът просто маха с ръка.
Чиновникът на другия ден отива в службата на опръскания, но се оказва, че той е забравил за случката. Спомнихте ли си заглавието на този разказ? „Смъртта на чиновника“!
Саво, същият от втория ми ден в Морското, пък ми е разказвал история, в която Нане и Вуте са разузнавачи и трябва да преодолеят водно препятствие. За да запазят дрехите, оръжието и документите си сухи, те се събличат чипа голи и плуват един след друг с вързопи на главите си.
- Вуте, я разгони таа риба дека ми се вре у гъзо!
- Пливай си, пливай си, Нане, не е риба...
Пустият му Саво!
НЕ БИЛО УНИЖЕНИЕ, А САМОКРИТИКА!

Сл. ПЕШКОВ - моряк