НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ТОЗИ ОБИКНОВЕН СТАРЕЦ (РАЗКАЗ)
Той не разбираше от компютри, но можеше да си поправя колата сам. Беше обикновен мъж. Вярваше в истинските неща като небето, земята и морето. Можеше да си улови риба, да открадне диня или кочан царевица, да целуне ръка на някоя истинска жена или да стовари юмрука си в лицето на някой подлец. Казваше се Иван. През последните години българите почти не кръщаваха децата си с това старо име. Записваха ги като Йоан, Ивайло, Ив или Ивелин. А той си бе само Иван. Живееше сам в нещо средно между гараж, барака и къща.
Откъм север жилището му имаше тухлена стена, отстрани бе обградено с етернитови плоскости, а към юг разполагаше с два огромни прозореца, свалени от витрина на магазин и бамбукова плъзгаща се врата, кой знае как попаднала тук. Отопляваше се със саморъчно иззидана от огнеупорни тухли печка. В малкият двор пред къщата му стоеше, приличен на бръмбар стар „Запорожец“. Избеляло синята боя на колата бе също като очите му, а друго возило като неговото, от доста години не можеше да се срещне по пътищата на страната.
Иван нямаше близки и приятели. Те просто не му бяха нужни. В простия му свят всичко си имаше точно място, включително спомените му, а централно място в тях заемаше Росица. Това бе жена му, починала при раждане на първото му дете. За съжаление детето също не бе оживяло и от тогава Иван не допускаше никой в тъжният си свят. Той не работеше никъде. По-рано имаше рибарска лодка, но когато един ден двама столични бизнесмени пристигнаха с лъскава, черна кола и заявиха, че пристанът вече е тяхна собственост, Иван сам нацепи на дъски лодката си. По-късно един друг рибар, когото приемаше почти за приятел го излъга и му прибра всички спестявания. Двамата смятаха да правят малка „Бира - скара“, но излезе, че всичко е било парлама, за да се раздели Иван с парите си.
От тогава той не се сближи повече с никого. Най-близките му същества бяха рошавият котарак Гичо и червеникавото куче с неизвестен произход Пами. Винаги, когато тръгваше за риба, той мяташе въдиците на багажника върху покрива на колата, отваряше предната дясна врата и първо котарака, а след него кучето се настаняваха на задната седалка. С ужасно бръмчене „Запорожецът“ бавно потегляше и откъдето минеше всеки го изпровождаше с поглед.
Тази сутрин Иван смяташе да отиде малко по-далеч от обичайните си места за риболов. Върху багажника на колата първо завърза найлонова торба, пълна с патешки фенери за храна на кучето и котарака, след това закрепи зелената палатка и накрая мушна между тях трите си рибарски пръчки. И когато събираше торни червеи от земята, встрани от чешмата на двора, Пами залая тревожно. Откъм улицата се дочу женски плач и неопределен шум. Гичо също навири опашка и любопитно приближи към дворната врата.
Иван се надигна и закрачи към оградата. Подпря се на избелелите от слънцето летви и се загледа към отсрещния панелен блок. Пред входа му две жени сваляха куфари, столове и разни бохчи, които трупаха на камара. По-възрастната плачеше и кълнеше на висок глас, а младата, все още момиче, носеше вещите с наведена глава. Накрая двете избутаха с усилие брадясал мъж в инвалиден стол и се заоглеждаха отчаяно. През терасите от време на време поглеждаха съседи, но срещнали разплакания поглед на жените, бързо се прибираха. От входа на блока излязоха трима  костюмирани мъже, придружени от полицай и единия посочи с пръст към улицата. Възрастната жена заплака с глас:
- Къде да идем, изеднико? Къде ще живеем сега, крадецо? Бял ден да не видиш от парите, дето ще вземеш от жилището ни! Всичките да ги дадеш за лекарства, мръснико! Какво ще правя сега с тоя инвалид и това нещастно дете? Ох, майко, майчицеее…! Къде си, Боже, да видиш, как изроди се гаврят с чедата ти?
Станали обект на уличен интерес, мъжете се качиха в голям, черен джип и потеглиха, а полицаят се насочи към спряла наблизо патрулка. Улицата опустя и само изхвърленото семейство се сви около инвалидния стол на мъжа. Те постояха известно време, а после започнаха да си местят багажа встрани от големия, жълт уличен трансформатор, в съседство с двора на Иван. Жената клекна пред инвалидната количка и заровила глава в скута на мъжа си глухо заплака. Момичето се обърна с лице към стената на трансформатора и от далеч се виждаше, как потръпват раменете й.
Иван потърка небръсната си брада и пое дълбоко въздух. Излезе на улицата и тръгна към семейството. Щом стигна до тях, той посочи с ръка към дома си:
- Елате на първо време при мен, а после ще видим!
Жената се надигна и с невярващи очи запита:
- Ама, наистина ли ще ни приберете? Нямаме пари, за да ви плащаме наем!
- Кой ти е искал пари, жено? - изръмжа Иван. - Ако ще идвате, идвайте! Щото тръгвам!
Припряно жената и момичето започнаха да носят вещите си към двора на Иван. Той понесе по-тежките предмети и като отвори бамбуковата врата на къщата си рече:
- Вие се настанете вътре! Като се върна, ще опъна палатката на двора. Аз мога и там.
Щом жените добутаха с усилие инвалида, той помоли да спрат пред Иван. Протегна треперещи ръце към него и промълви:
- Бог да те благослови, човеко! Ти буквално ни спасяваш живота!
- Хайде, стига! - тросна се Иван. - Настанете се и когато се прибера, ще донеса малко риба. Ще я опържим в чувена! Там става най-вкусна.
Той влезе в колата и запали двигателя. От ауспуха излезе син дим и с бръмчене колата тръгна. Скоро се изгуби надолу по улицата. На две съседни тераси в панелния блок, две възрастни жени се спогледаха учудено.
- Верче, сега разбирам, защо всяка неделя ходиш в църквата на служба! - каза едната. - Наистина има Бог и той помага!
- Не знам, дружке! - отвърна другата. - Бог има, разбира се! Но сега помогна просто един старец! Той не е повече от обикновен човек, като мен и теб!
- Да, така е! Само, дето той наистина е човек, а ние не знаем защо живеем на тоя свят! - въздъхна жената.

Красимир БАЧКОВ

Снимки Петър ПЕТРОВ