НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (20)
Кронщад (130 мили ледова отсечка)
Ледът, сковал Финският залив, се беше протегнал като общински кантонер на запад, малко след Талин. Корабите, натоварени със зърно, буквално стояха запокитени сред дебелите му плочи и чинно чакаха момента за формиране на конвоя за Ленинград. И нашият кораб си дремеше в единият ъгъл на географията, но за да не скучаем,  Капитана, воден от незнайно каква идея, провокирана от поредната натрапчива муха, бръмнала в измъчената му глава, реши, че корабът може да се преобърне от леда, натрупал се по палубата. Докато прецапаме от Грейт Белт до Талин, благодарение на ледения вятър, пръските от балтийска вода замръзваха и се трупаха по всички места,  до които успяваха да се докопат. Така палубата и околният пейзаж се сливаха като снайперист - в едно бяло.
Още като наближавахме пилотската станция на Скаген, в ледената пустош към нас се понесе една червено оранжева точка, която бързо порасна до размера на голям катер или рибарски бриг. Учудващо добре цепеше през леда към десният ни борд. Капитана стана нервен, защото вече беше ял попарата на рибарите. Разнесоха се отривисти команди,  по щамбайна се сменяха ходовете на машината, подаваха се предупредителни сигнали със свирката, но упоритият „рибар” се целеше право в мидела.
За общо облекчение, се оказа, че е пилотският катер, който даваше сигнали да приемем пилота. Слязох на главна палуба да го посрещна. Изпитвах малко срам, все пак човекът идваше да ни „съветва”, такава е ролята на пилота, откъде да минем, а ние упорито му бягахме?! Качвайки се на палубата, червендалестият скандинавец направи само жест - май че ти хлопа дъската, какво ти става? И погледна към мостика. Преглътнах. Физиономията на Капитана не изпълваше рамката на филистрина, както обикновено. Беше се скатал предвидливо. После с каква драматична история се е оправдавал пред пилота за действията си, не ме спохождат спомени…
Та докато чакахме, беше обявен аврал и всички с изключение на Капитана, излязохме на палубата, да чистим натрупания лед. На места шапките и мустаците бяха дебели по два и отгоре, метра! Започна се едно яко блъскане с чукове, ломове и лопати. Паропроводите се бяха вкочанили тотално и парата, на която се надявахме за улеснение, така и не даде признаци за проходимост.
От навалелия сняг струпахме един Снежко, с накривена поцинкована кофа на уволнение, символ на усилията, които щяхме да приложим и разбира се да подразним барото, който бе опериран от чувство за хумор. Подхвърляха се закачки, замеряхме се с топки и парчета лед, чоплехме местата, от които хидравликата щеше да отвори капаците на хамбарите. Най-старателен беше Кебапа, обут в кирзови сапоги. Енергично въртеше един противопожарен лом и го забиваше като алпинистки пикел, като че катереше връх Чомолунгма.

Не пропускаше, при всяко забиване, без да гледа къде, да се обърне към мостика, където Капитана залепил чело на филистрина, надзираваше отвисоко авралната работа, изпушвайки и филтъра на поредната цигара.
А си беше бая студено, дори енергичното ни темпо, доколкото тлееше у нас, не топлеше. Периодично, съгласно колективния трудов договор, готвачът в една бака донасяше за сгряване топъл „черен“ чай. Лично аз не бях фен на чая с коняк, поради опита от едно подобно мероприятие, година по-рано. Усещах как краката ми изстиват, но и другите сигурно се чувстваха така.
В този момент, при поредното обръщане към мостика, Кебапа замахна с лома и нададе кански вик. След което го джасна встрани и се наведе над крака си. От бомбето на кирзовият ботуш боязливо надничаше окървавеният премазан палец, а дупката красноречиво подсказваше, че това не е първия му поф! Последваха резонните ругатни, разтриване на премръзналите крака и поредният взор към мостика. Но Капитана си пушеше спокойно, а погледът му се рееше разсеяно похуисто, далеч към заледеният хоризонт, където вече се чернееше корпусът на конвоиращия ледоразбивач.
Прекратихме безумната акция, докъдето бяхме я докарали, и се приготвихме за маневра и формирането на конвоя. Капитанът на ледовия конвой ни подреди по някакви топ-секретни критерии под номер, кой след кого, минималното разстояние между корабите и други тънкости в плаването сред ледовете.
Сетих се за плаванията на конвоите през Атлантика по времето на Втората световна война. Било си е голямо предизвикателство, особено като знаеш, че наоколо дебнат вълчите глутници на нацистките субмарини! За ордера е било абсолютно стриктно спазването на закона,  да не се нарушава строя при никакви обстоятелства, било то торпилиран кораб от конвоя или паднал зад борда моряк. Група кораби от ариегарда са имали задачата да се погрижат, доколкото е възможно,  за изпадналите в беда.
Имало е случай,  когато помощта се е изразила с облекчаване мъките на нещастните мъже, попаднали в черното лепкаво петно на мазута от потопеният им танкер. Върху тях ескортиращият есминец преминал с раздрай на винтовете си! Или случаят, когато военизираният „Куин Мери” преминал на пълен ход през средата на ескортиращия ги есминец, оказал се случайно на курса му? Подобни бяха и законите на ледовият конвой. Който закъса в прегръдките на леда си остава, там където е, после някой от ариегарда отиваше да го освободи.
Друго характерно за плаването в ледовете е да не се мъчиш да ги преодоляваш със сила, ако нямаш здрав корпус и корава машина. Просто трябва да се върви в пукнатините на леда, стига да не те изкарат на камъните…  
След почти две денонощия, преодолявайки 130 милната ледова отсечка, се оказахме пред Кронщад. Тук трябваше да вземем лоцман, за да ни проведе до самият порт на Ленинград. Забелязахме от левия ни борд през леденото поле, да цепи успоредно с нас един по-малък портови ледокол. Пердашеше през леда, като през кисело мляко и оставяше зад себе си купчинки натрошени плочи. Вече се сближаваше на не повече от 100 метра от нас, когато леденото поле се разцепи и той буквално влетя в цепнатината, току пред нашият форщевен, заставайки напреко на курса ни! Ужас!
Последва незабавен стоп на машината, щамбайнът дрънчеше бясно, като звънеца в Народното събрание през ранните дни на демокрацията. Дадохме команда „Пълен назад!” и „Авариен пълен заден!” По телефона от машината започнаха да се интересуват - ама защо? Какво стана? Но след няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност,  двигателят с тежко изпуфкване превъртя коляновият вал и огромните бутала затласкаха винта в обратно въртене, докато вибрациите вече се мъчеха да откъртят надстройката от палубата. Сякаш стартираше „Сатурн-5” с „Аполо”-то!       
На почти 200 метра по носа пред нас ледоколът стоеше в очакване на кармата си! По УКВ-то братушките почти викаха и се молеха, да направим каквото можем, та да спрем. Гледах ужасен как фалшбордът на бака скриваше на забавен каданс борда на ледокола. Усети се твърдото опиране на нашият булб в корпуса му. Надстройката му подобно на Слънце при залез, в забавено темпо се скри под нашия бак! И в един момент остана да се показва само стенгата на мачтата му над планцера!? Край! До тук беше!? Потопихме го?...
Следях с ужас остатъка от стенгата, как започна да нараства, премина в мачтата, марсовата площадка, след това димохода и… не успяхме да го потопим! Машината ни бясно работеше на заден ход. Имах усещането, че ще се разпаднем на отделните листи ламарина. И когато се откри и мостикът му, стопирахме. Като че ли ни се размина? Последваха искрени благодарности от братушките, даже и корпуса им не пробихме! Яка руска стомана, дебела като за ледокол, поне 4-5 сантиметра!
Проверихме, ние да не сме се пробили, като измерихме нивото на водата в форпика неколкократно през 10 минути. И при нас беше добре. Нямахме пробойна. Кремиковци е голяма работа! Ура! Петалите и подковите устискаха!
Отидох с дърводелеца Емо на щормтрапа, за да посрещна пилота. Върху дебелата служебна фанела, Емо беше навлякъл една матроска работна униформа на старши матрос. Комплектът беше от парцалите,  които получавахме за чистене на машината, кепе-пилотка и холандка,  отрупана с калейдоскоп от туристически значки!
Пилотът внимателно се качи по щормтрапа и докато си сваляше ръкавицата, за да се здрависаме, Емото, опънат като бръснарски каиш, отривисто му козируваше! Пилотът се здрависа и с него, отдаде му чест доста озадачен и тръгна видимо учуден към мостика, а аз с моята команда от измъчени бараби, към  юта, за маневра.
Още не пипнал комутатора на микрофона, за да докладвам готовността ни за маневра, от мостика буквално ме засипа уплашеният глас на Капитана:
- Втори! Какво по дяволите става на палубата, какви са тези военни,  дето са се качили на кораба? Граничари ли са? За контрабанда или за чужди лица проверяват?
Стоях втрещен и стисках микрофона изгубил ума и дума? Кога са успели да се качат и никой да не ги забележи? Сега този откачалник ще ми стъжни службата!
Немеех, не можех нищо да измисля, като прехвърчащите снежинки,  всичко се стовари изневиделица. Щеше да има мъмрене и от вуйчо, абе … кофти работа.
По едно време старпомът тихо се обади в парлангото: „Май, че ще вали?“... Това беше паролата: „Всичко е наред! Споко! Остави го онзи… кривия и дивия!“
Кодът беше цитат от онзи стар виц, дето след 25 години каторга в Сибир, двама се прибирали с влака. Седели един срещу друг, пушели и се гледали празно, като през стъкло. На петият ден, на една спирка, единият станал, свалил прозореца, погледнал навън и казал:
- Май, че ще вали?....
- Да правят каквото си искат! Не ми пука! - отвърнал другият. 
Та истината лъсна много бързо. След като съпроводили пилота до мостика, последният, сръбвайки си от чая, най-учтиво запитал Капитана, дали на нашите търговски кораби служат освен волнонаемни цивилни, но и военни моряци! А може би като награда, само отличници по бойната и политическа подготовка? ... съдейки по многобройните значки за отличие!?... 

Фински залив, 1981 г.

Капитан Росен ЛОДОЗОВ