НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА НА КАПИТАН ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ АЛ. ЕНЧЕВ ОТ
ГОЛЯМОТО ГОРЧИВО ЕЗЕРО (1969 Г.) - 6

Една сутрин, когато вече бях получил разрешение от дирекцията да издам кораба на моя боцман Янко, при нас пристигна радистчето от английския кораб. Той беше дошъл да покани нашите момчета на футболна среща. На тях много не им се играеше, заради горещината. Той дойде и ме помоли да му окажа съдействие. Аз го почерпих едно уиски и той ми говори:
- Капитан Александър, много се радвам, че Ви виждам, трябва да Ви кажа, че всички от другите кораби много съжаляват и им беше много мъчно, като научиха, че сте се разболяли.
Аз му поблагодарих за комплимента, но той не престана:
- Господин капитан, в България всички ли играят футбол? Аз тук съм пети месец - предната ваша смяна бяха много добри, а сегашните ваши колеги по нищо не им отстъпват.
- Не искам да Ви заблуждавам с неверни отговори - казах му аз - Този спорт наистина е много развит у нас, аз например бях член на дружество „Сокол“ на младини. И той по моето време беше на първо място от клубовете в България. Мисля, че знаете, нашата страна се класира за втори пореден път на финалите на Световното първенство, надявам се, че пак така добре ще бъде и за напред. Моят голям син също е моряк. Той ми разказа как екипажът на неговия кораб спестил и събрал пари и вече имат собствен футболен екип. Доста често ми казва с гордост, че побеждават отборите на другите кораби по пристанищата.
На другата сутрин имах мило посещение. На нашия кораб бяха дошли боцманът и един едър моторист от американския кораб - и двамата бяха мулати, единият истински, а другият - грък от Александрия, изселен отдавна в Щатите. Те ми донесоха една кошница с плодове, върху които имаше един картон, изписан красиво с червен и черен туш.
„На нашия добър приятел, капитан Александър, подаряваме тази кошница с добри пожелания. От капитан Паул и неговия екипаж от м/к „African Glen“.
И отдолу подписани той, боцманът и стюардът. Те четиримата щяха да заминават за родината си след няколко дена. Дали бяха чисти чуствата на капитан Паул, не знам, но мотористът се раздели сърдечно с мен и ми пожела най-хубавото, което можеше - крепко здраве.
След обед корабите свиреха дълго време със сирените си, шведите бяха сменени и сега заминаваха за родината си. Щастливци - макар да си отиваха в най-голямата жега, им завиждах. Щеше да им се вижда тежко, защото на техния кораб има климатична инсталация и въздухът там е постоянно свеж и приятен.
Когато си заминава смяната на някой кораб, се вдигат флаговете, които оповестяват за отпътуването. Другите кораби също вдигат флагове в знак на пожелания за добро завръщане в родината. Щом катерът с екипажа отблъсне, от кораба прозвучават три дълги и един къс свисток и след този сигнал останалите тринадесет кораба ги поздравяват по същия начин. Това беше един от Тържествените моменти! Всеки може да си представи, какво чувство са изпитвали тези, които са си заминавали.
Вечерта нашите момчета отидоха на футболна среща в „Port Invercargill“. При такова събитие се събираха много запалянковци от другите кораби, около четирдесет - петдесет човека. Игрището се намираше на дясната задна палуба и беше оградено с висока мрежа от изкуствено влакно, да не пада топката при силен удар в езерото.

Капитан далечно плаване Александър Петров Енчев (22 юли 1899 г. - 7 октомври 1977 г.).
След завръщането си от Голямото горчиво езеро капитан Александър Енчев е пуснат в 30-дневен домашен отпуск и са му разрешени още шест дни почивка.
След отпуската и почивката капитан Александър Енчев е уволнен от Параходство БМФ.
Колекционерски пощенски плик, пуснат в Кайро след изтеглянето на 14-те кораба от Голямото горчиво езеро. Предприемчив моряк е събрал преди това собственоръчно направените на корабите пощенски марки, както и техните печати (Печатът на „Васил Левски“ е горе вляво). Целта е само една - бизнес. По неведоми пътища пликът е достигнал до България и Варна, а след това е отпътувал в неизвестна посока. Преди това е сканиран от инж. Георги Мугрев, който ни предостави това изображение, за което му благодарим.
Колекционерска значка на съветския пътнически кораб „Армения“, с който капитан Александър Енчев пътува отначало от Одеса до Александрия, а след това - от Одеса до Варна. Колекция на „Морски вестник“.
Колекционерска значка на съветския пътнически кораб „Латвия“, с който капитан Александър Енчев плава от Александрия до Одеса. Колекция на „Морски вестник“.
Корабният лекар на „Джакарта“ д-р Габриел Гавронски дава тревожна диагноза за здравословното състояние на капитан Енчев.
Мачовете винаги се правеха вечерно време на електрическо осветление от прожекторите на мачтите. При нормални обстоятелства те служат за осветяване на хамбарите при нощна обработка на товара. Всяка вечер мачовете бяха тренировъчни, а един път в месеца се провеждаше турнир между корабите - един вид световно първенство. Върху дървената настилка на палубата се извършваха ожесточени двубои.
Отборите се състояха от четири играчи без вратар. За отбелязване е, че нашите футболисти се представяха добре - бяха между най-силните и затова идваха често да ги канят за срещи.
Най-после дойде дългоочакваната телеграма, с която Дирекцията ми разрешаваше да издам кораба на боцмана и да се завърна в Родината. Минаваше вече средата на юни.
Докато се оправя с документите и с всички работи, които ме обвързваха, мина около седмица и най накрая целият екипаж ме изпрати на трапа. Катерът ме понесе към брега, където вече ме очакваше едно такси.
Зад мен оставаше ГОЛЯМОТО ГОРЧИВО ЕЗЕРО и мъките, които беше ми причинило. Едно огромно езеро с мазна бляскава вода, като че ли всичкият петрол от полуострова беше изсипан тук. Корабите, хвърлили котва в това проклето място, създаваха малко разнообразие. Това ми напомняше за моряшкото другарство, което няма граници...
Наоколо необятната пустиня караше човек да потръпне. Комините на корабите димяха леко, генераторите работеха и веднага си представих вахтения моторист в горещото машинно отделение.
Навсякъде имаше пясък, осветен от слънчевите лъчи, навят на вълни от вятъра се простираше до където стига поглед. Небето - без нито едно облаче, без нито една птица.
Таксито потегли и зад нас останаха канала и долината на езерото. Тъмните води пробляскваха, като че ли се бяха превърнали в кръвта на хилядите загинали при построяването на канала и стотиците убити в последната война.
Както всяко нещо има край, така и моето време беше дошло. Колко е приятно да пътуваш за Родината, където те очакват най-скъпите ти хора.
От пред на кормилото седеше шофьорът, египтянин. Той си тананикаше с радиото една популярна песничка и от време на време ме поглеждаше в огледалото. Беше подстриган и шоколадения му врат леко блестеше. След няколко часа щяхме да се доберем до Кайро.
Минахме от там и продължихме за Александрия. Пристигнахме привечер и налагаше да остана на хотел. Корабът, с който трябваше да пътувам, по разписание тръгваше след два дни. Настаних се в хотел „Karlton“. Това беше модерна пет етажна сграда с луксозно обзавеждане и любезен персонал. Въпреки лошото ми състояние, аз се почуствах малко успокоен. Времето навън беше горещо и задушно, а тук под действието на климатичната инсталация беше приятно.
На 28 юни дойде корабът, с който щях да замина - това беше м/к „Латвия“, също като „Армения“, бял и красив. Неговият курс не беше до България и трябваше да отида първо до Одеса. Минахме по стария път, но никак не бях добре и почти не излизах от каютата. И „Латвия“, и „Армения“ са от един тип, мисля, че са строени в Дания. В битово отношение бяха много добре. На най-горната си палуба имаха по четири спасителни лодки на всеки борд, а подводната част беше боядисана в светлосиньо. След около пет дни пристигнахме в Одеса. Тук на кораба се запознах с един от помощник-капитаните, който ми разказа една интересна случка с руски военен кораб, който бил на посещение в Египет.
По пътя, малко преди да пристигне, пред носа на кораба се появили два торпедни катера на евреите. Те започнали много нагло да секат курса му и то преминавали много близо. Но скоро, при поредния си опит да уплашат съветския кораб били изненадани от мощни струи вода. Изглежда са си взели бележка от това предупреждение и си подвили опашката. След няколко минути не останала следа от тях.
На „Латвия“ пътуваха много съветски работници, които се трудеха на Асуанския язовир и между тях направих приятно запознаване с главния инженер - строител на язовира. Името му беше Кирил Иванович Смирнов. Той ми разказа за многото интересни старини, намерени при работата. Кирил Смирнов пътуваше със съпругата си и внучето, много добро момиченце.
В Истамбул, на пристана, заварихме нашия „Несебър“ - пътнически кораб, по-малък от „Латвия“.
В Одеса пристигнахме без забележки. Първата ми работа бе да отида до Българското представителство. Там ми съобщиха, че ще се прибера с м/к „Армения“. Той тръгваше след няколко часа и аз спокойно успях да уредя всичко и най-после да се настаня в каютата. Пътят до Варна премина леко и по обяд на другия ден видяхме родния бряг. Отначало - Калиакра, със своите кафяви скали и черни дупки на пещерите по тях. След това - курортът Албена, Златни пясъци и накрая минахме покрай застаналите на котва кораби.
На Морска гара имаше много посрещачи, но аз отдалеч видях съпругата си и малкия ни син. До тях, с букет в ръка, бяха брат ми Борис и Люба - сестра ми. Те, четиримата, още не можеха да ме различат всред другите пътници. Толкова чаках този момент и толкова мислих за него. „Добре, че доживях да се върна“ - помислих си и се отправих към трапа.

З а к л ю ч е н и е
Минаха доста години, откакто беше затворен Суецкият канал, а заедно с него - четиринадесетте кораба, които се намираха в Голямото горчиво езеро. И лоши, и хубави спомени ме навяват, когато чуя по радиото или нейде другаде да се говори за тази част на света. Дружбата ми с колегите от там още продължава. На годината получавам по някое писмо от един или друг колега, така съм в течение на техния живот и дела.
Гюнтер Мюлер от западногерманския кораб „Nordwind“ ми писа, че в момента бил на работа в една френска компания и плавал на кораба „Ludmila“.
Питър Голдин - комендантът на „Agalampus“ също не ме е забравил. Преди месец получих от него писмо. Той още бразди водите на моретата. В момента капитан Питър се намирал на кораба „Phemius“ и пътувал от Панама за Испания.
Каналът беше миниран на много места и жертва на това станаха няколко кораба, които задръстиха още повече водния път. Либерийският 56 000 тонен танкер „Sirius“ се натъкнал на мина и потънал на входа на Суецкото пристанище. С тази опасна работа, почистването на мините, се заеха съветските миночистачи. Въпреки непрекъснатите провокации от страна на Израел, каналът беше готов в определения срок. В края на 1974 г. траленето приключи и оставаше да се извадят потъналите кораби. Останалата работа, драгажната служба, щеше да свърши за няколко месеца.
През Октомврийската война 1973 г. „African Glen“ бил потопен от израелската авиация. Евреите се оправдали с това, че корабът бил превърнат в пункт за корекция на огъня на арабската артилерия. „African Glen“ бил изоставен много преди това от екипажа. Фирмата се отказала от него и го изоставила, същата участ имаха още няколко кораба. Френският „Sind“ сега се нарича „Ел Бадр“ и е в притежание на Саудитска Арабия, а двата шведски кораба бяха купени от гръцка фирма.
В края на май 1974 г. корабите от Голямото Горчиво езеро бяха изтеглени от канала. „Васил Левски“ беше седми поред и буксирът го довлече до Порт Саид. По горчивите вълни на езерото пръв от българските кораби мина „Петко Р. Славейков“ на път за Корея. Минавайки от тук, пътят му беше съкратен два пъти, а заедно с това се увеличиха и приходите за народното стопанство.
(Край)

Събрал и подредил:
Димитър Александров ЕНЧЕВ
по спомените на капитан далечно плаване Александър Петров ЕНЧЕВ
10.08.1975
Варна