НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (18)
Далекоизточни истории: Дей Лоп
Това е доста предизвикателна история в моя жизнен и най-вече трудов път, в смисъл, че съдбата ми подсказваше най-малко пътечката, по която трябваше да следвам, ама аз, не - та не! Просто е трябвало да стана киноартист и това си е. Първите плахи стъпки в това поприще бяха още в ранните курсантски години, когато в една делнична есенна сутрин взводният ни строи в спалното. Нареди ни да се избръснем до синьо и облечем парадните униформи. Натоварихме се на служебния „автодрус” и с прибежки и препълзявания се добрахме в базата на ВМФ. Попътно от „Арко Ирис“ (гарнизонният арест - бел. ред.) бяха прибрани излежалите различни срокове „почивка“ колеги. И така в нестроен порядък се изсипахме на борда на дървения „Вапцаров”, където срещу скромен хонорар от кремвирш с хлебче, щяхме да играем като статисти в една героична лента.
Както винаги, настъпи творческо недуразумение. Изгълтахме за закуска сандвичите, които в последствие се оказа, че са нашият обяд !? Това беше наивно виждане на режисьора?! Сити новобранци за статисти!? Но ... по ред.
Вече като изпечен трети офицер, в една ранна мразовита мартенска утрин, отдадохме швартовите от Варненският кей. Влекачите развъртяха тежкия корпус и отдадоха буксирите. На входния фар пилотът пъргаво се прехвърли в катера, подадохме сигнал за сбогом и поехме към Далечния изток.
Самото произнасяне на понятието „Фар ийст“, предизвикваше асоциации от рода на старите подправки, „Олд спайс“, китайски кецове и памучно бельо, японска аудиотехника и фин порцелан, филипински масаж, малакски пирати, бенгалски и тамилски тигри ... и още много, много други чувани и нечувани небивалици. Много от нещата щях да видя за пръв път, но пред мен имаше много време, тъй като до сега бях опитал съвсем малко от вкуса на загнилата мушмула Западна Европа, консерва „сайра“, тушонка и водка с чука и сърпа на СССР, рома и мохитото на Куба, и пачангата и кафето на Южна Америка. 
Излизането от Черно море и Проливната зона беше съвсем прозаично, без много емоции. Корабът, натоварен фул до шпарците с добруджанска пшеница, дар за братски Виетнам, послушно вземаше поворот след поворот на безбройно нацвъканите егейски острови. От машината започнаха подготовката на климатика за предстоящата „гореща” и влажна среща с тропиците.
Но първо предстоеше преминаването на Суецкия канал. Емоцията там е неописуема, все едно се връщаш в 40-те на миналия век. Арабухите не са мръднали на йота от времето на халифите. Същите омазани чалми, мръсни боси нозе, крадливи ръце с орлови нокти, мътни просещи очи и страшно много гълчава. Постоянно имах усещането, че нещо делят и затова се карат, пък те така си общували? Изкарахме канала с един от последните европейски пилоти. От него остана поуката, че арабинът трябва да се уважава само като се удря винаги и право в тиквата, там му е най-слабото място. Затова, дори в студа амуджата може да е босоног, но главата му задължително е увита с пищимала. Същото се отнася и за адския пек. По протежение на канала бяха разположени тук таме дозорни постове, които уж пазеха от еврейската инвазия. И двата бряга бяха осеяни с обгорели корпуси на танкове със скъсани вериги, изтърбушени бронетранспортьори и друга, унищожена през „Шестдневната” война, бойна техника…

Този разказ на капитан Росен ЛОДОЗОВ, илюстриран от Христо Н. БОТЕВ / De Botte
(в PDF-формат) можете да прочетете тук.

Защо публикуваме тези снимки във въведението? За да създадем интрига, разбира се! А като прочетете разказа, ще се убедите, че снимките са си на мястото.

Росен Лодозов (вляво): „Вече като изпечен трети офицер“… Личен архив на автора.
Може би най-популярната снимка на незабравимия Стефан Данаилов в сериала „На всеки километър“.
Среща във виетнамски води, 1979 г. Снимката е направена от борда на български търговски кораб, пътуващ за Виетнам.