НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ФУТБОЛЪТ
Беше началото на шейсетте. „Битълс“ бяха никому неизвестна група, която свири пред курвите в Санкт Паули, Пресли преди няколко години бе изкарал казармата и успял да се ожени, Хрушчов садеше кукуруз, а ние в Мала Кутловица ритахме топка. Най-често - парцалена, по-рядко - гумена, никога - кожена, а по Коледа ритахме надутия мехур на прасето. Най-печен футболист в селото бе Пако Напраминая Ботаничка. Някой го бе забелязал, взеха го при децата на михайловградския футболен тим „Септемврийска слава”, с тях отиде на турнир в столицата, където на финала играха с „Локомотив” - София, а Пако вкара единствения и победен гол за „Славата”. Този факт за Мала Кутловица нямаше никакво значение и Пако си живееше спокойно в подножието на Червен брег, любимо място за игра на децата от махалата.
Един ден дойдоха хора от София - викат Пако да рита за Локото! Пако рече „не”. Още няколко пъти идваха - все същия резултат.
Рита си Пако с нас парцалена, гумена или „меурена” топка и вика „не” на софиянци. Казваме му ние на Сенко, щото истинското му име е Асен, да иде у София, там ще го хранят, па ще му и плащат, а той - не, та не. Щяло да му е мъчно за Червен брег! Този

Капитан Видю Видев - най-вдясно, шейсетте, мач в корабен хамбар.
ФК „Мургаш“ - 1973-а, Нидерландия.
ФК „Вола“ - 1974-а, Югославия.
ФК „Вола“ - 1975-а, Португалия.
ФК „Вежен“ - 1979-а, СССР.
Приятелят ми Къки с Гунди...
бряг е точно над Пакови, стръмен и без растителност, а почвата - червена. И се свлича. Влиза у Пакови (Яричките им викахме тогава), Насови и Пикалците. Съсипва им дворовете...
Асен Йорданов Методиев, иженарицаемий Пако Напраминая Ботаничка и до днес живее в подножието на Червен Брег. От този бряг вече не е останало почти нищо. Почвата се е свлякла у Яричките, Насови и Пикалците.
За съжаление, никакви успехи не записа ритащият в селските групи отбор на село Мала Кутловица, наречен от Ванчо Кабзата къде на шега, къде на сериозно - „Мизерия”. Кабзата бе капитан на този отбор, а вратар - безстрашният и всеотдаен Качо Пикалецо...  Видно е, че звездите на отбора живееха точно под Червен Брег, ама никой не се сЕти тогава така да наречем отбора, а оставяхме Кабзата, който беше црън, лют и зъл, да ни измисля мизерни имена...
Още тогава в Мала Кутловица се деляхме на левскари и привърженици на ЦеДеНеА, бъдещ ЦеСеКА. Скандираме ние имената на любимите си отбори и пишем „само” и „долу” за тях по огради, стълбове и стени. Щях да ям бой от една яка мома на име Цана, защото небрежно бях изписал буквата „д” в цветен лозунг „Долу ЦДНА!” Размина ми се чак когато „посъбрах” разкрачените вертикалните краченца под хоризонталната линия на буквата „Д” в присъствието на гневната Цана, на чиято стена бях изписал злополучния лозунг в епохата на ранните улични графити, половин век преди Банкси...
В ТеМеТето се сдобих с нови приятели левскари - Къки и Тангото. Прескачали сме до съседни градове, за да гледаме Гунди и наистина обичахме Левски - София. Когато този Левски губеше, Къки все ме успокояваше, че поне Левски - Карлово са победили в селската група. Със Сашко Тангото сме ходили чак до Плевен да гледаме мач на „Левски” с местния „Спартак”. И до ден днешен с Тангото често си припомняме един финт на Гунди от този мач. Той бе с гръб към вратата на плевенчани, получи висока топка, спря я елегантно на гърди (той това много го можеше) и без да се завърта, с мигновено усукване на крака, нанесе страховит удар към вратата, пазена от легендарния вратар Никола Пърчанов. Гол нямаше, но шутът е незабравим за мен и Тангото.
С Къки веднъж прескочихме до София, за да гледаме приятелска среща на „Левски” с „Добруджа” Толбухин. Левскарите тъкмо бяха взели нов обещаващ играч от този тим по прякор Деко и много искахме да го видим. Срещата се игра на „Васил Левски”, в публиката бяхме само левскари и си лафехме с хората около нас. По едно време се сетих и попитах човека до мен.
-Прощавай, кой номер е този новият - Деко?
-Не мога да ти кажа. Аз съм полусляп и не виждам добре...
Такива сме ние левскарите, но съм срещал невероятни фенове на всякакви отбори. На м/к „Емона” мотористът, с когото давах вахта, сподели, че е фен на „карамелите” и едва не припадна, като разбра, че зная кои са тези. Момчето познаваше в детайли историята на симпатичния ливърпулски клуб и следеше всичките му мачове.
Наско от Клуба на механиците е върл фен на другия футболен клуб от този град - „Ливърпул”. Пак същата история: знае историята на клуба с изумителни подробности, притежава автографи от великите му играчи и клубни сувенири с изключителна ценност. Манолин Кючуков е фен на Клуба на механиците, но преди всичко - на лондонския футболен клуб „Тотнъм”. Всичко има в колекцията на Мано: многократни посещения на клубния стадион, автографи, селфита, срещи с великите футболисти на клуба, разговори, приятелства.
Много усмивки предизвикват „мъдростите” в родния футбол. От Мировянския „стратег” до тези на бат Стефко (Венци Стефанов)
Едно време в „Славия” играеше дребно крило с фамилия Мишев. Викаха му Горнобанския кмет и веднъж той така рекъл на Сашо Костов (лека му пръст) от „Левски”.
-Какво играете вие от „Левски” бе, Саше? Само тичате да целувате Гунди!
В „Славия” всички обичахме незабравимия Чоко (Александър Василев), който рано си отиде от този свят. Нямаше смъртна вражда между феновете по мое време. Как може да не харесваш Митата Якимов, Георги Денев, Христо Илиев - Патрата, Соколето, Жеката - Жое Клемендоре, Мони, Шами, Чоко, Начко, Диев, Чико, Тумбито, голямото и малко Чече, независимо за кой отбор ритат. Не си спомням клубните пристрастия да са били проблем между приятели. Та Саво бе фен на ЦДНА, Цецо Янин - на Локото, а Цецо Громшински - на Славия...
По корабите футболът бе най-практикуваният спорт. Мачове играехме навсякъде: в хамбарите, по пристанищните площадки, близките поляни и малките стадиони на посещаваните портове. Тогава като моряци работеха известни бивши футболисти на варненските „Спартак“ и „Черно море“, пловдивските „Ботев“ и „Спартак“, бургаските „Черноморец“ и „Нефтохимик“, и „Левски“ - София. Плавах с тези хора, те бяха добри футболисти, знаменитости от близкото минало и с радост се включваха в корабните мачлета. Участвал съм в над сто „международни” футболни срещи като моряк от БМФ. Помня само една загуба (от руска риболовна база - сто човека екипаж) и един равен (от голям гедерейски кораб), а головата разлика е трицифрено число към пръстите на двете ми ръце (без палците), в наша полза.
Велико преживяване бяха корабните мачове. Нямаше служебни и партийни различия, нямаше спорни решения и контестации, нямаше голямо значение и крайният резултат. Всичко бе радост, преживяване, разнообразие и приятелство.
Мисля, че ние - моряците, сме прилагали тийм-билдинга, още преди тази дума да бъде измислена. Да не говорим за феърплея, грижата за здравето и всестранно развитата личност...
Замисляли ли сте се, че спонсор на всички корабни футболни отбори беше Държавното Параходство БМФ. При това Параходството никога не ни е задължавало да носим неговото лого върху екипите си, не ни е глобявало и наказвало при лоши спортни резултати, никога не е закъснявало със заплатите. Най-верни фенове пък ни бяха готвачите, домакините и капитаните - все важни корабни хора. Кой днешен ФК може да се похвали с такъв спонсор и такъв фенклуб?
Затова все по-рядко гледам официалния футбол и все по-мили са ми спомените за славното футболно минало на родния флот.
Длъжен съм да призная, че нямам никакви лични заслуги за успехите н футболен клуб „БеМеФе“. Бях откровено бездарен футболист, но имах успехи в други спортове, пък и ритах топката така, сякаш ми е нанесла лична обида...
САМО ФК „БЕМЕФЕ“ ЗАВИНАГИ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк