НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ПИСАНЕТО
На м/к „Емона” с наслада гледам четвъртия филм от поредицата „Ледена епоха”, озаглавен „Континентален дрейф”. Тази поредица е от любимите ми, а в четвъртата част героите са моряци, т.е. колеги, макар и по принуда. По едно време оня сладур Ленивецът изрецитира стих от Самюъл Колридж и аз подскочих от изненада. Върнах епизода няколко пъти, за да се насладя на стихчето. Още в Морското си бях купил книжка с английска поезия в оригинал (съветско издание), възхитих се от поемата за стария (древния) моряк, запомних точно този английски текст и после често си го повтарях по време на безкрайните океански преходи, на които той изумително точно пасваше. А колко ли още прекрасни литературни цитати има в киното. Най-често съм забелязвал Шекспир.
При писането писачът разполага със същите букви и думи, които са известни и на другите хора. Важно е как ще ги подреди и какъв смисъл ще вложи в тях.
Боб Дилън, носител на Нобелова награда за литература, е написал и изпял песента „Мистър Тамбурино”. Пак от филм („Опасен ум”) научих, че този Тамбурино всъщност е смъртта... В американско училище децата обсъждаха текста и всички бяха сигурни, че мистър Тамбурино е дръгдилър. После даскалицата (Мишел Пфайфър) им обясни истинския смисъл. Уж същите думи, уж музика се чува, а идело реч за оная с косата.
Помните ли Акакий Башмачкин, дето му откраднаха шинела, а после той вампиряса и почна сам да краде шинели? Това е Гогол! НъВъ има пред името му. Аз го разчитам като Негово Величество, ако и някои сухари да имат претенции за Николай Василиевич. Така е при такива писатели. Четеш и трепериш от възхищение и смут. Всяка дума е стрела в сърцето ти. Няма как да разкажа за Акакий Акакиевич. Трябва да се чете. Иначе не става.
Спомените за моята моряшка младост ми доставят удоволствие, но писането за тях направо ми взема здравето. Не можеш да изпишеш толкова текстове като моите (днешният е точно номер двеста), без да те обхване съмнение от време на време, че има сериозна повреда в двете полукълба на мозъка ти и нещо е разместено и нагласено в спомените ти.
Има дори моменти, когато си помислям „О, колко гениално е написаното от мен”, но веднага се сещам, че това възклицание се чува най-често в лудницата и горещо се надявам, че всичко е усмивка и забавление.
В началото ме измъчваха съмнения от рода: „Дали читателите на „Морски вестник“ слушат Пейдж и гледат „Саут Парк”? После открих, че някои от тези читатели са много по-напред от мен дори по теми като рокендрол, алтернативно кино, литература и музика.
В детството бях много злоядо дете. Ядях само боб и содена питка, която в Кутловица наричахме турта. Меси моята майка туртата, а аз стоя до нея и чакам да ям. Накрая тя взема изпечената питка от жарта, завива я в едно месалче, докато аз нетърпеливо подскачам наоколо и моля да ми отчупи от вкуснотията. Не би! Обяснява ми се, че питката трябвало да „обиколи нивата”. Това не го разбирах - бях рожба на века на информацията и техническия прогрес, затова не ми минаваха такива „бабини деветини” и стоях там, нетърпеливо и недоверчиво взрян в месалчето. Естествено, не констатирах никакво движение, но след двадесетина минути майка великодушно обявяваше „обиколката” за завършена и разчупваше питката. Тя димеше и пускаше сладникав аромат, който обичах повече от самия хляб.
Днес, като изпиша някакъв текст, го чакам многократно да „обиколи нивата” на моите спомени, знания и съвест, но баба Мария вече я няма, за да й се извиня за туртата...
Списвах едно есе за последната среща (преди смъртта), темата бе вълнуваща, вече бях разказал, че съм подарил на сляпо момиче икона, а след много години сме се срещнали на погребението на баща й. Беше изкушаващо да напиша как при съболезнованията жената задЪржа ръката ми и казва: „Помня ви, вие ми подарихте икона, когато бях малко момиче”. Невинно бих могъл да подхвърля, че слепите може да не виждат, но разпознават хората безпогрешно при докосване. И един пример с великата сцена между Чарли Чаплин и сляпата цветарка от „Светлините на града” можех да припомня. Хем се изкарвам благороден, хем културен!
Не написах, че момичето ме е познало, а признах, че дори и аз не я разпознах между няколкото жени в черно, застанали край ковчега на моя съвипускник. То така си и беше, а чалга изкушението изпитах чак докато чаках текста да „обиколи нивата”.
Понякога литературната ми и писмовна грамотност се оказват недостатъчни за сътворяването и на най елементарен текст.
Моят приятел Любо Майничката, който е и съвипускник, а и моряк, ми е разказвал следната история. Ръководил Любо ремонта в КРЗ на поредния чужд кораб с преобладаващ (както обикновено) филипински екипаж. На едно сутрешно съвещание филипинчетата помолили моя приятел да им разтълкува лозунг изписан на видно място в района на завода. Отишъл Майничката до рекламно -агитационния текст и какво да види. Заводската управа била решила да рекламира с английски текст качествата на ремонтната дейност в КРЗ „Одесос”. Нещо като: „Високо качество в кратки срокове!”
С „хай куолити” се справили добре, но за сроковете избрали „шортайм”... Моряците от всички кораби в завода знаели какво означава това, само авторите на текста - не.

Завод „Одесос“ - в срок и качествено...
Чарли и сляпата цветарка.
1968-а. Моята мила майчица.
Морската серия…
Незабравимият Любо Майничката…
„Шинел“ - първото издание.
След сигнал от Майничката замазали „шортайма” и изписали на английски „коректни срокове”. Филипинците мИрнали.
Не очаквайте да напиша някакъв умен писателски текст като извод от този случай. Такива мъдри заключения са за истинските писатели, а морякът ще забележи, че директорите никога не са бивши пампорджии. Истории за шортайма морякът може да разкаже много, но те са за друго есе.
За информация на читателите, които не са били моряци - шортайм е специфична нискотарифна услуга в бардаците по широкия пристанищен свят.
Когато бях малък имаше много популярно рекламно стихче: „Петел” пере най - добре!” Сапуните „Петел” бяха с необичайни размери и форма, прах за пране още нямаше и жените ползваха този сапун и за накисване, и за пране, а голяма част от народонаселението се и къпеше с тях. Едни казват, че стихчето е написано от Каназирски - Верин, други - от Цветан Марангозов, все печени писачи, но по -важно е, че ползването на опитни поети е по идея на банкера Буров.
Какво нещо - нищо и никакви думички, но когато са подредени правилно -  хем увеличават печалбата, хем остават завинаги в историята.
Някога човечеството четеше. Днес то пише - Туитър, Фейсбук, Инстаграм са места, където всеки може да е писател, че и илюстратор. Конкуренцията е голяма и аз се старая да бъда на нивото на многохилядната пишеща армия. А това ниво е необозримо и недостижимо, защото на полето на изящната словесност се изявяват президенти, премиери, пенсионери, соросоиди, ченгета, та дори моряци - безделници...
Има моменти, когато писането ми носи дори радост. Замислете се: никой не ми казва какво и как да пиша, безплатно е, а и вие не плащате за четенето. Какво по- хубаво за хора, които живеят в държава с преобладаваща пенсия от сто долара...
Цял живот се стараех да направя нещо за кораба, за близките, за приятелите и трябваше да се съобразявам с много правила и закони. Писането е единственото нещо, което правя само за себе си, без да се чувствам задължен или отговорен пред някого.
Едно време е имало ред в писането: Първо те чете специално назначен цензор и той с червен молив задрасква думи, изречения, книги и цели автори. В този смисъл писането днес е свобода, особено за истинските моряци, които са прекарали живота си затворени от скромното корабно пространство и ограниченията на морските закони. Чета добросъвестно, подробно и с любопитство пишещите моряци. Те не са много на брой, всеки е неповторим по своему, та хич не си приличаме един с друг, дори когато пишем за един и същ кораб, събитие и човек. Дължа им благодарност за преживяването, с което ме даряват и събудените спомени от моряшката ми младост.
Моята благодарност към Лодозов, Ценов, Станчев, Адамов, Продан, Любен...
А един герой от пиеса на Брехт казва така: „Трябва да пишете много лошо, но възможно най-добре”.
Няма да пиша отделно есе за ЧЕТЕНЕТО, за да не разгневя хората, които евентуално ме четат, днешната власт и най-вече - жителите на село Долно Туткаво...  
Завършвам така: Няма съмнение, че онова, което пиша не е БЕСТСЕЛЪР, но се моля барем БЕТЪРСЕЛЪР ДА Е!
Дано съм спазил правописа...
Впрочем, да ми е честито есе номер двеста!
А на читателите на „Морски вестник“ - ЧНГ!

Сл. ПЕШКОВ - моряк