НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (24)
Пасха тайм
Товарехме въглища от Украйна, на „експорт“. Oт вагони с грайфери, бавно, за Поцало, Сицилия. Пролетно около-великденско време. От изпръхналите степи си духаха „Еврейските кучки”, местен свеж, даже силничък вятър с дъх на разорана целина, трудно сдържана страст и само за кърска е ... копан. Зимните одежди бяха хвърлени високо на тавана, и се видя, че бедрата на украинските мацки се събираха около сливиците им, а ластиците на „стринги“-те (прашките) омекваха и хич не държаха. Суровата зима влошаваше сериозно качествата на гумата. Просто, ей така, погалиш мацката, и бикините и току сами се събаряха на глезените й. Това ни правеше първо разногледи, докато си фокусираш окулярите, второ, придобивахме различни степени на шийно-раменни деформации, и трето - олекваше се тотално.
След един вчерашен рейд бяхме заградили печката в кухнята при майстора на о...аперативка за анализ на ситуацията. Даката, симпатяга, сигналчик-отличник на СКР „Дръзки“ и пряк свидетел на успешната торпедна атака на СКР „Смели“ срещу ПЛК „Храбри“ (в базови условия, с учебно торпедо за атака на подводници). Усвоил руския от табелките по бойните части на стражевика и „крюйс пеленг - частен случай“, моряк при нас от скоро, напорист ерген, комсомолец, маладец, обобщаваше снощната си авантюра:
- Забихме по една „рожденичка“ значи във „Корал“-а, и ядене, пиене, шампанско и конфети. Танци, песни и пляски семсорък и айде всеки по къщята, като всички порядъчни люде. В квартирата братче, немита от седмица посуда, снова водка, шампанско, чай горячий и много обич. След втория рунд, по едно време каката ми вика: - Данча, а фафлачка хочеш?   
- А-а, спасиба, нет, не хочу, - думам й, - Имам паднали пломби и ме болят едни зъби, остави, особено пък от вафли, още-повече, остави, нет, нет. Каката обаче упорита, като коза: - Данча, мне хочется фафлачка! Айде сега, стига ма, от де ти дойди на ума. Не познаваш ли часовника? Я виж кое време е, да не съм луд в три посреднощ да хукна и де ще ти търся вафли? Остави сейчас. До утрам! Сутринта! Трай сега, налягай си парцалите и потерпи, не бъйстрай. Ако ти се спи, заспивай и не ме занимавай с вафлички-мафлички. Абе луди хора, като им влезе лимката в куфалницата, няма отърване! - продължаваше изумен изповедта си Даката, а ние вече с трясък падахме от конете, представяйки си сценката.
Най-деликатно му обяснихме, че мадамата е искала малко разнообразие в любовната игра и се опитала да включи всеизвестни френски елементи, като „суасан ньоф“ например, но нямала късмет завалийката. Не беше попаднала на поет или художник, а на най-обикновен автотенекеджия. Само да изчука ... тенекиите?
Да, пожелателно е владеенето на туземния сленг, инак попадаш в непонятност и освен финансови загуби, може да ти се наложи смяна на снимката в паспорта дето се вика. Да го отнесеш, като бръмбар сламка, в тукашните ширини си е напълно резонно. Дори имах такава случка, третият ми инженер беше натурализиран сорт, много носеше на пердах, направо мазохист, нарязваше се като местните сапожници и тръгваше по сопи, докато не му гепеха паспорта, изфукат мангите и сменят мутрата. Но него път, след като му бяха сменили фотографията, го дотътрили до кораба, и го хвърлили пред кабината, като Хектор пред вратите на Троя. Като се даврандисал, дойде да ми се жалва, като през цялото време плачеше само с единия гьоз, защото другия бе затворен от отнесения страхотен кютек и то без да му откраднат нищо? Ей така, само бой, бой, бой напразно, заради този дето клати гората. Направо се късаше от яд бляда, да го бухат ей така, безпричинно? Барем да го бяха преджобили? А то...?
Та натоварихме кораба и една вечер отдадохме швартовите. Бавно се заизмъквахме по подходия канал, триейки по непочистения талвег на фарватера. След първата двойка буеве оставих линейния пилот с вахтения помощник-капитан и слязох в кабината. Опнах се с дрехите, като полски пъдар, на дивана и съм се унесъл. Към полунощ такта на машината стана неравноделен, което моментално ме изстреля на мостика. Брех, заседнахме?!
Лагът показваше 2,5 възла, почти аха да бяхме спрели. Лоцманът притичваше между радара и крилата на мостика и изумено се взираше в тъмното като повтаряше: „Не может бъйт, нет не может?” „Слева буй, справа буй - лоцман мечится как (..)й” мина ми през ума.
Ехолотът в случая се оказа безполезен, защото дълбочината беше колкото газенето и под кила нямаше дори и пожелателните три фута. Но позицията по ДжиПиЕс-а даваше една гола надежда. От шахтата на машинното долиташе топурдия и дрънчене на инструментариум, имах усещане като че е във фронтови лазарет. Малък съм, за да съм ходил на фронта, но тази картина ми се е запечатала от филмите. Бягане с големи спринцовки, триони за кокали, скалпели като ятагани, кохери, подобни на ковашки клещи. Прибягах до светлиците и се загледах в „мазата“. Шефа - разпенен,

Капитан Росен ЛОДОЗОВ.
„Капитан Георги Георгиев“ от времето на черно-бялата фотография.
„Капитан Георги Георгиев“ в поредното средиземноморско пристанище.
Поглед към машинното отделение на „Капитан Георги Георгиев“.
Димоходът на „Капитан Георги Георгиев“.
запретнал ръкавите, оплескан в грес и масло, ръкомахаше и надвиквайки воя на вентилаторите, сякаш чувах: „Тампон, кохер, турникет, дрен ... ключ 120, клинкерит, тел, шланг“...
Свалих си дланта от бутона на звънеца, чак когато в ЦПУ-то някой вдигна телефона, за да го затвори и спре воя на сирената. След четвъртчасова суматоха, машината с въздишка даде признаци на живот и ходът се усили. Успокоих се и поех дълбоко хладен въздух. Размина ни се!
По някое време с пъшкане и псувни някой тътрузеше кат шерпа, нещо към мостика. Шефа и един моторист тържествено влачеха най-голямата тенджера от кухнята, пълна повече от половината с веществени доказателства. Средно едра, оплескана в мазут, полусварена хамсия или тюлка. Пасажът явно беше засмукан през кингстоните и забит във филтрите на охлаждането. Жалко! 35-40 кила чаталкуйрук не ставаше за нищо, само дето ни извади акъла.
След 12 часа вече шляпахме в Черно море, а след още ден и половина подходихме към Босфора. На около час път от входа извиках по УКВ-то пилота. Услугата беше задължителна заради големината на кораба и лично аз винаги я ползвах. За мен героизмът беше овехтелица. Паметниците на героите отдавна белееха из милата ми татковина. Не държах особено да имам.
- Кавак пайлът стейшън, Кавак пайлът стейшън, гууд ивнинг джентс, мотър весъл „Капитан Г. Георгиев“ ис каминг. Плийс арендж фор а пайлът. Овър! - си казах словото на един дъх.
- О’кей каптан Джоржи, шипс нейм плийз???
- Капитан Г-е-о-р-г-и Г-е-о-р-г-и-е-в - настоявах аз
- О’кей Каптан Джоржи, пайлот из реди! - Кач кру, каптан?
- Твенти беш булгарианс, тамам - заключих в този дух обмена на информация.
Но комент. Е, ще почерпя за преименуването си, по-важното е, че се разбрахме одма значи. Пилотът се качи, пожела чай и попита може ли да направи намаз. Нямах нищо против набожността му, нека си се помоли човечеца - щом му е дошъл часа, но баш в Босфора, на ход? Каквото и да стане, Капитана винаги го отнася! Нали? Да ама сега този ми поиска един нов флаг, да го ползвал вместо килимче. На-а-а, мислено му показах среден пръст. Дадох му един стар турски вестник, ако ще. Ако неще, да се жалва на Авраам-бакалина. Тъй де. Е, на феса не му стана густо майна, но все пак се настани на лявото крило на мостика и постла вестника. Легнахме на курс 200 градуса към фара на Ахъркапи и Златните врати. Пилота пресметна, завъртя се с 20 градуса наляво до 180, т.е. към Мека, надупи се и удари челото о вестника.
Изчаках малко и изкомандвах на рулевия да вземе курс с 5 градуса надясно по компаса и след малко още 15 до 220. Пилотът чу командите ми и се развика без да се изправя:
- Но ченч курс кепте-е-ен, но ченч курс. Явно го затрудняваше следенето на посоката към Мека и трябваше да се върти като калайджия. При второто изправяне видя, че наближаваме поворота и набързо приключи молитвата.
Към обед бяхме на траверза на Гелиболу и се спуснахме на югозапад през пролива Дарданели. Регламентираната максимална скорост през проливите е 10 възла относно водата. Стараех се да я спазвам. Малко преди Чанаккале, на миля до поворота за Нара, засякох на АРПА-та една цел, която бързо ме догонваше. Поставих маркера - 22 възла! Ашколсун! Този изобщо не ебаваше правилника, явно беше местен, както и се оказа. Повика диспечера и се титулова, беше някой си каптан Тайфун байрактар, и поиска да ме изпревари на най-забраненото за тази цел място, Ак баш. Диспечерът му напомни правилата за плаване в пролива и в допълнение прибави:
- Тайфун каптан ефендим, кузей бир буюк русиян танкер бош, пильот йок. Гилди. Тамам. „Голям руски танкер, празен и без пилот наближаваше теснината Нара от юг. Байрактара видимо скочи върху спирачките, ако изобщо корабите имаха такива. Застана в моя килватер, като усещах дъхът му в шията си, но остана така до разминаването и излизане от тясното. Е, после пак хукна. Но се изкефих от респекта му към руснака. Сетих се за времената, когато братята минаваха Босфора с огромните си танкери без пилот. Съобщението се излъчваше по УКВ-то на общият 16-ти канал и то само на руски:
„Внимание всех судов на проливе Босфор. Праходит советский танкер „Маршал Жуков”! - и толкоз, който разбрал, разбрал. Който не, да му мисли.
Измъкнахме се от Дарданелите, докладвахме на Ларимна трафик за намеренията си, докато операторът се хилеше в ефир на един филипинец, представил се като „Малака Ароу“. На гръцки сленг - „чикиджийска стрела!“ След бункер в Пирея, продължихме за Сицилия. Вече наближавахме нос Пасеро, когато получих телекс от Параходството да направя разчет на скоростта, за да пристигна в понеделник, а едва беше петък вечер!?
На всичко отгоре, барометър-анероидът стремглаво се сриваше! Задаваше се поредната пролетна депресия, бърза и яростна. Промених курса на северозапад към Месина. Но в късната емисия на радио Рома, предупредиха за разваляне на времето в Тиренско море. Бре да му се невиди, пак греда! Наближих Месина и завъртях на юг към Пасеро, но налягането продължаваше да се сгромолясва. Към сутринта си показах носа иззад Пасеро и реших да продължа към о. Малта. Бурята от запад набираше скорост, но корабът още се държеше прилично, кюмюрът е хубава стока.
Бях решил да легна в дрейф и се скрия източно от острова. Стана неделя и... пак греда. Агентът се обади, че времето е кофти и портът е затворен, но корабът ще бъде фиксиран като пристигнал, ако минем близо покрай пристанището. Той щял да ни гледа от баира над града и да ни отбележи, че е ацептиран нотиса за готовност? Сицилия...?! Нямаше как, тръгнах пак на север-северозапад.
Този път нямаше прошка. Голяма хурка отнесох в Сицилианския канал, дето се вика, барабар с къделята. Често някой 5-6 метров баир така нокаутираше бака, че солидни порции вода заливаха челните финистрини на мостика, 140 метра по-назад! Всичко неукрепено здраво по палубата се намести, особенно едни варели. Вълната ги намачка като цигарени книжки и натика под контрафорсите на комингсите. После ги вадихме на парчета, режейки с флекса.
Поцало беше реновиран порт, наскоро трансформиран от военно в гражданско пристанище. След задължителния обмен на информация, пилотският катер се насочи към трапа. Беше дървена антика от началото на 20-ти век, олющен и целия обвит в черен дим. Пилотът гордо като Нелсън пред Трафалгар, стоеше на бака и направляваше подхода. Но катерът подмина трапа, въпреки ожесточеното ръкомахане на пилота да спре, и отмина назад, отдалечавайки се бавно. На борда му, командирът и механикът се бореха с лоста за реверса, като ожесточено го дърпаха, блъскаха и вероятно благославяха. С помоща на пилота, най-сетне катерът спря. Сега възникна въпроса, кой при кого да отиде. Пилотът деликатно с жестове ни молеше да дадем назад. Изказах опасения, защото нямаха ход и ако ние тръгнехме назад, огромната маса на кораба ни, можеше да ги трансформира в клечки за зъби.
Как да е, след едночасово усилие имахме пилот на борда. Беше сто процентов брадясал местен балъкчия, номиниран по Сицилианските морски традиции да вкарва и изкарва корабите. Инак носеше тъмни цайси, заради които се спъваше като Стиви Уондър на строителна площадка. После като налапа УКВ-то, че като отвори един лаф с колегите си, дето ловяха риба наоколо, просто забрави за целта на визитата си. Обясни ми бавно, на италиански (английският тук не е моден), как ще протече маневрата.
За целта подходи античен влекач, набор на пилотския катер. На кърмата му едни брадати мутри плющяха белот и „играеха на шише“. Играта за кратко прекъсна, докато поемат и закрепят буксира, и пак продължиха ... само с шишето. Задачата беше, след като спуснем лявата котва, влекачът да ни завърти около веригата и да застанем с десен борд. И се почна една - също като в филма „Армията Бранка Леоне”. Ветрецът бе свежичък и отварящ, а влекачът - стар и скапан.
След втория час, оживих барабите на влекача с няколко кутии цигари и девиза на партията на Берлускони - „ФОРЦА ИТАЛИЯ”, ФОРЦА-а-а! След което влекача се обви в гъст черен пушек и ... толкоз. Горе долу след около пет часа приближихме кея. Беше гладко циментиран и още нямаше фендери. За целта банда дрипльовци бягаха по кея, тътрейки по стената най-обикновенни опърпани креватни тюфлеци, вероятно довлечени от вкъщи. Очаквах всеки момент някоя отчаяна рошава съпруга да дойде със сополанковченцата си и да ги прибере.
Муро, един шматарок от екипажа, попрегърбен дългуч, имаше повече свободно време да изброди и опознае околностите и котировките на местния пазар. Не знам откъде, но имаше слабост към велосипедите. Дори си беше купил един сгъваем „мини” байк от Жданов. На връщане от магазина, да не го тика без педали, го възседнал. На спирката пред портала обаче една баба му се развикала, „как тебе не стийдна”, така безсрамно да го откраднеш от децата?!
Та се похвали, че е пазарил вече уно „бичиклето” на далавера. Дори един следобед ме кандардиса да отидем до магазинчето, да ми го покаже. Беше пистов бегач, с тесни капли, тънки гуми и седалка, крива и тясна като банан. Пак имаше мно-о-ого къндарми, продавачът артистично припадаше, като стар обран евреин, докато Муро му обясняваше колко е беден и обръщаше хастара на джобовете си. И така, поне три дни пазарлък. Целия кораб тръпнеше вече в очакване покупката на петилетката.
В самия ден на отплаването небето беше сиво, начоглено и ръмеше гадно. Най-сетне Муро се реши да отиде уж за бързо и най-сетне да реализира и финализира сделката. Предупредих го, че всеки момент чакам агента за оформяне на отплаването, затова да не се мотка. Закле се в най-милото си, беше стар ерген („апико” да му стане, ако се забави)! Е, познай. Вече се пръсках през гъ...рба от яд, че му се вързах. Минута преди появата на агента, Муро се зададе по кея, доволно възседнал окепазения „Росинант”. Липсата на калници се набиваше очевадно от линията рядка кюмюрена кал, положена като космодиск на хилавата му длъгнеста фигура от местата дето не се огряват от слънцето, нагоре по гърба, шията и през олисялото теме, та отпред до носа.
- Е, кво ще кажеш за звяра, а? Само дето няма стопове, фар и динамо. - кефеше се Муро и енергично изтъргваше калта от ушите и джуките си.         
- А къде му е инструментът и по-специално чука? - едвам сдържах яда си аз.          
-  Ъ-ъ-ъ, ти пък? Че за к’во ще ми трябва баш чука? - събра умно калните си вежди Муро.
-  Че как за к’во пък! Да си вадиш седалката от гъза по-лесно! Затуй!
Не ми проговори до завръщане във Варна. Е, всеки го преживява по своему?...

Капитан Росен ЛОДОЗОВ