НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПЪРВАТА ДОМАШНА ОТПУСКА
Все по-малко остават мъжете, които са минали през казармата. Ще има ли младите, като остареят, за какво да си спомнят?! В тези години (1960 г.) младежите на 18 и 19 години влизаха задължително в казармата и след две или три години служба, излизаха вече мъже. Пази Боже донаборната комисия да те изкара негоден за служба! В много краища на страната за такива момчета момичетата отбягваха да се омъжват. Та те си търсеха булки от места, дето не ги познават.
Всеки, който е служил в казармата, помни с какво нетърпение е очаквал времето, когато да излезе в домашна отпуска. 10 дни без да те будят сутрин с вик „Ставай, бързо ставане!“… Нито да те будят през нощта , когато току що си заспал, за това, че по карабината ти има непочистени и несмазани места. Войниците тогава имаха право на една отпуска след първата година на службата, матросите на две - 10 дни през втората, и 20 през третата година на службата. Курсантите имахме право на по две домашни отпуски всяка година. Първата през зимата  след сесията - 10 дни, и втората - 20 дни през лятото.
До моето влизане в Морското училище, курсантите са били пускани в отпуск за Нова година. Но от лятото на 1960 г. Училището имаше нов Началник. За 1961 г. отпуската беше след сесията. Падаше се втората половина на януари. Бяха минали само 5 месеца от приемането ни. Зад гърба ни бе новобранството, клетвата и изпитите от първия семестър. Но за това кратко време в рода ми имаше промени. Баба ми (по майка) почина само месец след като ме приеха за курсант. Погребението й съвпадна с Деня на армията (тогава на 23 септември), а в този ден командирите ни бяха заминали на Мострения панаир в Пловдив, и аз не можах да я изпратя в последния й път. Братовчед ми бе вече войник парашутист в Мусачево - рота със специално предназначение. Братовчедка ми бе студентка в София. Младите като птички отлитахме от гнездата.
Знаех, че никой няма да ме посрещне. Майка ми бе учителка в близкото село, днес квартал на Шумен. Ваканцията им бе свършила и тя бе на работа. Брат й, тогава още ерген, бе също на работа. Другите ми двама вуйчовци, които живееха в семейната къща , също работеха. Но те си имаха семейства. Още не знаех, че ще има много други непредвидени изненади и живеех с тръпката, да подишам чист въздух.
Сесията завърши и издържалите изпитите ни пуснаха в домашен отпуск. Сутринта, преди да ни дадат книжките, ни огледаха дали сме се подстригали както трябва - т.е. под баретата да няма коса. Заедно с мен до Шумен щеше да пътува моя съкурсник - ПИС (днес о.з. контраадмирал П. И. Странчевски). Негов съученик от английската гимназия в София бе курсант в Артилерийското училище и той искаше пътьом да се отбие, за да се види с него. Успяхме да вземем влака за София през Горна Оряховица, който бе около 10.00 часа и към обяд бяхме в града.
В къщи ме посрещна празната стая. Ключа както и друг път беше под черджето. Тогава още нямаше страх от кражби. Една от добрите страни на тоталитаризма. Особени промени в мебелировката и разстановката нямаше, но нямаше я и баба ми, която заспиваше едва когато всичките й синове се прибираха в общия дом. След изпитите за матура, съученици от класа се бяхме събрали да се видим може би за последно преди да ни дадат дипломите, в градското казино. По това време в него свиреше и Адама (Бог да го прости!), с когото се бяхме заварили в гимназията, когато бях в 8-ми клас, а той - в 11-ти. Когато късно вечерта се прибрах в къщи, баба ми спеше. Тя вярваше на внуците си, но явно не и на синовете си, особено в дните, когато са получили заплата. Вероятно със смъртта на баба ми си бе отишло и юношеството ми.
Като си оставихме багажа в къщи, отидохме до Артилерийското училище , което не е далеч от нас и е в центъра на града. Шумен тогава бе все още с голям военен гарнизон. Ако погледнехте тогава града от високо, ясно се виждаха четири големи карета, където бяха военните поделения. Едно от тях бе в самия център на града. То започваше от паметника на генерал Заимов, под Офицерския клуб, и стигаше до Руския паметник. В средата му, точно срещу площад „Кристал“, бе Артилерийското училище. Днес то заема едва едната четвърт на карето. Освен военното училище, към бившия тежък полк имаше и школа за младши сержанти - механик-водачи на танк, както и пехотно поделение и поделение на трудовите войски. За това в града постоянно по централната улица се разхождаше някоя патрулна тройка.
Къщата на баба ми е почти на центъра. От него до Военното училище е още толкова. След като на портала ни казаха, кога приятелят му няма да има занятия и ще може да се видят за малко, по време на обедната почивка, решихме да се разходим по главната улица.
В Шумен главната улица бе тази, която започваше от гарата и свършваше на Кьошкьовете при бирената фабрика. Но магазините започваха от „Руския

„Все по-малко остават мъжете, които са минали през казармата“… Матроска клетва, личен архив на старши матрос Богомил Ат. Станев.
Подстрижката „а ла Гевез“ идва от името на дългогодишния комендант на Варненския гарнизон полковник Иван Гевезов (вляво). Вдясно от него е капитан (по-късно полковник) Тодор Станев - тогава началник на Военната автомобилна инспекция във Варненския гарнизон. Личен архив на о.з. капитан ІІ ранг Вичо Станев.
Авторът, на стаж на десантните кораби след завършването на ІІ курс на Морското училище.
Авторът, вдясно, на летен лагер след завършването на І курс на Морското училище.
Авторът, най-отпред, на летен лагер след завършването на І курс на Морското училище.
паметник“, веднага след градската градина, и продължаваха до края на Казанджийската улица. Порталът на училището е до площад „Кристал“, което е средата между Центъра и градската градина. Той и сега е там, но артилерийското училище вече е филиал на Търновското. Вече го няма и паметникът на патрона на училището - Г. Димитров, който бе до входа му и се виждаше и от главната улица. Така че разходката беше от централния площад, където е хотел „Мадара”, до площада при Руския паметник и обратно.
Още докато правехме първия „тегел” по улицата, видяхме патрула. Двама курсанти със старшина. Изпънахме се както го искаше устава и приветствувахме с вдигане на дясната ръка до козирката. Нищо обезпокоително. Продължихме по улицата. През зимата тази улица е скучна. По това време във всички градове и села, след работа на главните улици се правеше „гезмето”. Другаде му казваха „стъргалото”. И да не си си определил среща, там щеше да срещнеш този когото търсиш. Само че сега бе още рано. Нямаше сняг, но и нямаше много хора. В онези години, тези, които се шляеха по улиците без работа или стояха по малкото на брой кафенета и сладкарници, милицията ги прибираше и им намираше работа. Та като стигнахме до площад „Кристал”, ние тръгнахме обратно. Но и патрулът тръгна обратно. Други военнослужещи като нас нямаше. Тук там някой офицер можеше да се види. Но явно ние сме били набелязани от патрула. След второто разминаване, патрулът съкрати разходката си и мина по тротоара от страната на градинката. Делеше ни улицата и ние този път не отдадохме чест. Сега вече старшият на патрула дойде при нас, поиска ни документите, обвини ни, че не сме го приветствували по устава и ни отведе при дежурния по караулите.
Отдаването на чест по тогавашният устав, изискваше от по-младшия по звание да мине покрай по старшия със строева крачка, удряйки крак три крачки преди и две след разминаването, като вдигне дясната си ръка към околожката на шапката с изпънати пръсти на ръката. Няма значение къде е разминаването. Дали на плаца или в населено място. Уставът не правеше тази разлика. И тогава и сега не проумявам нужно ли е това да се прави на оживена улица, а още по вече на тротоара, когато има движение на гражданите. В казармения двор и на плаца - да! Но да стряскаш гражданите, не го приемам. Достатъчно е да минеш напето като млад мъж, но не и да блъскаш крак.
Но както и да е. Заради тези неща и защото не ни разрешаваха да ходим до близките на Варна курорти и ресторанти, намразих да ходя по униформа , когато съм в отпуск. Когато после бях офицер, с униформа ходех само до поделението и обратно до нас. Дори и в Созопол, където нямаше кой да ти прави забележка. А когато бях на ремонт във Варна, отивах до кораба и се връщах винаги цивилен. Там се преобличах. Едва след втори курс разрешиха официално в домашен отпуск да се ходи и цивилен.
Комендантството бе близо до училището. Там, където сега е градската библиотека и стълбището към паметника „Строителите на България“. Дежурен по караулите бе млад офицер, преподавател в Артилерийското училище. Мисля, че бе завършил Морското училище и бе механик по специалност. Но бе облечен в тяхна униформа. След три години се премести като преподавател в Морското училище. След като патрула му докладва защо ни  води при него, старшината напусна стаята. Вместо да ни  се кара, дежурният офицер поговори с нас, разбра, че се мотаме по улицата, защото чакаме да свършат занятията на курсантите, и после ни пусна.
Докато моя съвипускник чакаше пред портала на военното училище, за да се види със своя приятел, аз отидох да купя хляб от магазина на центъра. В годините на моята младост стоките се продаваха в отделни магазини - хляб в хлебарницата, месо - само на халите или в месарницата, за плодове и зеленчуци - на „плод-зеленчук” и т.н. Често се налагаше да се чака на опашка във всеки магазин.
В магазина имаше само един или двама души преди мен. За младото поколение пояснявам, че хляба беше само един вид - типов (Софийски). Бял хляб още не се продаваше свободно. Имаше фурни, където можеш да дадеш жито и да получиш купони за бял хляб. От години в селата всички селяни бяха в ТКЗС. Все още получаваха рента, даваха жито в определените за това фурни и срещу това получаваха купони за бял хляб. Тези купони бяха за синовете и дъщерите, които учеха в града и живееха на квартира. От тях за 3 (три) лева можеше да се купи купон за бял хляб. Другият струваше 1.50 лв (след реформата 1962 г. - съответно 15 и 30 стотинки).
Когато ми дойде редът и поисках един хляб, магазинерката ме погледна и попита „Купони имате ли?” Естествено, че нямах. Но купонната система отдавна бе отпаднала. Когато през август заминах за Варна за постъпване в Морското, в Шумен хлябът се продаваше все още свободно. А купонната система бе отменена в цялата страна. Отговорих, че нямам. „Без купони , не мога да Ви дам хляб” - категоричен бе отговорът на продавачката. Буца ми заседна на гърлото от обида. Не знаете, естествено, какво е да имаш пари, да има хляб в магазина, а на теб, оказва се, че не се полагало! На мен - униформеният, защитникът на Отечеството, дал клетва да умре за него, моята Родина ме лишаваше от правото да си купя хляб. За времето на отпуската, аз трябваше да ям хляба, полагащ се на моя вуйчо, защото вероятно и майка ми нямаше купони за хляб.
Излязох от хлебарницата. Беше ми безкрайно мъчно. Вярно, по това време, а и по-късно, цената на хляба остана непроменена, дори и след последвалите две „корекции” на цените - през януари 1968 г. и през 1974 г. А като си помисля, че през цялото време на Втората световна война, немските войници преди да тръгнат за полагащия им се домашен отпуск, са получавали от артелната пакет с хляб, консерви и други продукти като колбаси, сирене, масло, не само за да не бъдат в тежест на близките си, но и те с очите си да видят, че техните синове там, на фронта не гладуват. А на мен, дори и в комендантството, когато се регистрирах, нищо не ми казаха и не ми дадоха.
С колегата обядвахме в къщи с хляба и храната, която предвидливо бе приготвена за нас. Със следобедния влак той продължи пътя си за София. Вечерта разбрах защо в Шумен имат купонна система за хляба. Заради ниската цена на хляба и с цел да се спре закупуването на хляб, за да се хранят животни, местната партийна и правителствена власт (което бе едно и също), решават едностранно, да въведат купонна система за населението. До излизане на Партийната наредба за самозадоволяване на населението и раздаване на пустеещи места за лично ползване, както и на това, всяко предприятие и поделение да има свинеферма за собствено подпомагане, щяха да минат още поне две петилетки.
За това и хората които имаха кокошки или някоя животинка, предпочитаха да ги хранят с евтин хляб поради липса на пазара на зърно и фураж. Добре бе, ами защо местното военно командване не се бе погрижило на курсанти и  войници, при регистрирането им в комендантството, да им се дават купони, за времето на отпуската или да получават хляб от гарнизонната фурна?! Всеки военнослужещ, излязъл в домашен отпуск, бе длъжен в срок от 24.00 часа да се регистрира във военното комендантство, за да може лесно да бъде потърсен и повикан при нужда.
Към всяко военно окръжие имаше викачи на доброволни начала да оповестяват при нужда запасняци или отпускари. Като оставим настрана тъпото решение на местното ръководство за въвеждане на купонна система за хляба, то явно и някой от тиловаците не си бе свършил работата. За бойната готовност се мислеше, но за човека под пагона  - явно не. И вината не бе в МНО, а в местната власт и най вече на началника на гарнизона и на коменданта, отговарящ непосредствено за това.
На другия ден трябваше да отида и да видя майка си. Имах един костюм, който бе катър сезон, правен за бала при завършване на гимназията, но нямах горна дреха. Да тръгна по костюм бе студено. Това бе втората неприятност. Като оставим настрана фактът, че майка ми не беше в състояние да ми купи палто, то другата страна на въпроса бе, че все още нямаше дрехи конфекция. Зимната дреха тогава бе балтон, а той се шиеше от вълнен плат и за ушиването му отиваше около седмица време минимум. За това върху моряшката униформа сложих ученическия си шинел и в този вид отидох до селото.
Майка ми, естествено, много се зарадва като ме видя. Трябваше да отида за нещо до селския магазин. Познавах почти всичките 800 жители на селото, а и те ме познаваха, въпреки че последните 4 години, докато бях в гимназията, живях в града. До магазина е и кръчмата и пред него е нещо като селски клуб. И сега там на раздумка бяха няколко от по-възрастните мъже. Сред тях бе и Кардашевски, руснак - като млад, още гимназист, дошъл у нас с остатъците от Бялата армия, но за разлика от много от дошлите белогвардейци, се бе оженил и създал семейство. И той, и децата му, се ползваха с уважение в селото. Като ме видя в този вид, всички мои връстници бяха в казармата и в селото знаеха, че аз съм в Морското, изненадан ме запита: „А где матроса?” Аз разтворих шинела широко, да се види униформата ми и отвърнах - „А вот матроса.”
Но да се ходи по улиците на града с ученическия шинел, също не можеше. Пречка бе, че за учениците имаше вечерен час и тогава  щяха да ме спрат милиционерите. Освен това бях подстриган „а ла Гевез“, или казано по друг начин - „Канадска ливада“, та от далеч се отличавах от другите. За това вечер, като излизах, комбинирах да сложа шлифера на вуйчо си, или ако той си беше в къщи  - балтона му. За главата си купих някаква барета и с нея приличах на свалил феса си турчин. В болшинството си, те носеха подобни шапчета. Каскетът бе привилегия на другарите от ЦК - да бъдат по-близо до народа, а и аз не го харесвах.
След първото и второто излизане из града, той ми се стори някак си чужд. Пуст, не срещах познати. Нямаше ги съучениците ми. Всички момчета бяха в казармите. Болшинството от момичетата бяха най-вече в София студентки. За съжаление, ваканциите ни не съвпадаха. Които не учеха, работеха. Някои се бяха омъжили. Оказа се, че в града се познавам само с другите трима курсанти от Шумен. Румен С. (Бог да го прости !), бе от нашата гимназия и бяхме заедно още от времето, когато заедно карахме до наборния курс за радисти. Така че само с него общувах. Другите двама бяха също от нашата гимназия, но от предния випуск. Докато завържем нови познанства, броените дни отминаха бързо. Но завинаги запомних горчилката как не ми се полагаше хляб и че без горна дреха през следващата зима не биваше да остана. 

О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ