НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
КИБРИТЕНИТЕ КЛЕЧКИ (ИЛИ ПОЧТИ ДИСИДЕНТСКА
СЛУЧКА В МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ ПРЕДИ ПОВЕЧЕ
ОТ 55 ГОДИНИ)

Една колкото глупава, толкова и необмислена наша постъпка, прерасна в сериозен конфликт. Тя показа от една страна безсилието на командирите и политработниците да пречупят нашата солидарност в една обречена за тях кауза. Но показа и това колко е силно мъжкото ни другарство. Пет години бяхме делили един хляб и една стая, без да се делим на военни и търговци. Имахме една програма. И до днес, колкото и да сме намалели като бройка, военни, търговци, корабостроители и механици на брегова служба, петте години прекарани заедно, винаги ни събират.
Бяхме в пети курс и беше месец февруари (1965). След броени дни започваше последната сесия. После щяхме да имаме около два месеца пред-дипломен стаж, държавни изпити и дипломна работа. Който си предадеше дипломата навреме, щеше да се качи на търговските кораби , независимо за кой флот е определен. Като старши по звание и випуск, имахме право да излизаме по три пъти в седмицата до 24.00 часа. За пръв път по време на сесия това право са запазваше, даже нещо по-вече - имахме право на отпуск и в деня на изпита. Скоро ще разберете защо пояснявам това.
Кога и как започна този номер с кибритените клечки и тогава, а и сега, малцина биха казали със сигурност, кой пръв показа този номер. Пушачи в класното отделение имахме още от първи курс. С годините броят им нарасна. Може би през зимната отпуска, при която за първи път Нова година отпразнувахме далеч от училището, някой от пушачите го бе научил. Драснеш с кибритената клечка, запалиш си цигарата, после леко наплюеш изгорялата главичка, ловко подхвърляш клечката към тавана и тя залепва на него. Няма нужда да прибираш и криеш изгорялата клечка.
По това време класното отделение в последните два часа, дадени ни за самоподготовка, се превръщаше в кафене.
Оформяха се каретата за бридж, а останалите двама или трима хвърляха таблата. Като се сложи един дежурен по взвод, оставахме в стаята 26 човека, така че свободен,, без занимание, не оставаше никой. Естествено, че пушачите пушеха на воля и стаята

заприличваше на лисичарник. Така и броя на залепените по тавана клечки започна чувствително да нараства. Отначало да опитат по подражание на първия, после на пушачите им стана навик. Имаше и от непушачите, които просто бяха опитали да се пробват. Целия таван бе изпълнен с недоизгорели кибритени клечки. Вече не ни правеше впечатление.
И така до деня, когато внезапно един след обяд в стаята влезе Командира на батальона - капитан Насков (Ламбо). Не помня датата, но помня, че беше сряда, ден за  отпуск. Даже забравих и за какво бе дошъл Комбата. Но за нещастие, вдигна глава и остана изненадан от видяното. Незабавно обяви „Общ сбор“ за цялото класно отделение. Когато всички се събрахме, след поредното „словесно” последва въпрос към всички: „Кой (кои) сториха това?!... Бъдете доблестни и си признайте!” Оказа се, че не сме доблестни и на никой не му идваше на ум да си признава. Тогава бе приложена друга тактика.
Започна да ни вдига един по един, започвайки от редицата към прозорците и от предните към задните редове. Въпросът беше същият. Ставащият прав, след като се представяше по устав: „Аз, мичман ... .(еди кой си) - на въпроса отговаряше: Съвсем не знам кой е“. И така, докато дойде до последната редица, към коридора. Там седеше един от нашите колеги, който бе влюбен в една гимназистка, и заради която неведнъж бе рискувал да бяга през оградата на училището, само за да отиде до нейната гимназия и да се видят преди да се е прибрала у дома. Та след като се представи, мичман Г.Б. си призна, че бил опитвал да залепи клечка на тавана. Но други имена не посочи.
Малко след него идваше ред на друг от нашите - П.Б., другар по партийна група на Комбата, чието приемане за членство в Партията, бе станало почти нелегално, но нашата „разведка “, го бе разкрила и критикувала още преди две години. (За това редно ли беше в армията и флота да има партийни групи, в които да има редови военнослужещи, е отделна тема.) Критиката бе за това, че споделял в партийната група , кой какво прави в класа. Това за него не било донос, а и Другарите (в случая командирите) не реагирали, срещу евентуалните нарушители. Да, но са си съставяли мнение ... Но това е друг въпрос. Партийната му съвест не позволяваше да излъже. Но и да каже имена на хора, с които пет години бе делил храна и подслон, човешката съвест не му позволи. За това той каза, че пробвал и представете си - това било в тоалетната на ротата! - но после сам я свалил.
Други признали си не се оказаха. На Комбата не му оставаше друго, освен да приключи по някакъв начин очертаващия се безрезултатен разпит. Той изкомандва „Стани! Мирно! - всички станахме и застанахме прави до чиновете си. - За това, че мичман Г.Б. и мичман П.Б. са лепили клечки по тавана, ги наказвам със строго мъмрене! Останалите ще видите отпуска, когато си признаете!” С това словесното приключи.
Два часа по-късно нашите признали си и получили наказанието си колеги, се появиха в класното парадно облечени, с разписани за отпуск книжки. Останалите приехме положението. По принцип в армията колективни наказания не могат да се налагат. Но подчинените не можем да съдим началниците си. След няколко дни започваха изпитите. Всеки упорито се готвеше за  предстоящия изпит. Дисциплината спадна. Първо тя пролича във външния ни вид. Всички „наказани” спряхме да се бръснем. Правехме го само при изпит, от уважение към преподавателите. Ротният и взводният престанаха да ни правят забележки. Почти две трети от групата имахме приятелки и след първите пропуснати срещи, те не закъсняха да ни търсят в училище. В съботните и неделни дни, когато имаше свиждане, почти на всички момите ни идваха на свиждане.
В отпуск продължиха да излизат само двамата, признали провинението си. Другото разнообразие бе да гледаме футболните мачове на Колодрума (сега на част от него е Спортната зала) от прозорците на класното отделение. Не зная дали бе намеса на сила свише, но седмица след като ни забрани да излизаме в отпуск, кола блъсна капитан Насков (Бог да го прости!) и му счупи крака. Сега пък преките ни началници се оправдаваха, че не можели да отменят заповед на по-старши, независимо, че имаше временно изпълняващ длъжността Командир. Не мислете, че натискът върху нас да си признаем, бе прекратен. Напротив, започнаха да ни заплашват, че ако не си признаем, ще бъде съобщено на съответните Капитани и Командири на кораби, където отидем на стаж, за да не ни пускат да излизаме в отпуск и там. Разбира се, че тези заплахи биваха посрещани с присмех от нас.
В битката се намесиха и политическите офицери. Тук натискът бе най-силен върху комсомолското бюро. Ние оставахме категорични: „Имена няма да кажем”, независимо дали „виновните”, ще бъдат наказани или както обещаваха, никой от тях няма да бъде наказан.
Въпреки че не излизахме в отпуск, успехът ни на сесията спадна. Две двойки получи дори и членът на Партията. Наближаваше краят на сесията. Командири и партийни работници упорито търсеха изход от кризата,  някакво Соломоновско решение, което да удовлетворява и двете страни. Накрая решихме (по-точно беше ни подсказано): Съставихме Протокол за несъстояло се комсомолско събрание, на което е била разгледана постъпката на нашите другари. Те са били разкритикувани и са осъзнали грешката си. Но имена в протокола нямаше. Така за момента приключи този инцидент. Но ние не го забравихме...
Мина времето на стажа, на Държавните изпити. Настъпиха дните на защита на дипломните работи, а след тях и краят на престоя ни в Морското училище. Оставаха броени дни. На дневен ред беше къде да бъде абсолвентската ни вечер и кои от офицерите да бъдат поканени. И неочаквано целия випуск бяхме единни, че няма да поканим строевите офицери, с изключение на взводния на класно отделение 010 - капитаните. Оказа се, че всяко от класните отделения има защо да не ги кани. В началото на август, след извършена от тях беля, двама от бъдещите капитани бяха разжалвани, а  011 (корабостроителите) бяха много засегнати от изключването в началото на последната година на техен другар.
Насков, вече възстановил се от счупеното, идваше да ни убеждава, че не може да не каним Командуването на училището и най-вече Началника на училището. Той пък заплашваше, че няма да разреши да бъде проведена тази среща. Политиците упражняваха натиск над членовете на Партията и на комсомолските активисти. Взводният и ротният разбраха, че няма да променят решението ни. На отговорниците за срещата заявихме, че ако отстъпят, ще изберем друго ръководство. Поканени на банкета бяха всички преподаватели. За наша радост, те приеха поканата. Имало ли е натиск над тях да не идват, не зная. Знам само, че капитан-лейтенант Трифонов, единственият строеви офицер, поканен и дошъл на срещата, есента, по свое желание или не, бе станал командир на артилерийската бойна част на единия от стражевите кораби.
Предният випуск бе направил демонстрация, като след връчването на дипломите и тържествения обяд, състоял се на производството им в София, в присъствието на всички военни училища, след това сядат покрай пътя, по който ще мине Началника на училището и не стават (с изключение на лейтенантите, които вече са в униформи), когато той минава. Ние пък бяхме единственият випуск, не поканил Командния състав и Началника на училището на своя бал. Не го приемам за геройство. Не! Началникът на училището направи много за издигане и запазване авторитета на училището и на своите възпитаници. Както и за признаване на нашите дипломи.
Но след 5 години, когато бяхме на първата среща след дипломирането си, положението в училището коренно се бе изменило. Нямаше общи спални помещения, нямаше „Бързо ставане и лягане“ (имаше, капитан Ценов, имаше! - бел. ред), имаше плувен басейн за обучение по плуване и т.н. Никой от нашите Командири не успя да възпита в нас нужната любов към военната служба и чувството за отговорността, която всеки от нас щеше да носи, независимо от това къде щеше да продължи трудовия си път. Години по-късно, когато като офицер се срещах с някои от тях, можах да ги видя и в друга светлина. Като си помислях, че в годините, когато техни колеги в средата на военната си кариера са били уволнени от флота заради поредните недомислени съкращения, а на тях е било предоставено място за взводни и ротни офицери в едно престижно военно училище, при това с по-висока заплата за длъжност, ми ставаше ясно, защо са се натягали толкова.
Когато пред дошлите на производството ни в двора на училището наши близки ни раздадоха дипломите и офицерските пагони, после побързаха да ги съберат, преди да сме им ги показали. Още щом изпратихме знамето на училището, взводните започнаха да ги събират. Не били им направили преписи във Щаба на флота. Отказах и не предадох дипломата си. Месец по-късно, вече в Щаба на флота, когато очаквахме среща с Командващия, преди да научим разпределението си по корабите, съвсем учтиво от личен състав ни помолиха (не ни заповядаха), да оставим дипломите си, за да им направят препис. След месец си ги получихме. Дребен наглед факт. Но как щях да се чувствувам при срещата си с майка ми, която бе дошла на производството ми, и с такава радост очакваше да й покажа дипломата си?! Ами другите родители!? Но някои от по-горните командири не са се съобразили с това. Същата вечер на „Златни пясъци“ се състоя и прощалната ни абсолвентска среща.
Господа дисиденти, това беше през 1965 година и всички ние бяхме под пагон и отговаряхме за постъпките си по военните закони. Знаете ли в тези времена какво беше да изгубиш един патрон?! А колективно нарушение и неподчинение?! До времето на перестройката оставаха две десетилетия и нещо...
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ

Рисунките са от курсантския вестник „Вапцаровец“ от март 1987 г. и техен автор е курсант-старшина І степен (тогава) Николай М. ГЕОРГИЕВ, а днес - главен механик в Параходство БМФ АД. И, разбира се - читател, приятел и автор на „Морски вестник“.