НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (27)
Спринг тайм
Следваха рейс след рейс от Жданов и обратно до фабриката за ток на брега на Варненското езеро. Но ще е грешно да се каже, че имаше някакво еднообразие, независимо от наложения монотонен ритъм. Всяко следващо посещение на товарното пристанище криеше една, макар и малка изненада. За тези, които имаха шанса да станат „гъсти“ с инспектора-кадровик, и да преминават Босфора на юг, за което „шареха“ тлъсти „моряшки сандвичи“, направлението Сарич, Керч беше като Западните Индии за Колумб - „Тера Инкогнита“. Но за моряците с виза „ЧМ“ нямаше алтернатива. Най-големият майтап стана, когато върнаха старото име на Жданов - Мариупол. „Западняците“ от линията, основно тези, скарани с географията, и най-новата история, направо си умираха от терзания, че малките „япончета“ се скъсваха да ходят до Гърция! Ега ти късметлиите! През седмица минаваха митницата! Промяната на името с нищо не повлия на установените взаимоотношения. „Трансимпекс“ се светна и отвори едно мижаво крило за продажба с валутни рубли, на уиски „Сънтори голд“ (малко по-силно от саке за камикадзета) и цигари „НВ“ и „Кибики“. Инак „пършингите“, синият камък, чуковете, пилите, лопатите и търнокопите, менгеметата и циркулярите си оставаха основна стока от това направление.
Имаше надпревара между старши помощниците, кой еднотипен кораб ще натовари повече стока. Тук се включваха в играта и пристанищните стифадори. Еди кой си, примерно Вовата, ми е авер,

Капитан Росен ЛОДОЗОВ
„Следваха рейс след рейс от Жданов и обратно до фабриката за ток на брега на Варненското езеро“. Илюстрация: Христо Н. БОТЕВ // De Botte
и взехме повече?! От Портнадзора са ми авери, затвориха си очите за два санта, претоварихме с един дюйм !? И така, към края на март, „братаните“ изпращаха една депеша до отдел „Трампово“: Елате, и си приберете кюмюра, че по наши сметки на склад има останал най-малко поне за още един кораб! При тях системата работеше с тегло по вагони. Примерно 100 вагона, средно по 60 тона, 6000 тона. Колко се е разсипало, колко е претоварен, кой ти казва? Отгоре вагонът пълен със сняг! Теглят ги на ужким и дават накладните, няма драфт сървей, няма дявол, но има строга отчетност. Сметалата на бухгалтерите срещу калкулаторите и лодекаторите! „Инфлотовци“ бяха наясно и събираха „скромните“ остатъци кюмюрец.
Корабът, и най-вече, капитанът, на който се падаше честта, да обере „излишъка“, се скъсваше от бумащина. Заявяваха се поне двадесет коносамента, за вагонче или три, или десетина и до пълен товар. Химикалката свършваше и тампонът на печата пресъхваше, а на капитана му се развинтваше китката, придобивайки начална форма на тендовагинит! Така, в чакане на вагони и престоят под натоварване се удължаваше до няколко дена. Това не затваряше „Волна“-та или талчока. Оставаше време за търсене на по-енигматични стоки. Единият бренд бяха екзотични домашни любимци. По предварителна заявка се намираха странни модели кучета, клепоухи котки, папагали, канарчета и ... т.н.
Другият бренд бяха „бранд ню“ антики от зората на соца, луксозни издания на книги на български, апокрифи на Висоцки, грамофонни плочи с класика, акустични китари, балалайки, баяни и так дале. Имаше един образ в екипажа, Теко, някой го беше набедил, че е музикален, а и той сам си беше повярвал. В интерес на истината, навярно като малък, поне слон беше стъпвал на ушите му, но държеше в каютата си една китара „семиструнная“, на която при изливане на поредната порция мъка беше останал само „бантика“, панделката, вързана на грифа и една единствена струна! Имаше някаква нотка на символика, и откъде ли беше забърсана, но панделката беше „георгиевска“?!
В този си вид инструментът можеше да се ползва успешно и само от Паганини, Василий Салавьов - Седой или Пако де Лусия, но ставаше и за плашене на гълъби, за което и се ползваше от стопанина си. Него, като спец, изпращаха на мисии със „специални“ поръчки. Благодарение на което в моряшкия галюн лежеше в забвение една поцинкована есесерска дъска за пране. Болшинството от младите ползватели на тоалета дори и не можеха да се догадаят за предназначението на този ретро хлам. В един от алкоинтелектуалните разговори на тема „изкуство“ някой „профи“ беше подхвърлил, че в зората на „рокабили“ - „ърли бегининг таймс“, начинаещите звезди и в последствие „рокдинозаври“ са опитвали какви ли не инструменти, за изява и изстръгване на звуци, в това число и от наребрената плоскост на дъската за пране. Имаше и такива издания на „забравена прашлясала лента в студиото на ВВС”, случайно който ги е слушал.                
Друга молба за спец услуга беше на един Борко - „отворко“, колега и приятел от „кръглата маса“ на „24 грановия стакан“ (по ГОСТ 36 г.). Идеше реч за една супер специална поръчка на една „точна“ негова приятелка, цигуларка от филхармонията, с която мачкали чаршафите инцидентно. Самият пролог на тази молба подсказваше, че тази мисия трябва да се изпълни само от „специалист музикант“, за минимизиране на рисковете. Трябваше да се намерят и закупят, независимо от цената, гладки струни тип „томастик“, но не метални. За контрабас! И добре, че на борда моряшкият бит се споделяше от точния човек.
Изкъпан, лъснат и избръснат, олят с „Амиго“ и неотразим чар, в късния следобед, Теко се намърда в големият и пуст музикален магазин. На светлината от единствената крушка огледа прашлясалите рафтове, накичени с подредени като кремълски караул, балалайки, китари, разни калъфи, пьопитри, солфежи за напреднали и начинаещи, колекции албуми на „Мелодия“ с класическа музика и събраните в единия край на щанда две мили Евини създания, продавач-консултантки. Последните, облакътени на плота и допрели главите си, бяха дотолкова увлечени в обсъждане на поредната клюка, че даже отначало не му обърнаха внимание. Като приключи със сканирането, нашето момче беззвучно изрепетира като мантра, подготвената по пътя фраза и пристъпи към щанда.
Едната продавачка го забеляза и с нотка на досада прекъсна разговора с колежката си. Изправи се, подръпна блузката си така, че деколтето да слезе под сърцето, подчертавайки напращялата й гръд. Със заучен жест поправи лимбите на косите си и застана в очакване пред клиента, като дяволито го стрелна със зеленикавите си очи, пърхайки с натежали от грим мигли.    
„Девочка, пажалуста, у вас есть можно найдити за меня сухожилие такое, белое, от Симбирски хомяк, мне надо за струна на большая скрипка, контрабас?“ - изля молбата си настойчиво и почти шепнешком, надвесен на ухото и Текото.
Момата се дръпна и го изгледа доста съмнително от непонятната за нея формулировка на молбата, смесена с непреводимите чуждосленгови думи. Миглите и като крилца на колибри ускорено запърхаха от изречената на едих дъх просба. Даде „квитанция“ като кимна и му направи знак с ръка, да изчака. Сетне отиде при колежката си за консултация. Двете залепиха глави и нещо живо изкоментираха, като стрелкаха с поглед просбоподателя. След минутка оживено обсъждане, придърпвайки отново блузката, като подчертаваше  „големите си сините очи“ и тънко усмихната, само с едната половина на коралово алено начервосаните си устни, застана облакътена пред изпружинения в очакване като пойнтер-птичар, пореден странен клиент чудак:
„Дорогой, такое в асортименте не найдется. В замене могу найти чорная пизда от полярной медведице за губной гармошке!? Устраивает тебя ?“ ...
Случваха се и такива пофове, навярно защото това и е прозвучало повече като недобре формулиран флирт? Но понякога, за други, „Фортуна“-та поднасяше нечакани подаръци. Същата вечер във „Волна“-та нашето момче, омърлушено от претърпяното музикално фиаско беше предприело стъпки за снемане и заличаване на стреса. Обичайно по масите, като в морски шах, се разполагаха елементите от „мебелировката“ на заведението. Най-често пред чаша отдавна изстинал чай „врачи“-те и „учительници“-те, бяха сред представителките на най-котираните занятия. Борко - „отворко“ вече беше флиртувал с една накрашена „учительница“ (или „врач“) и почти я кандардисал. Изпъкналите вени на ръцете, деформираните пръсти и начупените и обелени остатъци от маникюр издавали лазарниците на „младеещата“ се особа, някъде малко над златните петдесет. А светлите петна от вар по кожата, едва ли са били тебеширени?
„Тристранката“ обръщала рюмките и фужерите, а взаимните симпатии и чар, нараствали прогресивно след всеки тост. Настъпил и момента на откровенията, когато „учительницата“ набрала достатъчно смелост и уж неволно подхвърлила, че с тези „хубави и порядъчни“ хора, ребята молодци, могат да експериментират една тройчица с „дочка“-та?! ... Ха!?... Ей това е вече нещо! - примигнал набързо Теко... - двадесет и пет, до към двадесет и осем годишна „щерка“!? ... ох котьооо ... и заказал още по един ред, да преглътне напиращите лиги. Финален тост, целувки по бузите, уреждане на счота, и чаевие (бакшиша) на официантките. Станали и прегърнати в нестроен пикет поели към изхода, понасяйки като нападателни гранати и две негръмнали „Советское шампанское“.
На алеята стояло в ожидание поръчаното от ресторанта такси, да ги откара в квартирата. Спрели пред полутъмният вход на достолепна панелка. Всеки от етажите на „хрушчовката“ бил странно опасан с чембер от метална шина, широка около педя, хваната през пет, шест метра с ковашки болтове. Междуетажните площадки се подпирали с хюнебеци! Пред вратата на квартирата, върху протрито парче от мокет се излежавала рижа писана. „Учительницата“ решително проправила път, като я отместила с крак. След което отключила вратата и поканила с широк жест милите ребята. В зрака на коридора просветвало сиянието на работещ телевизор с изключен говор. Докато Теко притварял вратата, а Борко си настъпвал тока, да събуе чепика си, откъм хола се чуло мърморене и скърцане. Домакинята на пръсти прекрачила петлитровият буркан с кисели огурци и отворила холната врата с думите: „Мамочка-а-а! Тъй есчо спиш??? ...  После се носеха слухове, че мамочката ходила да пали свещи за здраве ... и късмет ... на гостите? Ама ... моряшки приказки?!
Друг един беше тръгнал да пита за „Тъйсячи сволочей“ - комплексът се казва „Тъйсячи мелочей“ („тъйсячи дребниц“ укр. - „хиляда дреболии“) , та налетял на почерпен неразбран „упътващ“, който го беше маркирал с един фингал под лявото око. 
След заставането за товарене, по време на контролата, се получи малък гаф. Описвайки наличността на корабните запаси в частта на провизиите, домакинът вместо един литър, не сложил точка между единицата и нулите и чукнал десет литра портокалов сок. Практика при работа с контролата беше да се правят тави със сандвичи (такие бутербродъй нигде не кушали!) или да се предложат кроасани и някакъв сок (апельсинов) или чай, за по-бързо протичане на процесите „отваряне на границата“ и „свободна практика“. Така по-най ускореният начин екипажният списък достигаше до портала и свободните от корабни задължения можеха да хукват по набелязаните задачи. Контролата и най-вече граничарите, като всички под пагон и на държавна софра, бяха перманентно гладни.
Въпросът за изтърмъчване на каквато и да е „благинка“ се поставяше небрежно: „Не сте ли случайно „богати“ на: - чай травной (билков, българският е натурален, истински), кафе разтворимой (нес), кроасани, кетчуп, табаско, хартия за писане и всичко от сорта. Тръгвайки си от кораба отнасяха за „колегите“ от смяната си, поне една тава сандвичи или кашон кроасани. Този път, не стига че бяха огладнели, докато чакали швартовката на кораба, но и безпричинно онаглели. Единият от офицерите „прапорщик“ беше забил пръста си в „стор листа“ и много искаше да му се налее натурален портокалов сок, все пак от 10 литра, можем да сме малко ларж и да капнем без да се стискаме.
Опитвах се да му обясня, че е допусната неволна грешка, и с удоволствие бих предложил, но просто и в „склада“ няма. Прапорщикът заядливо ме контрира, че подавам документи с невярно съдържание. Това, че ги е изготвил друг, си е въпрос на вътрешна организация. Под документа се мъдреше моят подпис и корабният печат! Следствието е грубо и наказуемо нарушение. Както и да е, последва забавяне на процедурата „свободна практика“ в рамките на четирите „законни“ часа, „загубване“ на списъка на портала и ред  дребни и досадни „гредички“. Дръпнах домакина и му теглих едно „конско“ да си отваря очите при изготвяне на документите, за да си спестим поне малко нерви.
За наш късмет този път се очертаваше като минимум, поне тридневен престой, така че задръжката можеше да се преглътне. Вечерта, спазвайки този обред с помощта на две, три рюмки водка и танци в стил семь-сорок, снехме стреса в „Волна“-та и неусетно времето изтече в безкрая на вечността. Най-много аплаузи отнасяше третият ни инженер, много витален и енергичен за предпенсионните си години заврян (поканен !) зет, със силно посребрена, почти платинена коса, с подстрижка ала „канадска ливада“. Избръснат до синьо, напарфюмиран щедро с „Тройной“ и широк възел на алената вратовръзка. Просто манекен на швейная фабрика „Магаданшвейпромком“. След финалните акорди на поредният туист, шейк, румба или леткис, наборките от компанията му изпадаха в дива, несдържана еуфория: Митяяя...! Даваййй...! И Митя само избърсваше с длан избилата по челото пот, удряше на крак един „шот“, открадваше поцелуй от някоя напомадена бузка и отново се втурваше във вихъра на „Пулсиращи ноти“.
На другата вечер, поради задръжка свързана с профилактика и почистване на котела или ресивера, малко позакъсня. Но още с прекрачването на заветният праг, беше посрещнат с нескрити емоции от „мебелировката“: Ой молодец Митя! Тъй на парикмахерской бъйл! Волоса покрасил!? Красавчик наш!.. Силно озадачен, Митя се спря, хем да си поеме сулука от бързането, хем да изтрие набъбналите по слепоочието едри капки. Прекара ръката си по „канадската ливада“ и чак тогава се втрещи, като видя, че по дланта му остана полоса от тлъсти сажди!.. Но за кратко. Махна с ръка и я отри в района на благородният завършек на гръбначният си стълб... Така е, като бърза човек ...
Не беше пропусната и поредната „перетяжка“ на кораба, придърпване на две пушки по кея, но задължително около три след полунощ, защото товарната лента не можела да се мести. Най си изпатиха бреговите швартовчици, за това среднощно кощунство над заспалите изтерзани морски. От кораба ги целеха с топките на хвъргалата и им викаха, да се пазят, когато вече мусингите ги удряха по каските. Лентата така и не тръгваше до сутрешната смяна, но имах усещането, че дежурният портови диспечер, който командваше целият „парад“ или стифадорите, изпитваха садистично удоволствие, да нарушат почивката и спокойствието на екипажа. Но по договор имаше една клауза „прешвартовка“ и стриктно се спазваше в най-сладкото за почивка време.    
На по-следващия ден, благодарение на стахановските усилия на бригадите, корабът беше натоварен и стегнат за преход. За моя неприятна изненада, в състава на изходящата контрола пак се мъдреше онзи сополив прапорщик - пограничник. Очаквах да ми създаде ядове и психически се подготвих. Най-малко, времето на контролата щеше да отиде минимум четири часа, съгласно нормативите им. Опасенията ми се засилиха, когато властите пожелаха за почерпка кроасани и натурален портокалов сок. Интуицията ме накара да погледна „Стор листа” - списъкът на корабните продукти, където пак се мъдреха вече пет литра портокалов сок!? Ядосан, отново дръпнах настрани домакина и му казах, че заради неговото недоглеждане и немарливост, тия пак ще мрънкотят за сокове и няма да бързат да си ходят.
За моя изненада бяха сервирани кроасани обилно гарнирани с портокалов сок, налят в запотени кани? Седях на масата и подписвах документите, когато с периферното си зрение мярнах домакина от пентрито да ми прави ишмар. Сочеше една чаша и с показалец даваше „НЕ“. Комисията се заби в документите, като лапаше кроасаните „напреки“ и охотно наливаше и отпиваше от сока. Най-големият сюрприз настъпи, когато не бяха изтекли и по-малко от 15 минути, контролата набързо приключи, затвори и скрепи с печат „границата“, „скочи“ и се изнесе буквално на бегом! Не сварих да си взема досвидания дори!
Щях да се разрева. Докато се обадя в ЦПУ-то за „Внимание машина!“ и сляза от салона на каюткомпанията до трапа, те вече бяха притичали до старата граница с Румъния! Забелязах, че около автобуса на „Инфлот“, поне двама от пограничниките бяха наклякали с гащи на букаи. Домакинът стоеше до мен, подръпваше от цигарата и се подхилваше под мустак: „На ви сок, натурален портокален”!
- Коце, я снеси тайната формула! - подканих го аз. Бетер Менделеев си! По-лесна ще е от тази на кока-колата?!
- А-а, кептън, нищо лично, портокаловите кори от портокалите, дето ги сервираме за десерт, смлени с месомелачката, малко захар, лимонтозу и един разтворим сок от „портокал“ на прах. Точно за 36 часа от залагането на сместа до…  сюргюна… Супернейчър ориндж джус.
- Ей, мисли му, диване! Ако се светнат, ще ни изпържат! Другият път направо ще ни изправят до стената без да ни вързват очите!
Такъв прецедент не можеше да остане незабелязан, но съмненията в последствие са били насочени към най-слабото звено в хранителната верига, кроасаните, и по-точно шоколадо-лешниковият им пълнеж. Това констатирахме, когато на следващата контрола опаковката на всеки кроасан беше педантично оглеждана под лупа, като древногермански руни, за срока на годност. 
След около час шефа ми се обади, че в „мазата“ са готови да продухат и превъртят. Качих се на мостика да извикам пилот. От диспечера на пилотска ми обещаха, „сейчас, с берега“! Лекият полъх на вятъра от степите къдреше водата в гавана. Откъм радиорубката, макар и във фадинг, стана ясно че нивото на река Дунав при Комарно е „сан шажман“, а Мънго Джери беше пробил „завесата“ и даваше газ на мотора, за да отпраши нанякъде „през лятото, когато времето е топло...“ Нямаше за какво повече да стоим, чакаше ни ТЕЦ „Варна“.
Капитан Росен ЛОДОЗОВ