НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПОЧТИ КАТО ПО АЛЕКО И ДРУГИ ЕЗИКОВИ КАЛАМБУРИ
(1)

От началото на 60-те години на миналия век, курсантите от Морското училище, обучаващи се за нуждите на гражданския флот, в края на четвърти курс, практикуваха на малки групи на линейните кораби, плаващи в Средиземно море и до Западна Европа.
В края на юни месец 1966 г., на осем курсанта от класно отделение 202 ни се падна участта да се качим и практикуваме на парахода „Христо Ботев” в рейс до пристанища в Адриатическо море. Корабът „Христо Ботев” беше последният парен кораб на Параходството, със среден тонаж и специализиран за превоз на генерални товари. Година-две по-късно, след генерален ремонт, той беше подарен на Република Северен Виетнам.
Приети радушно от капитан Пулев и начело с офицера от катедра „Корабоводене” Петър (Пепи) Димов като наш пряк ръководител, ние с вълнение очаквахме това първо наше излизане от Черно море.
Офицерът Пепи Димов се оказа доста спонтанна и колоритна личност. Пред задълженията си да ни ръководи и помага по навигация и мореходна астрономия, той предпочиташе да ни напътства с примери как да си консумираме младостта и как да се отнасяме към жените. Следващата година, той, заедно с друга група практиканти, се възползваха от обстоятелството, че корабът, на който практикуват, променя релацията си,  без да уведоми командването на Морското училище и да получи съответното одобрение, се оказаха чак в Куба. Групата закъсня с повече от месец за началото на следващия семестър, а офицерът Димов получи прозвището Пепи Магелана. Но това е друга история.
Преминахме транзит през Босфора и Дарданелите и една лятна утрин  легнахме на дрейф в Сароническия залив, точно пред входа на Коринтския канал. Въздухът ухаеше ефирно, с някаква чудесна смесица от мирис на кедър и смирна, а цикадите на брега вече бяха превключили на макс своето цвърчене. Съпругата на третият механик, която правеше сватбен рейс с него и явно бе настроена романтично, се произнесе, че така миришела амброзията, храната на древните гръцки богове.
След час на борда се качиха, пилот, местен рулеви и двама гръцки моряци от военната им полиция. Към носа на кораба подходи малък влекач и подаде две буксирни въжета на кръст. Местният рулеви поиска една празна каса от газирана вода да стъпи на нея, за да вижда по-добре носа на кораба. След множество крясъци, разменени с тенекиени рупори между влекача и пилота, навлязохме в Коринтския канал. Военните полицаи застанаха на крилата на мостика и съсредоточено оглеждаха постоянно бордовете на кораба. Капитанът ни поясни, че това са били мерки против евентуални диверсии от страна на преминаващите кораби. Все пак тогава България и Гърция бяха в противоположни политически блокове и се считаха едва ли не като вражески държави.
Преминаването през Коринтския канал е забележително преживяване. Каналът е уникално човешко творение, дълъг над 6000 метра и широк при водата едва 25 метра. От двете страни се издигат над 70 метра почти отвесни пясъчни и варовикови скали. Разстоянието между бордовете на кораба и брега беше метър, метър и половина и при малката скорост човек спокойно можеше да скочи на някоя издатина от брега. Някои от моряците твърдяха, че по разширяването и  удълбочаването  на канала след Първата световна война, са работили едва ли не като роби, много български пленени войници. За тази мълва може би допринасяха изоставените казармени постройки на северния бряг на Коринтския залив при изхода на канала, които наподобяваха и на затворнически общежития.
Практиката ни се състоеше в носенето на навигационна и рулева вахта и подпомагането на палубната команда при поддръжката на кораба. Въпреки старото навигационно обзавеждане и не дотам комфортните битови условия, ние се чувствахме превъзходно. Ръководителят ни, Пепи Димов, бързо се увери в нашата съвестност и ни остави на самоконтрол. Самият той цял ден по бански, ходеше с една игрална табла под мишницата и търсеше някой свободен от вахта, за да му докаже колко е добър на шах или табла.
Първото пристанище, което посетихме, бе Риека, в тогавашната Хърватска република от федерацията Югославия. Разтоварвахме слънчогледово семе в чували и някакви стъкларии. През деня трима от нас оставаха на борда като дежурни талимани, а останалите по цял ден групово опознавахме града. Изгледахме филмите в четири киносалона, които открихме. В последният киносалон с гръмкото име „Партизан” видяхме плакат на филм за някакъв оркестър на Томи Стиил и под него надпис: „Kino dolazi”. Уверени вече в смътните си познания на хърватски език, тръгваме да търсим този киносалон, като питаме някой от местните жители: „Gdje je kino dolazi” - „Къде е кино”Долази”. Хърватите ни поглеждат с недоумение и отговарят: „Tko ce doci?”, което ще рече „Кой ще дойде?” Едва на третия ден, от един говорещ на македонски хърватин, разбрахме, че „Kino dolazi” означава следващ кинофилм. Ама то било просто за досещане - долази, значи ще допълзи и ще бъде следващ. Пустите му славянски езици! За да ги разбереш, обезателно трябва да мислиш образно.
Разтоварването нещо се закучи и се очертаха няколко свободни дни. Корабният агент организира наше посещение в пещерата „Постойна”, намираща се наблизо на територията на Република Словения. Словенците я наричат „Postojnska jama” - „Постойнска яма”. Пак специфичен славянски език. У нас яма наричаме вертикалните дупки в земята, а словенците са се изхитрили да ползват тази дума и за хоризонтални дупки. На рецепцията едно симпатично словенско девойче ни поиска паспортите. Тя се удиви, че имаме по три имена и може би водена от някакви сестрински чувства, ни предложи да ни включи в една македонска група. Във федеративна Югославия само македонците се водели с три имена. И ни опрости половината такса от тази за чужденци. Любезен народ са това словенците.
Пред входа на пещерата ни раздадоха тъмно зелени, от мека вълна халати с гугли, нещо като ямурлуци, понеже в пещерата е доста хладно. Настанихме се с македонците в откритите вагонетки на електовлакчето и се понесохме в приказния подземен свят.
„Постойнска яма” е дълга повече от 20 километра и с влакчето в осветената и част в едната посока, за повече от час преминахме почти 6 километра. Трудно е да се опишат фантастичните подземни образования - преживяването е уникално.
Преди да поемем в обратна посока, нашият гид помоли да слезем от влакчето и да погледнем в едно езерце в средата на голяма куполна зала. Там почти неподвижни се виждаха някакви змиеподобни розови същества. Гидът тържествено обяви, че те са пещерни протеи, единствени в света и живият само тук. Някой от групата възкликна: „Че това са червеи”. Гидът възмутено отвърна, че не са червеи, а „humanfish” - човешка риба. Не зная от коя езикова школа са били зоолозите, кръстили тези същества, но те определено не приличаха нито на риба, нито на човек.
Веднъж решихме да посетим градския плаж. На централния вход се оказа, че билетчето е доста скъпо за нашите валутни възможности и дръгнахме да търсим някакви странични подходи. Уви! Оказа се, че всяка пътечка към плажа е блокирана от масичка, стол и чадър и мастита лелка искаше съответната такса. Един от докерите в пристанището ни увери, че извън града, след последната автобусна спирка имало прекрасен неохраняем плаж. Цената на автобусните билетчета за отиване и връщане се оказа на половината от градската плажна такса.
На другия ден, заедно с Пепи Димов, се качваме на автобуса в посока на този безплатен плаж. На една от спирките се качи една миловидна девойка с плажна чанта и слънчев чадър и седна пред нашия ръководител. Явно и тя се беше запътила на плаж. Пепи Димов взе да обсъжда гласно, малко пикантно, външността на съпътничката ни. Демек, гледайте как се сваля чужденка. Притеснено му обяснихме, че девойката може да разбира български език. Той самоуверено заяви, че тя не приличала на хърватка и значи нищо не хваща от славянските езици.
След като слязохме на последната автобусна спирка, девойката се обърна към Пепи Димов на чист български език: „Като ви гледам, сте на средна възраст и носите брачна халка. Не Ви ли се струва, че поведението Ви е обидно за Вашата съпруга?!” Пепи хлъцна, отвори си устата, но не успя нищо да каже.
Девойката се оказа на наша възраст, студентка от Пловдив, на гости на своята леля, която била омъжена за хърватин. Бързо се сприятелихме и я привлякохме в карето за карти. Плажът се оказа със сравнително ситен чакъл, тук там пясък и изумрудена бистра вода. Оставяхме някой от нас да наблюдава за някоя заблудена акула и се осмелихме няколкократно да плуваме край близките скали. Пепи Димов лежеше в страни, мълчеше и явно преживяваше своето фиаско. Към обяд явно му попремина и се присъедини към нас с претекста, че обядът му бил в общия сак. Подсмихвайки се му простихме излагацията и си направихме международен извод - навсякъде по света може някой да знае български език.
След разтоварването в Риека, нашият параход, след кратък нощен преход, акостира в италианското пристанище Монфалконе, където трябваше да се натоварят някакви химикали. Пепи Димов най-отговорно заяви, че в Италия трябва да разчитаме само на него. Той бил родом от Силистра и знаел румънски език, който бил досущ като италианския.
Сутринта, след бързата гранична контрола се отправихме към изхода на пристанището. Там Пепи Димов се обърна към човек от охраната с някаква смесица от българо-румънските думи с молба да ни покаже къде е спирката на автобуса, тъй като по картата установил, че градчето е доста далеко. Охранителят го изгледа учудено и изстреля: „Non sei uno zingaro italiana?” Това веднага разбрахме, че е: „Вие да не сте италиански циганин?” И без това Пепи си беше малко мургавичък.
След като разбра, че сме българи, охранителят любезно на сносен сърбохърватски език ни поясни, че автобусът идва рядко, а разстоянието до градчето е около 3 километра, което е добре да изминем пеш. Така и сторихме.
Монфалконе се оказа китно туристическо градче с живописни стари къщи. От един уличен павилион си купих пощенска цветна картичка и след любезните упътвания на местните жители, открих пощата - масивно каменно здание с хладна зала, облицована с мрамор. Явно си личеше римското наследство.
Зад гишето стоеше млад униформен пощенец и любезно ми се усмихваше. Произнесох предварително подготвено и няколко пъти на ум репетирано изречение на английски език: „A postage stamp for Bulgaria please” - Една пощенска марка за България, моля. Пощенецът си повдигна едната вежда и ме запита: „Hungary?” - Унгария?! Парирах го: „No sir! For Bulgaria” - Не господине! За България“. А той си знае своето и пак пита: „Hungary?” Аз пак му отговарям: „No sir! For Bulgaria”. И така се препирахме почти минута.
Накрая пощенския служител се ядоса и изстреля: „Parlami italiano!” Това го разбрах - говорете ми на италиански. Верицата ти италианска! Аз едва ломотя на английски език, а той иска на италиански. Ситуацията се очерта почти като посрещането на Алеко Константинов в митницата на Ню Йорк, описано в пътеписа му „До Чикаго и назад” в началото на века. И там не знаят къде е България, агитират го, че е унгарец и накрая го обявяват за турчин. …
(Следва)

МИБЕЛ,
февруари 2021 г.
Варна

Авторът като курсант в Морското училище, четвърти курс - 1966 г. Личен архив.
Параходът „Христо Ботев“ маневрира за заставане в Пристанище Варна, 1961 г. Наблюдателният читател ще забележи, че вдясно, на заден план, се вижда силуетът на наша подводница от съветския проект 633. Явно, цензурата е проспала този кадър!
Параходът „Христо Ботев“ по време на разтоварване в Пристанище Варна, 1968 г.
Капитан далечно плаване Димитър Пулев на мостика.
Авторът като практикант на крилото на мостика на парахода „Христо Ботев” в Коринтския канал - 1966 г. Личен архив.
Авторът пред входа на пещерата „Постойнска яма” в очакване да му дадат зеления ямурлук - 1966 г. Личен архив.
Авторът (с куфара) с двама свои съвипускници на връщане от Монфалконе към пристанището - 1966 г. Личен архив.
Двама практиканти спорят на улица в Монфалконе - 1966 г. Личен архив.