НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕН ЗА ПРИЯТЕЛЯ И ЧОВЕКА ВЕНЦЕСЛАВ ВЕЛКОВ -
ВЕНЦИ (1)

26 години без вицеадмирала, когото не бива да забравяме
На времето по линия на профсъюзите всички предприятия имаха почивни станции и домове, както на планина, така и на море. И армията имаше такива, които се ползваха и от служителите на военните ремонтни бази и заводи. Вярно, да се вземе карта в разгара на сезона, не беше лесно. През 1980 г. късметът ми се усмихна и взех семейна карта за Боровец през януари 1981 г. и то от втори. Щях да имам възможност да карам ски. Не бях голям скиор, но можех да се държа на ските. И най-важното, знаех кога и как да падна, за да не се потроша.
Средният брат на майка ми, като преподавател по физкултура в Шуменския педагогически университет (той бе завършил физкултура в университета в Будапеща), бе взел вече бракувани ски за себе си, за брат си, за сина си и за мен. Бях 10-12 годишен, когато ми дадоха първите уроци по ски. До 1956 г. живеех и учех при майка ми, в близкото да Шумен село, сега квартал на града - Макак. Така, че ски можех да карам само в неделя и през зимната ваканция, ако има сняг. От 56-та до 60-та бях в гимназията, но условия за каране на ски нямаше.
Едва 1966 г., през януари, докато бях на ремонт, можах един ден да прескоча до Шумен и да карам ски. Следващия път беше през януари 1974 г. Отидох в Боровец за няколко дни на хотел. За моя радост срещнах старши лейтенант Пастърмаджиев, вече летец, на зимен лагер. Знаехме се от центъра по новобранство и после беше на нашия кораб, преди да постъпи във военното училище. Той ми отстъпи за два дни ските си. И от тогава вече 7 години не бях слагал ски на краката си.
За станцията тръгнахме от селото на съпругата ми, където  бяхме за Нова година. Пътувахме за по-направо по селски пътища за Нова Загора и после от Пловдив до Костенец, от където се отбихме за Боровец. Лека мъгла и никакъв сняг до там. Снегът се появи като стигнахме Долна баня. Колкото по-нагоре се качвахме, толкова повече сняг имаше. Когато стигнахме горната част на курорта, пътят вече бе в лед. Жигулата безаварийно ни докара до станцията. Като се настанихме вече, разбрахме, че в станцията има още две семейства на флотски офицери. За моя радост това бяха Кирил Димитров и Венцеслав Велков. Познавах и двамата.
Киро бе също механик, випуск пред мен, но бе минал към политотдела. Знаехме се от училището покрай общия интерес към фотографията, а после - първите три години от създаването на Атия, бяхме там. Сега той беше ЗКПЧ на 4-ти дивизион, където бях служил до 1975 г. Другото семейство бе Венцеслав и Светла Велкови. И двамата познавах от службата ми в Созопол, където той служеше на торпедните катери. Но се бяхме заварили  две години и в Морското. Велков бе от Лом и знаеше, че аз имам корени от там. Сега той беше командир на дивизион леки сили, базирани в Созопол.
Срещнахме се и си допаднахме. Велков (Бог да го прости!) беше добър скиор. Киро също караше ски и докато бяхме там напредна доста. Само аз си останах на същото ниво. Денем тримата с колата на един от нас, по график, отивахме до пистата. Съпругите след нас отиваха на чайната в долния край на пистата и гледаха от там изпълненията ни.
Венци (позволявам си да го споменавам с малкото му име, защото никога не ми е бил пряк началник и никога не е подчертавал, или с нещо показал, разликата в длъжностите ни), се оказа голям компаньон , а не му липсваха и артистични дарби. Той вземаше лифта и се пускаше от началото на пистата. Ние с Киро след няколко спускания от най-ниската част, после се престрашихме да се спускаме от там, докъдето отива влекът. Но след ден два Киро почна да се качва и по-нависоко. Ските, които предоставяше почивната станция, бяха съвременни. Както и подходящи спортни дрехи.
Един ден с Киро решихме да се спуснем по горския път, но сбъркахме лифта. На горната станция не разбрах, че сме на голямата писта. Едва когато се спуснах и видях черния кръг, показваш трудността на пистата, разбрах грешката, но връщане нямаше. Показа се и цялата писта. Аз можех да правя „рало“ и завой с „полурало“, но то става при по-малка скорост. Промяна в посоката на движението с отскок на краката не умеех.

Снимка с Венци като скиори. Под нас е жигулата.
И ските, и екипът, са от станцията. Семейство Ценови и семейство Димитрови.
Снимка със семейство Велкови. Моя милост е фотографът.
Поглед към връх Ястребец.
Поглед от хижата надолу.
Вицеадмирал Венцеслав Крумов Велков (9 април 1939 г. - 15 февруари 1995 г.)
Светла и Антонела пред замръзналия фонтан в центъра на курорта.
Три шушулки до хижа „Ястребец“.
А скоростта растеше и след първите един два завоя пистата стана тясна. Наложи се да продължа, като се движа със ските напряко от края, крак до крак, докато стигна мястото, където пътят пресичаше пистата. От там по пътя до финала беше по-леко.
Условията на  станцията бяха добри. Парното работеше и само варненци спяхме на открехнати прозорци, защото бяхме свикнали да спим на неотоплени спални. Вечер, след вечеря, отивахме на ресторант със съпругите.
Киро е от Перник. Брат му работеше на Боровец като екскурзовод. Една вечер той ни осигури да бъдем в ресторанта, където щеше да има програма за една холандска група. Киро казва, че били англичани. Няма значение. Добре, че ВКР-то (спецовете от военното контраразузнаване) не разбраха, за тази среща, иначе щяхме да изпишем тонове мастило. Програмата беше изпълнение на автентичен фолклор от група баби, от близкото село. Май че бяха от Долна баня.
След тяхното изпълнение, оркестърът към заведението започна работа и танците бяха открити. Съпругата ми танцува добре и един дългокрак холандец я бе поканил  на танц няколко пъти. Неусетно с питиетата, танците и времето, преминахме към песни.
Не си спомням коя група първа запя, но скоро се захвана едно надпяване. Киро и Венци пеят добре и знаят много естрадни и градски песни. Както и руски. Всяка от групите отговаряше с изпълнение след песента на предната група. Постепенно минахме на маршови песни, включително и „Велик е нашият войник“. Съпругите пееха заедно с нас. Особено маршовите песни. Да не им се надява човек!
Дойде време да затворим заведението. Две-те групи отидохме до гардеробната да си вземем дрехите. И тук стана сцена, която не очаквахме. Холандките се нахвърлиха на нас, мъжете, да ни прегръщат и целуват, за изпълнението на импровизираната програма вероятно. Най-много налитаха на Венци и Киро. За това и те си изпатиха от съпругите. Венци отнеси една дамска чанта по главата, а Киро се раздели с един сноп коса, която остана в ръката на съпругата му. Моята съпруга твърди, че се опитала да ме задържи от опитите на една дама, която искала да ме отмъкне. Може пък да е било вярно, но удари по мен нямаше.
Една вечер отидохме до полските вили (курортно селище от двуетажни дървена конструкция къщички, полско производство). Тя беше предоставена на брата на Киро, но той този ден беше в почивка. Бяха добре изработени и мебелирани. Вилата ухаеше на бор. Програмата от нас беше импровизирана. Киро и Венци показаха чудесно артистично преобразуване. Венци върза една дамска кърпа на главата си, Киро също и заедно изпълняваха руски частушки, превръщайки се в истински мамашки. Публиката - трите дами и аз, се заливахме от смях. Душата на компанията бе Велков.
Решихме един ден да се качим с кабинковия лифт до хижа „Ястребец“. Но до него трябваше да отидем със седалковия лифт. Съпругата на Киро Венета (Бог да я прости!), не беше се качвала и не криеше, че се страхува. Не успях да видя как Киро я омая и докато се усети, вече летеше седнала на седалката, а благословиите й към Киро цепеха въздуха. „Не викай, а си сложи предпазителната стъпенка“ - викаше той, страхувайки се тя да не се изхлузи от седалката и вече беше зад нея.
В кабинките е по-уютно, а и вън температурата беше вече много ниска. Времето в Боровец бе приятно, но станцията на Ястребец ни посрещна със силен вятър и студ. Видимостта беше малка, нямаше възможност за снимки, но все пак направих няколко. На бегом и внимавайки да не ни издуха вятъра, влязохме в хижата. Веднага си поръчахме чай с коняк да се сгреем. На връщане, на междинната станция, при нас в кабинката влезе една млада скиорка, станала на шушулка, спускайки се от Маркуджиците. Силите й стигнали до тук.
Така неусетно времето мина, но приятелството между семействата ни остана. Чакаше ни лято в Атия, разходка до Созопол и с яхта в морето, както и посрещане заедно на Новата година. Но това - в следващия спомен.
(Следва)

О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ

Още за вицеадмирал Венцеслав Велков в „Морски вестник“: 28 януари 2016 г. Реквием за адмирала