НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
РЕГИСТРИРАНИТЕ ПОД БЪЛГАРСКИ ФЛАГ ПЛАВАТЕЛНИ СЪДОВЕ В
ЧЕРНОМОРСКИТЕ НИ ПРИСТАНИЩА КЪМ 1 ЯНУАРИ 1912 Г. (1)

Въпросителни и удивителни след внимателния преглед на описанието, направено от Рашко Серафимов - първият български морски офицер-подводничар
В своята монография „Развитието на българския Военноморски флот 1897 - 1913“ (С., ДВИ, 1970, с. 99-100) Владимир Павлов посочва, че в навечерието на Балканската война в нашия флот се правят проучвания „на крайбрежията на Дунав и Черно море в българския им участък“. И още: „През 1912 г. лейтенант (сега капитан-лейтенант) Р. Серафимов съставил подробно описание на черноморския бряг“. Това със сигурност е важно дело в хода на подготовката на Флота на Н.В. за война.
Но описания на черноморския ни бряг (основно на отделни части от него) са правени както преди Серафимов, така и след него. Вероятно той не е първият, а вероятно не е и последният, който прави извода, че: „Изобщо българският бряг от към суша е достъпен само при тия местности, които са удобни за десант. Останалият бряг е или трудно достъпен или недостъпен. Пътищата - продолни (надлъжни - Ат. П.) и напречни са недостатъчни, особено от Варна до Емине и от Бургас до турската граница са малко и много лоши. По цялата ни морска граница няма ни една железница успоредна на брега, която би облекчила бързото прехвърляне на войските от един пункт в друг“… (Е, няма и сега! - бел. Ат. П.)
Владимир Павлов е пропуснал обаче да обърне внимание на последната част от подробното описание, направено от командира на торпедоносеца „Храбри“ лейтенант Рашко Серафимов. Тя е: „VІІІ. Морските съобщения и транспортни средства“. Тя съдържа подробно описание на регистрираните

Страница първа към приложението на „VІІІ. Морските съобщения и транспортни средства“ от описанието на българския Черноморски бряг, Държавен военноисторически архив - Велико Търново.
Плавателните съдове на Флота на Н.В., които мистериозно изчезват по-късно от неговия състав, Държавен военноисторически архив - Велико Търново.
Факсимиле от описанието, където се посочва мястото на строителството на катера „Войвода“, Държавен военноисторически архив - Велико Търново.
Капитан-лейтенант Рашко Серафимов като командир на торпедоносеца „Храбри“.
под български флаг плавателни съдове в черноморските ни пристанища към 1 януари 1912 г.
Тогава, през 1912 г., тази информация е била нужна на Щаба на Флота, за да има реална представа за това какви плавателни съдове би могла да мобилизира в българските черноморски пристанища. А в наши дни тази информация ни дава реална представа за състоянието на българското морско стопанство в навечерието на Балканската война. На практика, това е може би първото (поне досега известно) обобщено официално сведение по въпроса. Така Р. Серафимов става своего рода предшественик на морската ни и на пристанищната ни администрация, а до някъде и на Българския корабен регистър…
На практика тази публикация можеше да свърши и тук, но внимателният преглед на данните в това описание предизвикват не само въпросителни, но и удивителни! Затова нека да започнем по друг начин.
Капитан I ранг Рашко Русев Серафимов (1875 - 1922 г.) е първият български офицер - подводничар от Руския императорски флот и командващ, макар и за кратко, Флота на Третото Българско царство (12 май 1919 - 14 октомври 1919 г.). През 1986 г. съветският маринист Николай Черкашин в повестта си „По следите на „Свети Георги” пише, че Рашко Серафимов е първият командир в света,  провел безперископна учебна торпедна атака (по императорската яхта „Щандарт”).
Отчитайки натрупания от Серафимов опит във френския и в руския военен флот, началникът на Флота на Н.В. подполковник Руси Лудогоров му възлага тази сериозна задача, която той добросъвестно изпълнява. По отношение на регистрираните под български флаг кораби той ги класифицира като военни, граждански - държавна собственост, и граждански - собственост на частни лица. Регистрацията на всеки плавателен съд включва следната информация: пристанището, където е записан, название на кораба, вид на кораба, име и местожителство на собственика, размери (дължина, ширина, „дълбочина във водата“ - газене, Ат. П.), скорост с пълен товар и празен, „водоизмествание - общо и чисто“, „где и кога е строен кораба“ и забележка. Като сравних данните на корабите на Българското търговско параходно дружество, мога да уточня, че става въпрос не за „водоизмествание“, а за вместимостта на кораба в бруто-регистър тона (БРТ) и в нето-регистър тона (НРТ).
Защо съобщавам тези подробности? Защото те носят и изненадите!
Да започнем с плавателните съдове на Флота на Н.В. Изкушените от военноморската ни история няма да се изненадат от присъствието в списъка на шестте торпедоносеца и учебния крайцер „Надежда“, както и на парахода „Камчия“, на катерите „Калиакра“, „Чайка“, „Раковски“, „Х. Димитър“, „Войвода“ и яхтата „Стрела“. Липсва само предназначеният да обслужва височайшите гости в двореца Евксиноград катер „Амалия“.
Но списъкът не свършва със „Стрела“! Следва поредица от плавателни съдове със спомагателно назначение: мауна за въглища (20 БРТ), бот железен (35 БРТ), две мауни за сладка вода (съответно 37 и 30 БРТ). Присъствието им в този списък е съвсем логично: основната част от военните ни кораби и катери по това време е на „парна тяга“, за която са необходими както въглища, така и сладка вода. А отсъствието на тези плавателни съдове в аналогичен списък, приложен към „Учебник за моряка“ (1920 г.) е трудно обяснимо. От там пък е обяснимо отсъствието им в таблицата „Корабен състав на Българския военен флот през 1912 г.“ (Чони Чонев, Корабите, том V, С., Литера Прима, 1997, с. 119).
В заключение на списъка на военните плавателни съдове, лейтенант Серафимов посочва: „Освен изброените кораби Флотът има: лодки дванайсеторки, осморки и шесторки - 12, четворки и двойки - 5, лодки с газови двигатели (пропулсьори) - 2“. Последните („пропулсьори“-те) са особено интересни за изследователите.
И за „десерт“, още една бележка на Рашко Серафимов, която ни учудва: за място на строителство на катера „Войвода“ той посочва „при с. Петрошани (Румъния), 1877 г.“ Според Илия Тодоров („Българските кораби“, С., 1981, с. 52) катерът е построен в завода „Або“ в Петербург през 1974 г. Възможно е и двете твърдения да са верни - катерът е бил разглобен на секции и сглобен отново при с. Петрошани, разположено на река Жиу - ляв приток на река Дунав. Жиу се влива в Дунав на 5 км на изток - североизток от българския град Козлодуй и това прави Петрошани важен пункт за съсредоточаването на руската армия в навечерието на войната. Това вероятно е причината едната от двете руски парни баржи, сглобени в Рени на река Дунав след края на войната (след умишлено закъсняла доставка от Франция през Австро-Унгария), да получи името „Петрошани“ (вж. Калоян Панчелиев и Преслав Панчелиев, Дунавска флотилия и Морска част на Княжество България, С., 2015, Еър Груп 2000, с. 41)…
Атанас ПАНАЙОТОВ
(Следва)