НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПОЧТИ КАТО ПО АЛЕКО И ДРУГИ ЕЗИКОВИ
КАЛАМБУРИ (2)

По-късно установих, че поради силни национални подбуди, италианците избягват да говорят на чужди езици. Италианец, говорещ английски език, е странно явление. Италианското кресчендо и отворено „е” се сблъскват с английските полутонове и хъкънета. Получава се някакъв трети език, непонятен за околните.
В единия ъгъл на пощенската зала, друг, по-възрастен пощенец, опаковаше някакви колети. Забелязал инцидента със своя по-млад колега, той се приближи и нещо бързо му каза. Разсърденият пощенец отново се усмихна и възкликна: „Oooo  ... Turchia. Orient.” - Оооо … Турция. Ориент. И извади една голяма картонена папка с надпис „Orient”. Там над Сирия и Ливан се четеше Западна Турция, от където той  извади две пощенски марки и тържествено ми ги връчи.
Това, че Алековите американски митничари не знаят къде е България - иди доди, е разбираемо. Тя, Америката, е на оня край на света. Но този съвременен млад италиански пощенец премина всякакви граници. Скапаняк! А може би не е виновен човекът, че информацията за новата политическа уредба на Европа и че има държава България, закъснява почти век, докато дойде в това провинциално италианско градче.
Възрастният пощенец ме изпрати до изхода, като криво-ляво ми обясни, че през Втората световна война като войник е прекарал два месеца в България, а по-късно е бил пленен от англичаните. Като си вземахме сбогом, той с усмивка произнесе: „Булгариа … сиррррене ... анасоллллийка“. Бях впечатлен! Още през Втората световна война европейците са признавали българското сирене и анасонлийката, без да имат сертификат от европейската комисия.
След няколко часов преход, нашият параход застана на кея в пристанище Порто Маргера за натоварване с някакви климатични инсталации. Порто Маргера фактически е товарното пристанище на Венеция. Веднага след акостирането хванахме автобус и след половин час бяхме в прочутата Венеция. Освен с множеството си канали, гондоли, мостове, старинни църкви, Венеция ни впечатли с множеството си гълъби и улични котки. Гълъбите, особено тези на площад „Сан Марко“, замрежваха цялото небе и бяха „оцвъкали” с курешки всички старинни покриви и статуи. А котките пред църквите бяха повече от богомолците. На площада имаше множество ресторанти, сладкарници и барове. Осмелихме се, седнахме и си поръчахме по една кока кола. Оказа се, че трябваше да заплатим за една бутилка почти стойността еднодневната ни валута - долар и осемдесет цента. Но поне бяхме обслужени като кралски персони - от трима елегантни сервитьори.
След преход почти от две денонощия, параходът „Христо Ботев” застана на дрейф пред пристанище Дурацо. Тук трябваше да дотоварим битум във варели. На борда се качиха местен пилот и граничен полицейски офицер. В сравнение с наперените италиански пилоти, този пилот изглеждаше едва ли не като клошар. Облечен с работническа куртка, панталон от син док, блед и изпит, без шапка. Но иначе си вършеше добре работата и отдаваше команди и упътвания на сносен английски език.
Веднъж, когато полицейският офицер излезе от мостика, пилотът посочи фотоапарата ми на щурманската маса и на съвсем правилен български език ме предупреди да го скрия, защото в пристанището било забранено да се фотографира и властите ще го конфискуват без обяснения. На моето удивление, че говори български, той поясни, че през 1955 г. е завършил Морското училище в България. След като е плавал няколко години на албански и китайски кораби, бил удостоен да е пилот. Ето, че и тук, в Албания, се намери някой да знае български език. Щом полицейският офицер влезе отново на мостика, пилотът веднага премина пак на английски език.
Товаренето на варелите с битум се извършваше много бавно с корабните стрели. По време на почивките за изчакване на следващата партида варели, и когато зоркият бригадир слезеше на кея, някои от докерите влизаха в разговор с нас на някакъв старобългарски език. Те били от съседните села и се чувствали като българи. Някои имаха леко албанизирани български имена. Припомних си от историята, че Дурацо е бил по времето на цар Иван Асен Втори български град-крепост, наричан Драч.
Намерихме свободно време и след няколко часово чакане да получим паса, излязохме и разгледаме града и околностите му. Бяхме впечатлени от скромния, едва ли не мизерен живот на албанците. В ресторантите подовете бяха от обикновен бетон, вилиците и лъжиците - от алуминий, а столовете и масите - такива, които можеше да се видят в България по време на панаирите през 50-те години. По улиците имаше множество лозунги, заклеймяващи съветските ревизионисти и титовите опортюнисти. От уличните високоговорители на различни езици, включително и на сърбохърватски и македонски езици се лееха закани и предупреждения към международния империализъм и социалистическите страни. Възхваляваше се само Китай. Албания беше в жестоката хватка на култа към личността на диктатора Енвер Ходжа, строяха се множество скривалища и бункери, а в магазините и по пазарите нямаше почти нищо. Можахме да си купим само малко фурми и сушени стафиди.
Нашият рейс приключи във Варна, почти две седмици преди края на планираната лятна практика. Струпахме си багажа на кея и съвсем не ни се връщаше в Морското училище. Случайно край нас премина капитан Видю Видев. Някои от нас бяха практикували предишните лета на танкера „Марица”, на който той е бил капитан. Той ни позна, влезе в разговор с нас и сподели, че сега бил капитан на почти новия танкер „Искър”, който е на рейда и се готви да отплава за Новоросийск. Ударихме го на молба да ни вземе на борда като практиканти. Той веднага се съгласи, като постави условие да помогнем да се „поосвежи” корабът. Бързо уреди с Морската администрация нашето качване на кораба, а Пепи Димов се завтече да уведоми командването на Морското училище. Неизвестно защо, той закъсня и отплавахме без него.
Поради някаква авария на бреговия нефтопровод, товаренето в Новоросийск се удължи. Имахме

Капитан далечно плаване Видьо Видев, 1967 г.
25 хиляди тонният танкер „Искър“, рисунка в реклама на Параходство „Български танкерен флот“, публикувана в сп. „Корабостроене и корабоплаване“, 1968 г.
Авторът храни гълъбите на площад „Сан Марко“, 1966 г. Личен архив.
Авторът със трима свои съвипускници, практиканти, пред катедралата „Сан Марко“, 1966 г. Личен архив.
Обичайна „улица” във Венеция - 1966 г. Личен архив.
Дворецът на албанския крал Зог I (Ахмет Бей Зогу) край Дурацо, по-късно лятна резиденция на Енвер Ходжа - дългогодишен първи секретар на Албанската комунистическа партия - 1966 г. Личен архив.
Автогарата в Дурацо - 1966 г. Личен архив.
достатъчно време да обходим града и си накупим някои неща, желани още от предишните ни плавания до черноморските съветски пристанища. При предишната ми отпуска майка ми спомена, че много иска да има готварска електрическа тенджера, каквато нейна колежка си донесла от екскурзия до Съветския съюз.
На руски език тенджера е кастрюля. Електричество е електричество. Следователно търсеното от мен кулинарно съоръжение следва да се нарича електро кастрюля.
Влизам в първия срещнат магазин с надпис „Хозтовары” и питам за моята електро кастрюля. Продавачката се ококорва: „Какая такая кастрюля?! Нету”. Като няма, няма. Влизам в друг такъв магазин. И там няма. В третият и четвъртия магазин за домашни потреби също няма. Озадачавам се. Може би в целия могъщ Съветски съюз електрическите тенджери са изкупени от българските туристи. Насочват ме към някакъв магазин в едно от предградията. Оказва се, че и там няма. На излизане, обаче в нещо като витрина в подвала на магазина, забелязвам лелеяната електрическа тенджера. Връщам се и демонстративно я посочвам. Продавачката възкликва: „Это не електро кастрюля! Это електро чудо!” Че е чудо се убедих, понеже два дни го търся, а то е под носа ми. Но защо на такава тенджера са лепнали епитета „чудо” не ми стана ясно. Пак това образно славянско мислене.
Докато чаках да вържат поразкъсаната опаковачна картонена кутия с един рунтав канап, забелязах местна лелка да купува нещо като лабораторна фурничка. Попитах я и тя ми каза, че това било „духовка” и в нея ставало чудесно печиво. Разбрах, че е готварска фурничка, струваща само 7 рубли, но не разбрах кой или кое духа. Тя беше една такава синичка с бронзова табелка с надпис „Харкiв”. Явно на украински език. Знаех, че в Харков се произвеждат трактори и танкове, но се оказа, че правят и чудесни „духовки”. Без да се колебая повече, закупих и това кулинарно чудо.
След десетина години реотанът на електрическата тенджера изгоря и започнахме в нея да наливаме вода на кучето. А духовката, вече доста ръждясала и с пробити тавички, на повече от 50 години, все още работи и пече. Стига да има какво да сложиш в нея.
По време на прехода от Новоросийск до Отманли, изпълнихме нашето обещание към капитан Видев и се включихме в „освежаването” на кораба. Моряците от палубната команда боядисваха палубата, а на нас връчиха по две пакли от конци и няколко баки разредена корабна боя. С тази боя и паклите, ръчно обтрихме множеството надпалубни тръбопроводи на този 25 хиляди тонен танкер. Изпоцапахме се до ушите с корабна боя, но бяхме доволни. Ширехме се в просторни кабини с климатик, храната и кондензираното мляко бяха превъзходни. Но най-важното беше, че практикувахме на съвременен танкер, с модерно навигационно обзавеждане и автоматизиран пулт за товарене и разтоварване.
(Край)

МИБЕЛ,
февруари 2021 г.
Варна