НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И БАГАЖЪТ
Ако трябва да направя списък на нещата, които не ми харесват в моряшкия занаят, то на първо място ще е багажът. Тежи пущината! И иди, че го мъкни по автобуси, влакове, самолети, пристанища, митници, трапове, палуби, канижели и кабини. Жива мъка! Българският моряк обича багажа си. Лете без абичка и зиме без торбичка, той не тръгва. А ние „хващаме“ и лятото, и зимата. Затова и абичката, и торбичката си носим. И за къде без домашна ракийка и туршийка, любимите ни вилица, лъжица, джезве, тенджерка, касетофон, телевизор, китара, четки, бои, муски и прочее наглед ненужни неща. Голям зор е багажът...
Най-трудно бе приготвянето на багажа при слизане от кораба. За дългите месеци на плаване човек си купува разни неща, количествата на други са ограничени от властите, трети не се побират в размера на получената валута. Както казваше моят съвипускник Петко Дългия, то е като да вкараш слон в кибритена кутийка...
Много ахтърма на багажа пада при смените. Много коносаменти! После са шерпите. И да ги питаш моряците какво толкова мъкнат: стари обувки, работни дрехи, бельо и други простотии. Половината ни багаж го крадат по летищата на бившите соц и отскоро демократични страни. Оставят ни старите гащи!
Но моряците продължават да мъкнат. Накрая все нещо ще остане. Животът да тече...
В последните месеци с учудване наблюдавам вълненията около моряшките смени. По телевизора чорбаджии от менинга, млади капитани и профсъюзни лидери защитават правото на моряците да бъдат сменяни съгласно клаузите на договора. Те акцентират върху душевните страдания на несменените екипажи и дума не обелват за коронавируса. Нито веднъж не видях обикновен моряк да хленчи от екрана. Зная какво е да се забави смяната, но ако човек иска да избегне това разочарование, може да се цани бачкер в завод, служител в брегова фирма или пазач на охраняем обект. Хайде да не плачем за моряците с чужди сълзи! Корабните екипажи са преминали през какви ли не изпитания, за да бъдат командировани там и не вярвам чак толкова да са ги разстроили антиепидемологичните мерки.
И не мислете, че аз не съм се вълнувал в очакване на смяната след десет месеца непрекъснато плаване, защото срокът на контрактите ни бе 10 - 12 месеца и „удобно за смяна пристанище“. Смените ми са били осуетявани от безумни визови закони, мюсюлмански забрани за „православен крак”, смешно удължаване на гергьовските празници, тъй като президентът на родината ми се казва Георги и цяла седмица никой не работи, а веднъж смяната ми бе летял с няколко китайци и един от тях да вземе да скочи над Малайзия през аварийния изход на самолета с цел политическо бягство от КНДР.  Самолетът, заедно с моя сменник, бил върнат в Китай, за да няма повече въздушни бягства от великото благоденствие в народнодемократичната република, а контрактът ми продължи още един месец.
Далеч съм от мисълта, че моряците заминават на рейс заради смените, летенето и багажа. Те го правят, защото това е професията им, а за много от тях - и призванието. Не вярвам, че именно моряците ще протестират срещу здравните мерки. Та техния живот протича преди всичко в състояние на принудителна изолация и главният им проблем не е закъснялата смяна, а неизплатената от корабособственика заплата, рекетът и безчинствата на бреговите морски институции.
Изумен съм, че медии и брегови тарикати скочиха срещу корабособствениците именно сега, когато те имат най-малко вина за случващото се. Гледам, че и европейски бюрократични организации се загрижиха за душевния комфорт на екипажите, поне така пише по вестниците. Не е лошо това, може да се увеличи корабната бройка с психоаналитик, няма да е по-смешно от помполит!
Не вярвях, че ще ми се наложи да защитавам чорбаджиите, но без тях нямаше да ни има и нас моряците, нали... И защо всички тези брегови

Летището в Дъблин 2011 г. Чакаме автобуса към „Суатлинк-9“. Багажът ми е в чантата, а куфарът е на готвача.
Въпросният филм.
Целият багаж на българския моряк в началото на ХХ век се е побирал в такъв сандък. Но пък тогава смяната на екипажите не е ставала по начина, по който се извършва сега. Сандъкът е изложен в експозицията на Музея за нова история на Варна. Снимка Атанас ПАНАЙОТОВ
Балчишката градска легенда - морякът Кощи, който обичал да разказва за своите плавания по цял свят. Разказите му може и да са измислени, но моряшкият му сандък, върху който скулпторът го е поставил, е точно копие на истинските тогавашни образци. Снимка Атанас ПАНАЙОТОВ
институции не се загрижиха за нас, когато властите ни рекетираха, крадяха и унижаваха, въпреки, че официално и многократно сме ги зовяли на помощ. Лично съм писал, а и ходил на крака до ДИК, профсъюзи, омбудсман - никакво внимание или съдействие. За да съм актуален ще кажа, че днешната омбудсманка, още докато беше помощничка на бившата (хвани едната ...) лично ни е отговаряла „да си чакаме реда“. Отговор, за който някой нов Йонеско ще измисли „Морякът и Годо“.
Ще си позволя да изкажа една еретична мисъл, ползвайки умствения си багаж. Коронавирусът е шанс за морячеството! Та ние сме от малкото човешки дейности, които не само спасяват човечеството, а и дават препитание (без унизителни държавни помощи) на моряшкото съсловие.
Нима в морето човек не е най-защитен от заразите и кой, ако не ние, все още може да осъществява „свободното движение на хора и стоки“? Сигурен съм, че има колеги, които трудно ще издържат някой и друг месец в повече на кораба, но аз познавам хиляди момчета в БеГе, чиято мечта е да бъдат моряци! Да споменавам ли, че именно този факт е корумпирал някои брегови служби. Днес е време да се даде шанс на мечтаещите да работят като моряци! Хем ще изкарат някой долар, хем ще продължат да разнасят любимия си багаж, защото без него морякът е никой.
Преди много години гледах невероятен филм за човек почти без багаж. Той за малко да стане президент на САЩ благодарение на старите си дрехи и бельо, които бяха единствения му багаж. Героят на филма не притежаваше никакъв умствен багаж, езиковият му багаж пък се състоеше едва от няколко думи, които бе чул по телевизията, но костюмите и ризите му носеха етикети от най-скъпите американски магазини, защото той износваше дрехите на богатия си господар. Това е изумителен филм с непреводимото (поне за мен) заглавие „Being There“ и великолепният (поне в този филм) Питър Селърс.
Героят на Селърс бе най-обикновен градинар на име Шанс, който е прекарал целия си живот в къщата на своя работодател. Когато господарят му умира, Шанс остава на улицата без никакви познания за света, освен наученото от телевизията. Наричат го Шонси Гарднър и той изживява абсурден възход. Защо не сложим на всеки моряк фамилия Маринър и не му дадем възможност да се изяви? Защо когато хората „на първа линия“ с месеци са в изолация, това е героизъм, а когато се случва с моряци - престъпление? И не си мислете, че отговорът ме затруднява. Ни най-малко! Само поражда нови въпроси: От кои държави са днешните моряци? Трябва ли да се увеличи заплащането и на плаващите в условия на епидемия, така както бе при плаването във „военни зони“? Има ли далавера в продажбата на самолетни билети? Това, че ваксините са безплатни, влияе ли върху скоростта на прилагането им? Важни ли са и моряците днес?
С умиление си спомням салона за посрещане на софийското летище. Невероятна красота беше гледката: публиката е преди всичко женска, дори бебетата от детските колички ми изглеждаха щастливо ухилени, тиха глъч и радост витаеше над залата - истински мехлем за моряшката душа! Защо не оставим моряците да упражняват достойно професията си? Те дори нямат нужда от Интернет, показване по телевизора, плакати с благодарности и обявяването им за „важни“. Непрекъснато се срещам с момчета, които плават и днес, сменят се без драстични закъснения и спокойно изчакват следващото мъкнене на багажа.
А ВСЪЩНОСТ НЕ Е ЛИ ЦЕЛИЯТ НИ ЖИВОТ ЕДНО НЕПРЕКЪСНАТО ПРЕНАСЯНЕ, СОРТИРАНЕ И БРАКУВАНЕ НА БАГАЖ...
За финал ще ви разкажа случка с багаж от моята биография. Връщах се от тежък контракт с чужда фирма на кораб, на който бях единствен българин. При предишното ми завръщане с многочислен български екипаж, на софийското летище ни бяха обрали багажа до шушка. Пак там го бяха сторили и на тръгване, защото дефицитите в родния пазар бяха неизброими, но се надявахме все нещо да ни оставят. Не би!
Този път си бях научил урока и нямах никакъв багаж, дори и ръчен. Летях отдалеч, два пъти сменях самолет и при последния прелет бяхме само българи. Стоим на опашка пред митницата в София, аз съм последен от петдесетина сънародници, а редом с нас - огромни куфари, денкове, пакети, чували и всичко това се отваря за проверка някъде в началото на редицата. През цялото време покрай нас обикаляше млад митничар и все се заглеждаше в мен, а накрая ме попита къде е багажът ми. Обясних, че нямам такъв. Ами ръчен? И такъв нямам. Момчето ме хвана за ръка, отведе ме на едно гише, където показах паспорта си и тръгнах да си ходя. Митничарят ме помоли да почакам, извика началника си и тримата седнахме в ресторанта на летището. Обясних им, че пътувам отдалеч и нямам български пари. Те поръчаха кебапчета и бира за тях и за мен, като през цялото време ме гледаха с възхищение. Оказа се, че аз съм единственият българин от много години насам, слязъл без никакъв багаж на софийското летище...

Сл. ПЕШКОВ - моряк