начало
избор на брой
"Морски колекции"















ЕХО ОТ БИТКАТА ПРИ СЛИВНИЦА (5-7 НОЕМВРИ 1885 Г.)
Във връзка с епичното кръщение на свободната войска на Третото българско царство ви представяме спомени от сраженията при Сливница. Там младият офицер Стоян Стоянов едва не губи живота си, а други нямат неговия късмет.
Поклон пред паметта на героите!
Разказът започва от името на внука на полковник Стоян Стоянов и завършва със собствените думи на ветерана от Сръбско-българската, Балканската и Първата световна война.
Документите се съхраняват в Държавен архив - Варна, в личния фонд на Митю Иванов Славов (1893-?) и Частично постъпление 835.
Спомени на ст.н.с. д-р Стоян М. Иванов (внук на полк. Стоян Стоянов)
„Преди всичко, някои моменти от живота на дядо ми - роден е през 1860 г. на Игнажден - 2 януари в с. Върбица, Преславско. Селото е било тогава привилегировано като „Дервенджийско”. Имало турчин управител, назначен от султана с нарочен ферман. Населението го наричало „малкият султан” и го тачело, защото той го защищавал от нападенията на черкези, башибозуци и други нередовни въоръжени банди. Над селото сега е възстановен „султанският” сарай, като туристически обект. Дервенджиите имали задача да пазят прохода от разбойници. Те имали право да носят пъстри дрехи, да яздят кон и да носят оръжие. Последното обстоятелство за малко не станало причина за смъртта на дядо ми, който бил още в бебешка люлка - „цедилка”, окачена с четири въжета към тавана на одаята. Баща му Стоян Стоянов Стоянов - по традиция първородният син в семейството винаги получавал името Стоян - бил грамотен и ученолюбив българин, даже в първото издание на Вечния календар, името му е написано в групата на спомоществователите, дали пари за отпечатването на това любимо за времето си четиво, екземпляр от което беше запазен в семейната ни библиотека. Един ден, когато си чистел пищовите, един от тях гръмнал - куршумът ударил в люлката и тя се залюляла. „Уби детето!” - извикала майка му Съба и се хвърлила към люлката. Ала се оказало, че куршумът минал презпеленките и детето даже не се събудило. „Това дете от куршум няма да умре!” - пророкувал бащата.
Дядо ми получил добро за времето си образование, знаеше да пише много красиво на български, а и на турски, със старата арабска азбука - от дясно наляво. От малък е бил с висок патриотичен дух. Затова, през 1878 година, когато руските войски завладяват селото и прохода, баща му запрегнал една волска каруца и го изпратил, по призива на Революционния български комитет, да помага на освободителите, като превозва към фронта муниции и храни и евакуира ранени и убити. Така с руските войски, дядо ми стигнал до Одрин, а след сключване на Санстефанския мирен договор, се изтеглил с тях в Пловдив. Там обаче го заварил Берлинският диктат и Източна Румелия била откъсната от княжеството, създадено северно от Балкана. В Пловдив, дядо ми бил използван от местната българска власт за нещо като „фелдфебел” в образуваните тогава гимнастически дружини. В тях, поради договора за демилитаризация на областта, се обучавали във военно дело българските младежи, макар и с дървени пушки.
Когато навършил 20 години, дядо ми бил изпратен във военното училище в Coфия, в неговия 3-ти випуск. То се помещавало тогава в стари турски казарми в района около сегашния централен военен клуб. Мисля, че там бил затворен по време на съденето мy Васил Левски. Зданието било едноетажно, доста овехтяло, и снегът прониквал през еднокатните прозорци върху одеалата на юнкерите. Обучението, водено от руски офицери, траяло три години, след което първенците били командировани в Русия, за усъвършенстване на подготовката им. Дядо ми попаднал в Кишинев и се върнал от там свикнал с редица руски обичаи, които в последствие беше въвел в семейството ни и като убеден русофил. В продължение на редица години той е бил абонат на руското списание „Нива”, като всяка годишнина е била подвързвана в чудесна корица, която то изпращало на абонатите си, а също така то е изпращало и като приложение някои от най-известните произведения на руските писател, като например „Война и мир”, „В навечерието” , „Престъпление и наказание” и др. От тях аз като малък, получих първите си знания за света и за руския език. Дядо ми се върнал с чин „прапорщик”, отговарящ на сегашния „младши лейтенант” и започнал служба в 7-а стрелкова дружина, развита след това в 7-ми пехотен полк в Шумен.
полк. Стоян Стоянов
Около 6-и септември 1885 г. полкът бил на маневри около града, когато се обявява Съдинението. По заповед на княза, цялата ни войска се отправя към идната ни граница с готовност да се противопостави на евентуална турска интервенция. Изненадващото нападение на Сърбия обаче, наложило предислокация с усилен марш на войската ни на позициите при Сливница.Това прехвърляне, при тогавашното състояние на транспорта и пътищата, само по себе си е било истински подвиг! Частите вървели денонощно, а населението от околните села ги продоволствало доброволно. Който се изтощавал, лягал в канавката край пътя и след кратък сън продължавал. Дядо ми разказваше, че офицерите се разделяли по тройки и вървели хванати под ръка, като средният спял от време на време се сменяли.”
Държавен архив - Варна, ЧП 835. Спомени на ст.н.с. д-р Стоян М. Иванов.

Спомени на полк. Стоян Стоянов за участието му в Сръбско-българската война
„И действително незабавна последва заповед за заминаване. Първи замина 7 Преславски полк, който като минал през столицата е произвел фурор между столичани със своя войнствен вид, бодрост, стегнатост и прекрасна маршировка. След 7-ми Преславски полк замина от Ямбол за сръбската граница и 5-ти Дунавски полк. Вече по пътя се получи заповед две дружини да заминат от гара Сарам бей за Самоков по жребий се падна да заминат за там 3-та и 4-та дружини. От тук полкът се раздели на две половини 1-ва и 2-ра дружина заминаха за София и съставиха гарнизона на столицата, тъй като 1-ви Софийски полк е бил изпратен на Сръбската граница - към с. Врабча, под командването на полковия командир майор Христо Попов (шуменец). Двете дружини останаха в столицата, като заемаха гарнизонните караули до обявяването на войната. Аз командвах 8-ма рота - 2-ра дружина.
Сърбия обяви война на 2-ри ноември 1885 г. На 2 ноем. минаха нашата граница и заеха гр. Цариброд. На 3 ноем. Заеха и гр. Трън, като отблъснаха нашите слаби части, които охраняваха нашата граница. На 2 ноем. двете дружини от 5-ти Дунавски полк тръгнахме по обяд - към 11-12 часа за село Сливница и късно вечерта към 7 часа пристигнахме в селото и се установихме на бивак на запад от селото на около един километър. На отличната Сливнишка позиция, укрепена заблаговременно, нямаше нито една рота. На 3 ноември сутринта 1-ва и 2-ра Дружина заеха Сливнишката позиция. В същия ден започнаха да пристигат части от 4-ти Плевенски полк и пограничните роти, които отстъпваха от към Царевброд. На 4 ноем. сутринта се забелязаха вече сръбски части на трите върха, тъй наречени „Три уши”. В този ден сърбите напредприеха атака, което се счита за голяма тяхна грешка. Техните войници, като облечени в сини дрехи, личаха рязко като дяволи. На 5 ноем. сърбите ни атакуваха на Сливнишката позиция и доближиха до 500-600 крачки от позицията, където и останаха да нощуват. На 6 ноември сутринта започнаха да ни атакуват, но ние ги отблъснахме и ги гонихме 3-4 км. Обаче получихме заповед да се завърнем на позицията. След обяд в същия ден ние атакувахме първия връх на сърбите, които заемаха трите върха на „Три уши”, като 1-ва дружина под командването на капитан Кутинчев с развято полково знаме и с музика, ги атакува от към с. Мало Малово, а 2-ра дружина под командването на капитан Кръстев едновременно с 1-ва Дружина ги атакува от долу - от низината с викове „Ура” и „На нож” - сърбите бяха отблъснати и принудени да отстъпят на втория връх от „Три уши”. Това беше към 5-6 ч. Вечерта на 6 ноември заели тази височина, ние почнахме да се укрепваме на нея, обаче получи се заповед да отстъпим назад и се върнем обратно на Сливнишката позиция. В същия ден вечерта е имало Военен съвет под председателството на Н.В. Княз Батенберг, който е решил по вишегласие - да имало е две мнения: едното - да се настъпи напред и се атакуват сърбите, другото - да се отстъпи на Сливнишката позиция и да се дочака пристигането на 6-8 полкове и други части, да се не настъпва напред, а да се отбранява упорито тази позиция - ни крачка напред, ни крачка назад и тук да се мре, защото инак, изгубена тази позиция, вече и столицата ще да падне в ръцете на неприятеля. Ето причината за връщането на двете дружини на Сливнишката позиция. Обаче, на другия ден - на 7-ми ноември капитан Бендерев мимо решението на Военния съвет, като началник на дясното крило, заповяда на туй крило да настъпи. Сега бяхме принудени 1-ва и 2-ра дружини отново да атакуваме неприятеля на първия връх и с нови жертви да го превземем. С божията воля заехме първия връх, като принудихме неприятеля да отстъпи на втория връх, а след туй да отстъпи и от третия връх. Значи до към обяд на 7 ноем. ние бяхме господари и на трите върха на „Три уши” - много важни тактически пунктове. След превземането на върховете на „Три уши”, настъпи и центъра на Сливнишката позиция и неприятелят в панически страх започна да отстъпва по целия фронт. В туй време аз като командир на 8-ма рота имах вече три взвода в бойна верига и един в резерв.  В туй време случайно дохожда при мене, когато бях в самата бойна верига, един горски стражар с пушка - кринка и с кръстосани през рамената патрондаши с кринкови патрони и моли да му разреша в най-големия разгар на боя да се присъедини към ротата. Казах му веднага да застане до мен и да открие огън. В същото време забелязах, че отзад бойното разположение на ротата на около 5-6 стотин крачки настъпва една румелийска рота, като се направляваше вдясно от нашето разположение. Изпращам един сигналист бегом да отиде назад и да помоли командира на тази рота, да настъпи полу наляво и ротата му да стане вляво от ротата ми и не ходом, а бегом да настъпва, защото неприятелската артилерия започна с чест огън да обстрелва и неговата и моята роти. Преди да пристигне идещата рота, дадох заповед, щом пристигне тази рота, веднага ще настъпим напред заедно и ще атакуваме неприятеля, който беше далеч от нас на около 300-400 крачки. Щом се подравни, идващата на помощ рота, с нашата, по моя инициатива и заповед преминахме в атака. Междувременно, аз забелязах, че лежащия до мен горски стражар лежи и не става. Оказа се, че той едва успял да изстреля 3-4 патрона бил убит. Дожаля ми много и пролях много сълзи. Казах на един ротен барабанчик да му вземе саблята, която имаше през рамо. Атаката ни беше сполучлива и неприятелят не издържа, а в панически бяг почна да отстъпва, като групи от 5-10 войника хвърляха пушките и се предаваха. В туй време неприятелската артилерия, като забеляза отстъплението на своите, за да прикрие отстъплението им, откри чест огън срещу нас. Ние продължихме да преследваме неприятеля по посока шосето Сливница - Драгоман. При тази атака „На нож”, някъде към 4 ч. след пладне аз бях ранен в главата от гранатено парче и то защото успях да залегна и граната падна на 2-3 крачки пред мен. Инак щях да бъда убит. Бил съм в несъзнание около 20-30 мин. Войниците ми - сигналиста и барабанчика ме мислили за убит. Обаче аз съм се свестил и те ме вземат и занасят на превързочния пункт. От там заедно с двамата ми войници във файтон ме изпращат в София и попадам в болницата (в Католическото училище) под издръжката на чуждестранните дипломатически агенти. Саблята, взета от убития горски стражар, казах на барабанчика да я закачи на гвоздей над кревата ми. Тук в болницата между прислужниците имаше един възрастен мъж, ако се не лъжа г-н Драндарев, който ми разправи, че от няколко дни са изгубили един горски стражар, който доброволно отишъл към Сливница и до сега нямало от него никакво известие. За същия малко история - бил софийски общински горски стражар и като си обикалял района ясно чувал артилерийските гърмежи, които идвали от към Сливница. У него се явява желанието и той да се притече на помощ на отечеството си, и като добър - храбър Българин, без много да му мисли завръща се от обиколката на участъка и дома си - помилвал децата си и казал на жена си, че заминава за Сливница. Става ясно, че тази сабля може да е на този стражар. Давам саблята му на прислужника. Да се занесе на жена му да я види - ще ли я познай. Указа се че саблята била на мъжа и. После донесоха ми една фотографическа групова снимка на горски стражари. Ако и да бях видял този герой за момент, указах на един човек в групата и излезе същия. В последствие дадох писмено удостоверение, че стражарят е загинал при мене, което послужи на нещастното, бедно негово семейство да получи пенсия...”
Държавен архив - Варна, Ф. 1142, оп. 1, а.е. 37, л. 6 гр-8 гр. Спомени на полк. Стоян Стоянов.

Материалът е подготвен от Владимир БЕКОВ - мл. експерт Държавен архив - Варна