И тогава разбрах - „врагът” не спеше, той пиеше, ядеше, пазаруваше и се наслаждаваше на живота.
В тази динамична международна обстановка, когато враговете ни ставаха приятели, а приятелите - врагове, някъде в края на октомври 1993 г., в Отдела за международно военно сътрудничество на Генералния щаб получихме запитване от американското посолство в София, относно възможността делегация на Корпуса на морската пехота на САЩ, водена от лично от зам-командващия генерал-лейтенант Едуарт Хенлън (Edward Hanlon, Jr.) да посети с опознавателна цел страната ни, заедно с негови подчинени командири и бойци от различни подразделения - общо седемнадесет души.
Варшавският договор отдавна го нямаше, а концепцията за използване на специалните подразделения в съвременни условия изискваше „сравняване на часовниците” и възприемане на съвременните схващания за тяхното изграждане, подготовка и оперативно използване. В този смисъл посещението на американците щеше да бъде полезно не само за установяване на първите контакти, но и за практически действия.
Освен срещите с министъра на отбраната, началника на ГЩ и командира на бригадата „Специални сили” в Пловдив, програмата на американската делегация включваше и посещение в Общовойсковото училище в Търново (забравих Велико) и естествено - среща в Щаба на ВМС във Варна с командването на Флота.
Един от колегите в отдела ни, старши лейтенант Илиян Кръстев (Къци) - бивш спецназ в танковата бригада в Горна Баня (открояващ се с естествения си недоимък на дипломатически добродетели) очакваше с нескрит интерес американските тюлени като свои колеги по специалност.  Тук ще направя едно отклонение за Къци: носеха се слухове, че никъде в армията не го искали, защото като спецназ бил особено свиреп и краен по отношение на „противника” (който и да е той). Веднъж на партийно събрание като лейтенант предложил да обучава подчинените си войниците си в софийската морга, където „на живо” да тренират техниките в използването на бойния нож. Друг път, на едно учение на Втора армия (групата му спецназ играела противник) лично откраднал картата с Решението на командващия на армията, докато в щабната палатка гледали „Робинята Изаура”. Че после наказания, разжалвания, уволнения... (включително на най-високо ниво в армията). Всички вдигнали ръце от Къци. По-късно, на есенните разстановки през 92-ра се зачудили къде да го „издигнат” - никой не искал таралеж в гащите си. Добре, че генерал Прокопиев (зам.-началник на ГЩ) присъствал на съвета по разстановките в Сухопътни войски) като видял, че работата се запича се престрашил: „ще го взема при мен в ГЩ, в отдела за международно сътрудничество, дано се очовечи! ... Всички си отдъхнали, че се отървават от Къци.
Та въпреки неговите очаквания да се срещне с колегите си спец-назовци от САЩ, началникът на отдела подполковник Стефанов реши да не поема излишни рискове и тактично определи мен да съпровождам делегацията в София и до Варна, а на Кръстев възложи да поработи върху основните направления за сътрудничество на тактическо и оперативно ниво.
Колежката ни л-т Ралица Матеева също се осука за Варна, но след устния превод на срещата при началника на ГЩ генерал Петров беше тактично изведена от предни позиции и натоварена с „отговорната задача” да превежда документацията предоставена ни от ген. Хенлън: „Организация и оперативно използване на подразделенията на морската пехота на САЩ” - към стотина страници. По този начин американските тюлени бяха лишени от възможността да се запознаят на терен със схващанията на Ралица за дълбочината на женското деколте в настъпателната операция.
***
Ноември 1993-та нямаше нищо общо с ноември 2016-та. Студът беше ни сковал още в средата на октомври и софиянци зъзнеха по спирките сутрин и вечер. Тогава нямаше и идея за метро, а Бойко Борисов още риташе топката по банкянските поляни.
Това, което имахме тогава в София беше водният режим, осигурен ни от кмета Янчулев. От това време пазя няколко туби и бидони. Нарекъл съм ги „Янчулевки”. Спомням си, че тогава в-к „24 часа” спечели конкурс за заглавие на годината: „12:6 сменя 8:4 май”, което означаваше, че се готви режим 12 часа няма, 6 часа има, който да смени 8 часа няма, 4 часа има. Но понеже не беше сигурно - за всеки случай винаги слагаха накрая по едно „май”. Тогава и банките не бяха така сигурни както сега. За това даваха по 50-100 % и нагоре лихви по влоговете, но май. Добре че и тогава нямах влогове...
***
Престоят и обядът в Търново се оказа голяма грешка в програмата. С две думи: посрещане от началника на Военното училище в Търново (ковачницата на кадри), тържествен обяд в гарнизонния стол, който започна към един и никога нямаше да свърши, ако към два и половина не се сетих, че всъщност пътуваме за Варна. А времето - мрачно, студено, прехвърчат едри снежинки.
Нищо подобно в гарнизонния стол на Търново. Камината гори - песни и танци на народите. Сервитьорките с изпотени мишници носят ракия след ракия, тюлените играят ръченица, а генерал Хенлън ни уверява по микрофона, че финалният мач на предстоящото в САЩ световно по футбол ще е между България и САЩ. 
Следва тежката скара и разбира се - някакъв много специален мавруд от колекцията на кмета, или на областния (ако изобщо има някакво значение).
След такъв обяд, тюлените бяха сразени и до Девня не даваха признаци на оперативни способности. Размърдаха се едва когато автобусът поднесе, удари се в страничната мантинела и спря малко преди да превалим баира на Повеляново.
Тогава, като по сигнал, генерал Хенлън и неговите морски пехотинци с дружни сили върнаха буса в правилния път. Така два-три пъти и превалихме баира на Повеляново. После - сякаш друга България: вече доближили летището на Варна - снегът премина в ситен дъждец и към седем вече се настанявахме във ВПД-то на Дружба.
Някои от тюлените решиха, че ще изпробват температурата на морето в реални градуси, а по-старшите чинове заеха места по креслата  в топлото фоайе, където предаваха пряко мача на националите от Парк де Пренс.
Генерал Хенлън се регистрира на рецепцията, взе ключа от апартамента си, пожела на всички лека нощ и се оттегли видимо изморен.
Докато изчаках да приключи регистрацията на останалите гости, дочух от телевизора оня толкова познат глас на „Мичмана”: няма засада и ... ето го най-неприятният момент.... при първата по-сериозна атака на домакините, Жан Пиер (не знам си кой) .... разбира се трябва да съжаляваме, че на фона на равностойната игра и така нататък... ясно, казах си и този път „ще си стягаме куфарите”... Беше дошла 32-та минута на мача, когато петлите поведоха с един на нула. Малко след това фоайето почти се опразни. По диваните пред телевизора останаха неколцина американчета, може би заради трите девойки в анцузи появили, се незнайно откъде, най-вероятно сервитьорки от ВПД-то на които им беше свършила смяната.
Освободен от напрежението на положителните очаквания, взех ключа за стаята си и след като се обадих на дежурния по Щаб на флота, че сме пристигнали живи и здрави, се отправих към втория етаж. Докато търсех номера на стаята си в полумрачния коридор (винаги съм харесвал тази мека тъмнина в дългите коридори на хотелските обители), сградата изведнъж се разтресе някъде откъм партера и дочух нещо като силен рев - смесица от мъжки и женски крясъци.
Оставих си багажа и докато се върна обратно на рецепцията, там вече се беше насъбрала тълпа от зрители, превъзбудени от случилото се  (Костадинов беше изравнил). Всички на крака, а най-отпред, до телевизора - генерал Хенлън разпалено говореше на тези около него. Обърна се назад и като ме видя извика: Майкъл, казах ли ти?... България вече е класирана ...
После, като потвърждение на генералските думи, дойде и онази последна минута на мача, когато целият свят се преобърна. И стана чудото...
На другия ден всичко мина по план. Героите бяха уморени, но настроението от предишната вечер ни крепеше и помагаше. И самочувствието ни сякаш порасна. Не само заради резултата от мача. В началото на едно дълго безвремие, кураж ни даваше усмивката на един обикновен и земен човек, макар и да беше американски генерал, видял в живота си и две и двеста.
И заедно с това - нашето, българско, два на един...
О.р. капитан ІІ ранг
Миглен ШИШКОВ

(І)http://www1.moaa.org/Lt__Gen__Edward_Hanlon_Jr
избор на брой
начало






КОЙ НИ КЛАСИРА ЗА СВЕТОВНОТО ПО ФУТБОЛ
ПРЕЗ 1994 Г.? (МОРСКАТА ПЕХОТА НА САЩ!)

Кой и къде ни класира за световното по футбол в САЩ през 1994 г.? Емил Костадинов на Парк де Пренс? Глупости! Всичко стана по заповед на зам.-командващия на Морската пехота на САЩ генерал Едуарт Хенлън (І) отдадена няколко часа преди мача с Петлите. Емо беше само физическият изпълнител на волята на една велика сила (не става въпрос за „най-великата”, а за оная - през океана.)

Нищо не е случайно! Ако изобщо нещо добро се е случило на България в годините на прехода, то много често е било свързано с морето и с военния ни Флот. Няма майтап. Където и да разровите в оскъдните страници на успехите ни в най-новата ни военна история - все ще си „наквасите крачолите”...
В зората на промените (в началото на 90-те) командващият на Флота тогава вицеадмирал Венцеслав Велков (лека му пръст!) имаше смелостта да заяви категорично на Военен съвет при началника на Генералния щаб: „... флотът е най-краткият път на България към НАТО”. В подкрепа на това твърдение, адмиралът извади железни аргументи пред смаяните погледи на нашия генералитет: „първо: можете ли да изпратите една танкова бригада в чужбина като представител на добра воля на страната ни?... И второ: можете ли да организирате коктейл-парти на борда на танка?...”
И се оказа напълно прав. Когато през 1991 г. във Варна пристигна първият американски разрушител (USS Monterey CG61) - от София през Петрохан до Сливен и Айтос доларът и НАТО все още бяха мръсни думи. Когато в оперативния команден център на ГЩ „Чералица” още висяха картите за настъпление към Турция, в резиденция Евксиноград край Варна командирът на американския кораб и неговите заместници вече изкупуваха половината от дневното производство на винарната, та се наложи нашето контраразузнаване спешно да попълва запасите от това неизчерпаемо оръжие на Флота.
Малко след това, през лятото на 92-ра група морски офицери на Гърция (наш доскорошен противник) бяха на почивка със семействата си в Дом 2 на ВПД „Дружба”. Толкова им хареса, че поискаха да останат още една смяна на собствени разноски. Добре, че от Акропола ги скастриха, та си подвиха опашките и си тръгнаха.
Генерал-лейтенант Едуарт ХЕНЛЪН (Edward Hanlon, Jr.)


Скоро след визитата на групата на генерал-лейтенант Едуарт Хенлън американски десантни кораби с американски морски пехотинци и бойна техника на борда спокойно дефилираха във Варненския залив и се разхождаха по централния плаж на Варна. Снимката е от архива на Щаба на ВМС.
Епизод от първото съвместно учение на американски и български морски командоси, 1998 г. Снимка Атанас ПАНАЙОТОВ
Вицеадмирал Венцеслав Велков (на първия ред в средата, с бяло яке и черно кепе) по време на планираща конференция на поредното учение „Кооператив партнър”, Военноморска база Бургас. Снимката е от архива на Щаба на ВМС.
Американски морски пехотинци стрелят на воля на стрелбището на Варненския гарнизон по време на учението „Кооператив партнър`97”. Снимката е от архива на Щаба на ВМС.