НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ПРЕД „ЖИВИТЕ СТАТУИ” – ПОКЛОН!
Кавичките в заглавието имат смисъл – не съществуват живи статуи. Словосъчетанието, разбира се, е метафора, по-точно един от нейните видове - класически оксиморон, с който реших да назова хората, които за няколко монети застиват с часове по най-пълноводните туристически потоци по чуждите градове. Отскоро и много по-рядко – и по нашите.
Отначало не им обръщах внимание, рядко попадаха във фокуса на моя фотоапарат, случваше се след пътуванията си да изтривам тези кадри. Добре си спомням обаче първия път, в който съзнателно и целенасочено направих снимка на „жива статуя”. През 2008 година във Фуенхирола – едно от веригата курортни градчета на Коста дел сол (испанският „Слънчев бряг”) на Средиземно море, в смесена руско-българска група се оказахме предпочелите допълнителна екскурзия до Гранада.
Два пешеходни часа по улиците на окъпания в ласките на майското слънце град бяхме посветили на забележителната със своята търпимост и взаимно проникване смесица от мюсюлманска, еврейска и християнска архитектура, току-що бяхме излезли от величествената катедрала, в стила на която Испанският Ренесанс вече властваше над предшестващата Готика. Предстояха ни нови три часа в Алхамбра – резиденция на мавърските владетели до 1492 година – обградена с крепостна стена с 13 кули площ от цели 142 декара, в която дворецът и градините си съперничат по бляскава красота.
Преди обаче да се потопим в нея, бях видял Момичето. И странно – колкото повече се уталожваше и осмисляше водопадът от впечатления за този ден, толкова по-упорито то се задържаше сред най-силните от тях. Седнало в сянката на катедралата, гримирано, облечено в средновековен бедняшки „тоалет”, то не помръдваше невероятно дълги минути пред погледите и в глъчката на туристическата гмеж. На врата му висеше огромен за крехката му снага кръст, а в скута му бе замряло прилично и по порода, и по размери черно куче, което контрастираше с „металика” на „статуята”. Направих си снимките и пуснах своята монета за сеанса. Бях сигурен, че кучето ще реагира по някакъв начин на звъна на презрения метал в тенекиената „касичка”. Излъгах се – човек и животно бяха замръзнали в тяхното общо послание…
  
Пълният текст на статията на Валентин ДИМИТРОВ (в PDF-формат) можете да прочетете тук.